Синеокият варварин

Глава 28

На Фалон му бе необходимо доста повече време, отколкото бе траело самото трансфериране, за да се увери, че е цял. Никога нямаше да свикне с този прокълнат от Дрода начин на пътуване и се молеше да не се налага да свиква. Нито пък бе очаквал, че ще му се наложи да го преживее отново, като изключи самото връщане на кораба. Този път обаче бе посрещнал с облекчение възможността да се придвижи така скоростно от едно място на друго; щеше да полудее, ако нямаше как да отиде при Шанел, когато тя се нуждаеше от неговата защита. Но сега, след като вече се бе озовал тук и виждаше в какво се изразява опасността, не знаеше дали трябва да убие някого… или да му благодари.

Китките й бяха в белезници и закрепени за стената. Глезените й бяха раздалечени и оковани към основата на ниската кръгла колона, над която бе приведена. Дрехите й бяха свалени. Беше повече от очевидно, че са я приготвили за наказание с камшик.

Двама мъже стояха вляво и оглеждаха безстрастно работата си. Фактът, че по тялото й все още нямаше никакви следи, даде сили на Фалон да се придвижи безшумно зад мъчителите и да блъсне главите им една в друга. Те тутакси се строполиха на пода в краката му. Фалон обаче веднага ги забрави и пристъпа зад жената, заради която бе преодолял ужаса си от пътуването в Космоса.

Шанел нямаше представа, че той е до нея. Тя се ослушваше в очакване вратата да се отвори. Тъпият звук от падането на зашеметените съндърци почти не бе достигнал до парализираното й от ужас съзнание.

Лейнар трябва да бе полудяла. Ами ако наистина бе луда? Тези двама идиоти се държаха като евтини андроиди, програмирани да вършат само едно нещо. Бяха я завързали здраво и не я докоснаха повече. Дори не бяха разговаряли с нея, след като привършиха заниманието си. Само й бяха казали, че чакането е част от ритуала.

Какъв ритуал? Наказанието ли? Дали мъчението не беше това — да стои така приведена, разсъблечена, да вижда единствено окачените по стената проклети камшици… и да си припомня грозните червени следи по краката на робините.

— Намираш се в поза, идеална за две неща, жено. Питам се дали едното би ме накарало да забравя другото.

— Фалон! — Всяка клетка на тялото й замря при звука на познатия дълбок глас. Но когато осъзна смисъла на казаното, рече припряно: — Фалон, не!

— Все още продължаваш да ми казваш „не“?

Усети дланите му върху голите си хълбоци като доказателство, че думите й, каквито и да бяха те, нямаше да го спрат. Какво бе намислил? Едното или другото? О, Звезди, нямаше нужда да пита какво имаше предвид. И двете възможности я изпълваха с ужас. Наказание или сливане, тя не желаеше нито едното, нито другото от него. А камшиците бяха тук…

Не, нямаше да я нашиба с тях. Воините не нараняваха своите жени, а той гледаше на нея като на своя. Поне кан-ис-кранските воини не причиняваха болка на жените, Фалон обаче беше ба-хар-анец, а тя все още не знаеше почти нищо за тези източни воини… освен, че техните наказания не бяха същите като в Кан-ис-Тран. Може би смяташе, че си бе заслужила боя с камшик с това бягство? Какво значение имаше всъщност? Дори нашляпването с ръка от толкова силен човек би било страшно болезнено.

— Не чувам да казваш нищо, Шанел. Съжаляваш ли, че напусна Шака’ан?

— Съжалявам само че ме намери.

Плясването по задника я накара да ококори изумено очи.

— Неправилен отговор, керима. Искаш ли да опиташ отново?

— Фалон, пусни ме!

— Ще те пусна… когато отговорите ти започнат да ми харесват.

— Да те лъжа ли искаш? — извика младата жена.

— Не, искам откровеност, затова нека по-добре да видим как ще отговори твоето тяло.

Думите му я объркаха. Разбра какво има предвид едва когато усети как дланите му се плъзгат по хълбоците й към корема и оттам — бавно нагоре към гърдите. Затаи дъх, стараейки се да не обръща внимание на усещанията, събудени от допира му. Бе невъзможно. Въпреки страха, той все още я изпълваше със страст. Зърната на гърдите й настръхнаха под дланите му, пулсът й се ускори. Как бе възможно това да става всеки път, когато я докоснеше?

Внезапно той се приведе над нея и кожата на браните му допря задника й, а голите му гърди — гърба й. Ръцете му я обхванаха през кръста. Прегърна я нежно и притисна буза към гръбнака й.

— Липсваше ми, жено. Мислите и представите за онова, което ще направя с теб, като те открия, бяха единственото нещо, помогнало ми да не се отчая… и да не полудея, затворен в металната машина, с която бях принуден да пътувам.

Шанел отпусна глава, почти победена от тези думи. Но не можеше да позволи, неговите чувства, нито пък нейните собствени, да я завладеят. А и той все още не бе изрекъл думите, които щяха наистина да я победят и да я направят негова другарка в живота. Така че за нея все още съществуваше шанс да не го допусне. Защото просто той не бе подходящ за нея, независимо, че баща й го бе избрал, независимо и от начина, по който реагираше тялото й.

