Синеокият варварин

Глава 22

— Май, че имаме проблем, момичето ми.

Шанел се завъртя в леглото и погледна към интеркома. Още не й се ставаше. Откакто бяха напуснали Шака’ан преди три дни, не й се правеше нищо. Но ако не покажеше поне малко интерес, Марта щеше да я заразпитва за причината.

— Да не би нещо с кораба да не е наред?

— Не е нещо, което може да се оправи лесно. Само някаква сянка. Показа се снощи на скенерите за големи разстояния. В това няма нищо необичайно, освен че онзи кораб ни използва като фар. Откакто съм ги забелязала, сменях на три пъти посоката и всеки път те я сменяха заедно с мен.

— Искаш да кажеш, че ни следят?

— Нима вече не го казах?

— Понякога не съм сигурна какво точно искаш да кажеш.

— Добре, какъв ти е проблемът сега? Изпаднала си в меланхолия, откакто тръгнахме, да не говорим за изстрелите от засада по мой адрес.

Младата жена въздъхна, легна по гръб и впери поглед в тавана.

— Баща ми никога няма да ми прости, че заминах без негово разрешение. Нямах избор, но как ми се иска да не изпитвах такава вина!

— На твое място не бих се притеснявала заради баща си. Майка ти ще се погрижи той да разбере причината да постъпиш така. Трябва да се чувстваш виновна към воина, когото изостави пред символичния олтар. Постъпката ти вероятно го е смазала.

— Нека не преувеличаваме…

— Не, сигурна съм, че не преувеличаваме и че най-вече той се чувства наранен от твоята постъпка.

— И какво според теб трябваше да направя? Да се сбогувам с него, за да омекотя удара?

Компютърът се изсмя.

— Добре казано. Ако той предполагаше, че се готвиш да заминеш, щеше да те замъкне право пред баща ти и нямаше да те пусне, докато не бъдеш негова по Шака’анските закони. Но може би сега ти се иска да се бе случило точно това.

Младата жена се надигна и погледна смръщено към интеркома.

— Коя жичка ти е прегоряла? Нима щях да предизвиквам недоволството на баща си, ако ставаше дума само за някаква прищявка? Онова, което чувствам, Марта, е вина, не съжаление. Нямах друг избор. Дори майка ми беше на това мнение, иначе сега нямаше да съм тук.

— Ако разчиташ на нейната подкрепа, за да оправдаеш действията си, забрави я. Аз пък по една случайност знам следното: тя смята, че не след дълго ще се вразумиш и ще се прибереш. Но ние двете с теб пък знаем, че ти нямаш и капчица разум.

— Наистина ли мисли, че просто си се шляя ей така, безцелно?

— Мисли, че страховете ти са изцяло истински. Но Тедра вярва в теб повече, отколкото ти самата си вярваш, тъй като е сигурна, че ще ги преодолееш.

— Ами загубата на самоконтрол? И това ли трябва да преодолея?

— Не, това е задача на Фалон и по всичко личи, че ще се справи успешно с нея. Или може би забрави колко разстроен бе, когато видя как те е наранил, по-разстроен дори от теб самата?. Мъж, който те желае толкова силно и иска да те защитава, няма да рискува да ти причинява болка всеки път, когато те докосне. Той или ще сведе до поддаващо се на контрол ниво бушуващите в себе си страсти, или изобщо няма да те докосва. А ако ми посочиш воин, който се подлага на въздържание, ще ти докажа, че е мъртъв от седмица, но никой още не го знае.

Шанел отпусна глава и подпря чело на коленете си. Защо Марта трябваше винаги да разбива твърдите й убеждения с подтикващата си към размисъл логика? Така само я объркваше още повече. Сега не й оставаше нищо друго, освен да се чуди дали не е сгрешила… Не, дори Фалон да успееше да се справи със своя проблем, още много неща не бяха в негова полза. Както обикновено, Марта просто играеше ролята на опозиция. Ако всички се съгласяваха с нея, как ли щеше да се забавлява.

Младата жена погледна раздразнено към интеркома и предложи:

— Нека се върнем към космическия кораб, за който спомена. Да не сме навлезли във военна зона? А може би са космически пирати?

— Нищо толкова драматично, кукличке, но не е изключено ти да предпочетеш нападение на боен кораб пред онова, което ще откриеш. Както изглежда твоят воин е тръгнал след нас.

Шанел настръхна, след което избухна:

— Но т ой няма кораб!

