Синеокият варварин

Глава 38

Бяха минали няколко дена, когато забеляза момчето. То беше високо почти метър и осемдесет, но лицето му издаваше, че е съвсем младо. Всеки жител на Ка’ал от мъжки пол с тези размери трябваше да бъде обучаван за воин и да носи меч. Този юноша обаче правеше изключение. Той нямаше дори браки. Беше с платнени панталони и широка риза. Шанел щеше да го помисли за някой от освободените роби, много от които бяха предпочели да останат като слуги и вече се обличаха както подобава, ако бронзовият цвят на кожата не издаваше ба-хар-анския му произход.

Виждаше го само по време на ядене. Онова, което я изуми, бе, че той не се хранеше на масата като останалите, а в един ъгъл, сам. Очевидно го наказваха за нещо. Ако целта на това обаче бе да го унижат, тя явно не бе постигната. Най-сетне Шанел попита своя другар в живота кой е той.

— Моят племенник, Древан.

Младата жена завъртя очи към небето.

— Трябваше да се досетя. И за какво го наказват?

— Не го наказват.

Тя изчака, но тъй като той не каза нищо повече, а продължи да се храни, попита:

— Добре, предавам се. Защо яде там, а не тук, на масите?

— Гледа да не се мярка пред погледа на майка си.

— Защо?

— Тя го мрази.

Каза го съвсем спокойно, сякаш бе нормално една майка да мрази детето си.

Аурелет вече се бе извинила на брат си, вероятно по настояване на Диймън. И сякаш просто не забелязваше Шанел… освен когато подхвърляше хапливи забележки за страхливостта и произхода й.

Шанел скърцаше със зъби и си повтаряше наум: „Тази жена заслужава твоето съжаление, а не антипатия.“ От ден на ден обаче й беше все по-трудно да си вярва.

Сега се изправи решително и най-сетне привлече цялото внимание на своя другар в живота.

— Къде отиваш?

— Каза, че това не е наказание за Древан, затова не виждам причина да не отида да се запозная с него и да го поканя да се присъедини към нас.

— Можеш да го направиш, ако Аурелет няма нищо против. Но ако тя забрани, ще оставим нещата както са си.

— Това да не би да е поредното различие? Нима тук жените имат всички права над децата си дори когато са големи колкото Древан?

— Момчето няма баща…

— В такъв случай като негов вуйчо би трябвало да имаш думата… или начинът, по който е отгледан и възпитан, изобщо не те интересува?

— Когато той се роди, аз самият бях дете. По-късно Аурелет забрани да се заема с обучението му. Тя не иска да бъде възпитан като воин, тъй като няма воинска кръв. Това вече го разбирам.

— Така ли? А може би просто не ти пука? Ти също ли го мразиш, Фалон?

Той се намръщи.

— Честно казано, не изпитвам никакви чувства към това момче. Дори не го забелязвам.

— А той се справя чудесно със задачата да бъде невидим, нали? Може би защото знае, че на никой не му пука за него.

— Шанел…

— Защо не признаеш, че може би си сгрешил, като си го пренебрегвал? Погледни го само, Фалон. Та той се храни на земята в ъгъла! Това е потресаващо и аз не мога да се правя, че не го забелязвам. Сестра ти е огорчена и то с право, но всичко трябва да има мярка. Тя си е отмъстила. Убила е мъжа, причинил страданията й. Кой обаче ще накаже нея за страданията, които е причинила на това невинно момче, а и на самата себе си, задето не е оставила миналото да си отиде? Аз ще се сприятеля с Древан… стига той да ми позволи. Ако Аурелет се опита да попречи, смятам, че трябва да направиш нещо по този въпрос. Или може би все пак ще се наложи да приема предизвикателството й, за да я накарам да отстъпи?

— Няма да го направиш — заяви натъртено Ван’иър, но после въздъхна. — Добре де, стори каквото можеш с момчето. Аз ще се погрижа за сестра си.

Младата жена се надигна на пръсти и обви ръце около врата му.

— Благодаря, но мисля също, че би трябвало да започнеш…

— Жено, вече успя да ме накараш да се съглася за едно. По-добре изчакай малко, преди да искаш друго.

— Не съм искала.

— Така ли?

Очевидно не беше особено доволен от нея.

— Май наистина е по-добре да млъкна засега. — Усмихна се. — Връщам се веднага, скъпи.

Фалон я проследи с поглед, чудейки се как все не можеше да й откаже онова, което искаше от него. В този случай обаче тя май наистина имаше право. Той действително бе пренебрегвал Древан, но и не можеше да се намеси, тъй като Аурелет си имаше другар в живота и трябваше той да се заеме с момчето. Беше длъжен обаче да поговори с Диймън, но беше почти сигурен какъв щеше да бъде отговорът. Самият Фалон от опит знаеше в каква усойница се превръщаше сестра му, когато някой я настъпеше. Причината бе баща им — той много я бе разглезил в опитите си да я накара да забрави онова, което се бе случило с нея.

Шанел се надвеси над Древан. Очакваше той да вдигне очи към нея. Когато го направи, в погледа му прочете притеснение, а лицето й му напомни много за Фалон. Спечели я моментално.

Младата жена се усмихна.

— Един приятел няма да ти бъде излишен, Древан. Аз мога да ти стана приятелка. Защо не дойдеш да седнеш на масата с мен? Ще ти разкажа за един компютър, който смята, че знае всичко.

— Какво е компютър?

— Виждам, че имаме да говорим за много неща…