— Фалон…

— Не! Думите ти рядко ми допадат. По-добре засега остави тялото си да говори вместо теб.

Стълбът достигаше едва до горния край на бедрата й, вместо до кръста, както бе замислен. Ето защо Фалон успя да плъзне пръсти отпред между краката й, без да се надига и да се отделя от гърба й. Огънят пламна в нея и дори я накара да изохка гърлено. Младата жена все още опитваше да се съпротивлява и опъваше халките на стената, за които бяха закрепени белезниците й. Но дори отчаянието не успя да й даде нужната сила да се освободи. Не й оставаше друго, освен да разчита на милостта на Фалон. На милостта на един воин.

Беше се страхувала от това. Бе го очаквала. Желанието да се съпротивлява бързо я напусна. Имитацията на съединяване, предизвикана от пръстите му, беше прекалено приятна, за да не й обръща внимание. Дори забрави, че по-късно щеше да последва болка.

Изобщо не искаше да бъде негова, още по-малко пък по този начин, при който не можеше да помръдне. Тялото й обаче не даваше и пет пари за това какво иска. И Фалон го знаеше. Леките й охкания го показваха недвусмислено. По-късно щеше да се почувства унизена, че му бе дала да разбере колко силно го желае всъщност, но точно в този момент…

Вече бе готова да моли, когато Фалон се притисна още по-силно към нея, протегна се, достигна халките, за които бяха привързани китките й, и ги измъкна от стената почти без никакво усилие. Шанел се изправи бавно. В същия момент той освободи първо единия, а след това и другия й глезен.

За миг изпита благодарност, че Фалон не е чак толкова безмилостен, колкото го смяташе. Точно в този момент обаче се нуждаеше от друг вид освобождаване — освобождаване на сетивата. А когато се обърна и зърна Ван’иър за първи път, откакто бе влязъл в стаята, кръвта й завря.

Видът му неизменно предизвикваше извънредно странен ефект върху нея. Този път той се съчета с вече събуденото й желание и, без да се поколебае, Шанел се хвърли в обятията му, обви врата му с ръце и изви главата му надолу, за да слее устните си с неговите. Желанието да го докосва, да се притиска в него, да му даде всичко, което иска, беше неустоимо. И я бе завладяло до такава степен, та дори не усети веднага, че всъщност той не отвръщаше на ентусиазма и целувките й.

Когато се отдръпна объркана, за да го погледне, младият мъж я попита:

— Това беше ли откровеност, или просто опит да избегнеш наказанието?

Все едно че я заля с кофа ледена вода.

— Не си имал намерение да се сливаш с мен тук, нали?

— Когато те взема, жено, това ще стане в легло — което не мърда — и в интимна обстановка.

— Защо тогава ме накара да те пожелая?

— Трябваше да ти напомня какви са истинските ти чувства, скрити под страха. И ти най-накрая изрече истината. Все още ме желаеш.

— Не, вече не те желая! Проклет негодник!

Извърна се рязко от него и едва не падна, защото се спъна в двамата проснати на пода съндърци. Едва тогава осъзна, че всъщност Фалон я бе спасил, бе й оказал помощта, от която се нуждаеше отчаяно… или бе мислила, че се нуждае. Все още нямаше представа какви са били намеренията на Лейнар, но това вече нямаше значение. Заради нея обаче сега се бе озовала отново там, откъдето бе тръгнала — свързана с мъж, с когото бе невъзможно да се разбереш или справиш и който защитаваше своята теза по незабравим начин. Как само й се искаше да се разплати с тази съндърска вещица!

Все още усещаше последствията от „доказателството“ на Фалон. Ако сега я докоснеше, със сигурност щеше да се разтопи. Този факт я вбесяваше. Как се осмеляваше да се държи така с нея, да я накара да го пожелае, а после да не направи нищо. О, Звезди, точно това бе една от причините да не иска кан-ис-трански воин за другар в живота. Тедра страдаше от същото всеки път, когато Чалън решеше да я накаже! Все пак нейното собствено наказание не бе чак толкова тежко. Не беше доведена до такова състояние, че да започне да крещи. Така или иначе обаче току-що бе подложена на нещо, което се бе надявала ба-хар-анските воини да не използват.

Извърна се рязко с лице към Фалон и го видя да стои в очакване, с дрехите й в ръце. Грабна ги грубо от него, изпълнена с благодарност, че бяха кистрански и се обличаха така бързо, както се и събличаха.

Подозренията й обаче не я оставяха на мира и щом прикри голотата си, попита:

— Това наказание ли беше, воине?

— Когато дойде моментът да те накажа, няма да се чудиш дали съм те наказал.

Шанел го изгледа. Не знаеше какво да мисли, но все още бе прекалено ядосана, за да се страхува или да бъде предпазлива.

— И какво те кара да мислиш, че ще приема наказанията ти, каквито и да са те? Аз самата смятам, че не съм направила нищо, за да ги заслужа.