— Брок каза, че Фалон бил дошъл в Шака-Ра по молба на катратерския посланик, за да се договарят за търговията със злато. Катратерецът бил готов да направи всичко, само и само да успее да се договори с него, включително и да му даде който и да е от техните кораби. Баща ти също би могъл да купи кораб само с обещанието да даде в замяна товар с гаалски камък, така че…

— Ако това е шега, с която се надяваш да разнообразиш скуката тук, Марта, предупреждавам те, че изобщо не ми е смешно!

— Познаваш ме добре и знаеш, че не бих направила такова нещо. Не причинявам паника за забавление.

— Но Фалон мрази всичко, свързано с посетителите. Той не би се качил на някой от техните кораби!

— Искаш ли да се обзаложим? Представи си го само когато е научил, че си изчезнала… отлетяла. Първото, което ще му дойде наум, е да тръгне след теб. Второто — че единственият начин да го направи е неприемлив за него. Едва ли обаче, това би го спряло.

— Не може ли да грешиш поне сега?

— Наистина ли искаш да знаеш каква е вероятността това да се случи?

Шанел изпъшка, отпусна се на една страна и се сви на топка, изпълнена с отчаяние.

— Какво ще правя? Това не беше планирано! Не бе изобщо предвиждано!

— В твоята тетрадка, момичето ми, но в моята бе на първо място. Аз обаче разработих няколко изхода. Готова ли си да ги чуеш или смяташ да се търкаляш там и да стенеш цялата сутрин?

— Заслужава ли си да слушам?

— Заслужава си да слушаш всичко, което казвам.

— Много оригинално, но ако възнамеряваш да предложиш да натиснем спирачките и да чакаме пристигането на Фалон, по-добре да си се цупя цялата сутрин.

— Една от възможностите наистина е да паркираме тук, колкото и да не ти допада. Последствията не са чак толкова лоши. Може и да бъдеш понаказана за бягството си, но после пък те чака много секс с мъжа, когото, както и двете знаем много добре, все още желаеш. Помисли! Майка ти ще престане да се тревожи за теб, баща ти ще ти прости, щом се върнеш там, където ти е мястото, един ба-хар-ански воин ще бъде невероятно щастлив, самата ти ще намериш щастието.

— Колкото въздухът тук става за дишане. Забрави, Марта.

— Прави каквото искаш. — Все пак Марта не се сдържа и добави: — Но не ти ли е идвало наум, че колкото по-бързо те хване, толкова по-малко ще бъде наказанието ти?

— Няма да има никакво наказание, ако не успее да ме намери. Кое е следващото в списъка с възможностите?

Компютърът въздъхна.

— Много е късно да им се изплъзнеш. Не знам с какъв кораб се движат, но е по-бърз от Роувъра. До утре ще бъдат достатъчно близо, за да осъществят връзка с нас. Трансферирането ще бъде възможно след пет дена, ако са екипирани с него, а след още един — ще се озоват точно до нас. Така че за изплъзване не може и дума да става. При това положение трябва да се скриеш.

— Къде?

— Възможностите в Снежната слънчева система са ограничени.

— Но Сентура е на по-малко от пет дни път, нали?

— Разбира се, и в ъгъла на тази система, точно там, откъдето ще навлезем в нея, се е свряла една планета. Можеш ли да се сетиш защо не я споменах?

Младата жена помисли и изпъшка.

— Ако паметта не ме лъже, тази планета трябва да е Шака’ар?

— Паметта ти не те лъже и единствената помощ, на която можеш да разчиташ там, е да те натоварят на някоя платформа за търг на роби. Всъщност на която и планета да се приземиш, твоят воин може също да кацне там. При това Фалон е въоръжен с одобрението на баща ти. Нищо чудно той също да е с него.

— Дори не си го мисли!

— Успокой се, Шани. Вероятността баща ти да се включи в преследването се намира доста назад в списъка. Очевидно Чалън безкрайно се доверяваше на Ван’иър, иначе нямаше да те даде на него. Що се отнася до двете планети в нашия петдневен радиус, не разполагам с кой знае колко информация за която и да било от тях.

— Кажи тогава онова, което знаеш.

— Съндър и Армору са открити случайно преди четири години, когато товарен кораб от Антъри пострадал при една метеоритна буря… ето какво става, когато пилотират хора…

— Изтрий злорадството от програмата си.