Ван’иър повдигна тъмните си вежди.

— Значи си напуснала Шака’ан с разрешението на баща си?

— С разрешението на майка си — отвърна триумфиращо тя.

— За което тя сигурно вече съжалява.

Шанел пребледня. Как не й бе дошло наум, че Тедра щеше да се превърне в изкупителна жертва за Чалън? Майка й несъмнено го е знаела и въпреки това и бе позволила да вземе Марта, а това доказваше по-ясно от всичко друго, че бе помогнала на дъщеря си да напусне планетата.

— Струва ми се, че започвам да те мразя, Фалон Ван’иър — процеди през зъби тя.

Успя да го смръщи.

— По-добре разбери отсега, че няма да търпя навика ти да произнасяш неистини.

Шанел също се смръщи.

— Не е неистина. Всъщност вече не само ми се струва, ами съм сигурна, че започвам да те мразя. И по-добре е най-сетне да разбереш, че ще си запазя навиците, които имам, със или без твоето одобрение, за което не давам и пет пари. Набий си го в главата.

Не помръдна, когато той тръгна към нея. Нито пък трепна, когато ръката му се вдигна. Той обаче само обхвана брадичката й, така че да го гледа право в очите. Неговите не искряха от гняв, както бе предполагала, а я съзерцаваха замислено.

— Интересен е начинът, по който приемаш поражението си, Шанел.

— Аз съм вбесена, не победена! Има известна разлика.

— Ти си разстроена, тъй като не се погрижих за нуждите ти.

— Не се ласкай. Онова, което ме накара да почувствам, бе почти нищо и вече е забравено.

— Отново не казваш истината. Да ти докажа ли?

Тя опита да отстъпи назад, но той я стисна по-силно. Младата жена преглътна гордостта си и прошепна:

— Не.

А след това изслуша с изумление признанието му.

— Не бих могъл да ти го докажа, не и без да те взема веднага, тъй като моето желание надминава твоето, керима. То е толкова силно, че ми причинява болка. Струва си да я изпитвам обаче, ако така ще имам възможността да те чуя как признаваш собственото си желание. Освен това не се сдържах и те докоснах, за да се убедя, че си реална… и че си моя. Не ми се сърди за това и за малкото неудобство, което ти причиних. Беше ми по-лесно да спра да дишам, отколкото да удържа ръцете си далеч от теб.

Защо трябваше да й казва такива неща? Дори ако досега не се бе чувствала сразена, сега вече се чувстваше, тъй като не можеше да се справи с нежеланите емоции, предизвикани от неговата изповед. Удоволствието, което й доставиха думите му, просто не искаше да я напусне. И в този момент изведнъж осъзна, че той контролира онова, което чувства и очевидно се справя много по-добре от нея самата. Той контролира своята страст!

Как успяваше да го направи, как можеше да неутрализира един от главните й козове? Как тя щеше да запази неотстъпчивостта си, след като бе способен на такива неща? Всичко останало обаче си бе същото и то бе достатъчно да я убеди, че не би могла да бъде напълно щастлива с мъж с толкова властен характер. Той щеше да опита да я промени. Вече го бе казал. А нея я очакваха болка и унижение при всяко най-дребно прегрешение. В никакъв случай нямаше да приеме безропотно това. Пък и той все още не бе доказал, че няма да изгуби самоконтрол в критичен момент, а само че има известен напредък в това отношение.

Тези размисли успяха да претопят удоволствието, което изпитваше. Нещо повече, то бе изместено от гняв, че изобщо бе допуснала думите му да й въздействат. Блъсна ръката му встрани, отдалечи се на няколко крачки и рече:

— Не изпитвам неудобство, воине, единствено разочарование, че ме откри. Би могъл да поправиш това само ако изчезнеш така, както се и появи… без мен.

От устата му излезе звук, наподобяващ раздразнение.

— Ще те откажа от тази нужда да изричаш неистини, жено, обещавам ти го. Но първо трябва да се погрижа за други неща, които ни засягат.

— За отмяна на наказанието ли става дума? Докъде се простира късметът ми?

— Шанел… — започна той предупредително.

Тя обаче го прекъсна, преди да бе изрекъл заплахата.

— Ако едно от тези неща случайно е да се измъкнем оттук, трябва да те уведомя, че вратата е заключена. Затова ще се наложи да помолиш онзи предател, който те трансферира… Това ми напомни нещо. Ако ме слушаш, Брок, а аз съм сигурна, че го правиш, ето какво ще ти кажа: надявам се Марта да не ти проговори никога повече. Знам обаче със сигурност, че аз самата няма да го сторя.

— Ядосана си на бащиния си компютър? — попита Фалон развеселено.

— Ядосана съм на всяко създание от мъжки пол, но не се притеснявай — ще си го изкарам само на теб.

Ван’иър се разсмя.

— Приятно ми е да го чуя. Щеше да бъде много изморително, ако се наложеше да се бия с всеки мъж, когото обидиш.

— А какво ще стане, ако обидя теб?

— Ще го научиш от опит.

„Представям си, проклет негодник такъв.“ Последното обаче само си го помисли.