— Тази сутрин нямаш никакво чувство за хумор. Корабът се носил по течението в продължение на няколко дни и когато били готови да възобновят курса си, пред тях се появили Съндър и Армору; орбитите на двете планети били толкова близки, че почти се докосвали.

— Невъзможно!

Тонът на компютъра стана сприхав.

— Аз правя умозаключения, така че, ако обичаш, престани да ме прекъсваш. Та, планетите са достатъчно близко, за да се виждат ясно една от друга, а за агресивните мъжки общества резултатът може да се предвиди — жителите на всяка една от тях желаят да подчинят обитателите на другата.

— Да не искаш да кажеш, че са във война?

— Почти.

— Няма такова нещо!

— Разбира се, че има. Арморуанците биха изтребили цялата съндърска раса, ако можеха да отидат там, но за щастие съндърците вече притежават Глобален щит. И двете планети са напреднали в областта на медицината, управлението и оръжието, но са истински бебета що се отнася до транспорта. Ако не беше така, вероятно отдавна щяха да са се унищожили. Преди пристигането на антърийците, те дори не са знаели за съществуването на други светове в собствената си звездна система, камо ли за други системи. Напоследък обаче са се случили две неща: най-после разполагат с космически съоръжения, а преди пет години жените на Съднър, кой знае как, взели управлението в свои ръце и това сложило край на желанието на съндърците да покоряват своите съседи. Сега Армору съсредоточава усилията си върху откриването на начин да бъде преодоляно разстоянието между двете планети, с цел да навредят колкото се може повече на своята съседка, докато Съндър е твърдо решена да предотврати инвазията.

— Картината не е особено окуражаваща, Марта.

— Казвала ли съм, че перспективата е прекрасна?

— Някоя от тези планети настроена ли е положително към посетителите?

— Кой може да знае? Вероятно ще бъде по-лесно да се приземим на Армору, но пък на Съндър ще намерим по-голяма помощ… ако, разбира се, успееш да ги убедиш. Армору досега е посещавана от два свята. Тъй като е слабо развита и не представлява интерес за търговията от световна величина, тя не е отбелязана върху картата с търговските пътища. Много трудно се общувало с мъжете там.

— А с жените?

— Те заемат доста ниско място в обществената йерархия. Освен това има класа на слугите и класа на робите.

— По дяволите, Марта! Защо винаги чакаш последния момент, за да пуснеш бомбите си?

— Съжалявам. Арморуанците се готвят да нападнат Съндър, но докато чакат това да стане възможно, се бият помежду си. Прекалено агресивни са, за да не го правят. А онези, които не биват убити, стават роби — типична черта за повечето култури. Допреди пет години на Съндър се е правело същото. От своя страна, тя е все още голяма загадка. Нейните обитатели решили да научат колкото се може повече за останалата част на света и с тази цел изпратили делегация още с първия антърийски кораб. Не издават обаче нищо за собствените си открития и са изключително подозрителни към всеки, който поиска да се приземи на тяхна територия. Никой не знае как жените там са успели да изтръгнат властта от мъжете.

— Имат ли все още армии?

— Несъмнено. Все пак са непрекъснато нащрек за евентуално нападение.

Шанел въздъхна.

— Сигурна ли си, че няма друга планета наоколо?

— Нима бих направила нещата още по-трудни за теб?

— След като искаш да се откажа и да се прибера у дома… Кого заблуждаваш?

Марта се изсмя.

— Разбира се, все още имаме възможност да избягаме към Сентура и да се надяваме, че междувременно нещо ще забави нашата сянка. Ако разполагахме само с още един ден, щяхме да се озовем в близост до други четири планети, на три от които към теб щяха да се отнасят като към кралица само за половината от товара гаалски камъни, с които Тедра снабди кораба. Така обаче се излагаме на риск да се озовем на разстояние, при което може да се приложи трансфериране. А знаеш добре; че безопасността изисква човек да бъде трансфериран не повече от три пъти в рамките на един час. В противен случай може да изгуби някой орган или крайник. А въпросното трето трансфериране ще те отведе в ръцете на Фалон, независимо от отношението ти към това… освен ако нямаш нищо против той да бъде трансфериран четвърти път?

— Не… не. Рискът е прекалено голям, за да изчакваме този допълнителен ден. Отведи ме на Съндър, Марта.

— Ами ако не ти позволят да се приземиш?

— Ще се тревожа, след като пристигнем.