Синеокият варварин

Глава 35

Четири от стаите в дома на Ван’иър бяха само за негово лично ползване. В спалнята имаше легло с воински размери; щом го видя, Шанел не сдържа усмивката си. Дори нейното не би могло да стане толкова голямо. Банята беше широка, със стенни гардероби и достатъчно пространство за обличане. Другото помещение бе празно и Фалон все още не бе решил за какво да го използва.

Най-голямата стая бе за гости. Тя бе по-голяма от всички стаи на Шанел в Кан-ис-Тран взети заедно. В нея имаше столове с възглавници и десет дълги дивана, покрити с меки като масло кожи от заал в кафяво и черно. Навсякъде бяха пръснати маси от чисто злато и златни ракли, украсени със скъпоценни камъни. Дори поставките за гаалските камъни бяха златни. Дебели бели кожи, съшити една за друга така изкусно, че не бе възможно да се видят шевовете, покриваха целия под. Кръвта на Шанел закипя, щом ги видя.

Къщата му може и да не беше с размерите на дворец, но наистина бе внушителна. Таваните бяха високи. Всяка стая имаше два-три големи прозореца и през тях нахлуваха потоци светлина и лекичък ветрец.

Младата жена прокара пръсти по ръба на една от масите и отбеляза:

— Нищо чудно, че катратерците искат толкова много да сключат сделка с теб. Златото само в тази стая би било достатъчно да заздрави икономиката им.

Обърна се. Фалон не я бе чул. Той бе влязъл в стаята за обличане и сега се връщаше оттам с някаква къса бяла дреха в ръка. Разгърна я, щом я наближи и я наметна почтително върху раменете й. Късата пелерина стигаше само до кръста й и се закопчаваше с три златни верижки с различна дължина. Премяташе се и се задържаше на дясното рамо с помощта на голяма кръгла брошка, обсипана с диаманти.

Докато Ван’иър я закопчаваше, лицето му придоби сериозно изражение.

— Нямаш представа колко исках да те видя обгърната от моята защита, Шанел. От мига, в който те видях, пожелах да те украся с моите цветове.

— Бяло… — Младата жена се усмихна на спомените. — По една случайност имам бяло чаури и мога да го нося в твоя чест от време на време.

— Доколкото си спомням, то ме подлуди последния път, когато го носеше… Тогава заяви, че никога повече няма да сложиш бяло.

— Вероятно съм си променила…

— Фалон! — прекъсна ги някакъв развълнуван женски глас. — Казаха ми, че току-що си се върнал…

Гласът секна с тихо хлъцване, Шанел се обърна. Насреща й стоеше поредната гологърда жена с дълга пола. Само че тази бе изключително привлекателна, с големи тъмнокафяви очи и коси със същия цвят, стигащи до раменете, без да скриват прекрасните гърди, чиито тъмни зърна ярко контрастираха с най-бялата кожа, която Шанел бе виждала някога.

Фалон обви ръка около кръста на своята другарка в живота, за да я извърти към новодошлата, която сега бе свела очи към пода. Усмивката му скова гръбнака на Шанел, макар тя самата да не си даде сметка за това.

— Съжалявам, господарю — промълви покорно робинята. — Не знаех, че имате гостенка.

— Шанел не е гостенка, Джания, тя е моята другарка в живота. — При тези думи Джания вдигна изумен поглед, но побърза да го сведе отново, преди Ван’иър да е продължил: — Не е нужно да свеждаш глава пред нея, мене, или когото и да било другиго, тъй като при този изгрев те дарявам със свободата ти.

Тъмнокафявите очи се вдигнаха рязко, още по-ококорени, отколкото бяха преди миг, и се взряха неразбиращо в младия мъж.

— Моята свобода?

Шанел бе не по-малко изумена. Не беше очаквала подобно нещо, поне не толкова скоро. Фактът, че Фалон нарушаваше местните традиции само заради нея… Той я обичаше, нямаше друго обяснение.

В момента обаче воинът не виждаше нейната реакция и благодарност. Вниманието му бе привлечено от объркването на робинята.

— Свободна си да напуснеш този дом, Джания. Ако желаеш, ще ти дам хора, които да те придружат до далечната северна страна, откъдето си била пленена и продадена в робство…

— Мога да си тръгна… Не!

Внезапно жената прекоси стаята и се отпусна на колене на пода, вкопчвайки се в десния крак на Фалон. Шанел замръзна. Чувството й на щастие и благодарност бе изместено от друго, по-тъмно и необуздано. Тя разбра какво точно означава тази демонстрация още преди да чуе думите.

— Не ме отпращай, Фалон! — проплака Джания. — Не искам да бъда освободена, искам да ме притежаваш!

Ван’иър се отдели от своята другарка в живота, за да се наведе и да откъсне робинята от крака си. Бе невъзможно обаче да го направи, без да я нарани, така отчаяно се бе вкопчила в него.

— Джания…

— Моля те, господарю, какво съм сторила, че ми причиняваш това?

— Нищо не си сторила. Реших повече да не притежавам роби. Затова сега ти връщам свободата, а не те продавам на друг.

Тогава жената заплака. Отвратена, Шанел се обърна с намерението да излезе. Фалон губеше търпение и гласът му прозвуча остро:

— Шанел, остани.

— Не се и надявай. Не мисля да наблюдавам и миг повече тази сцена.

Затръшна вратата след себе си, но все още чуваше риданията на Джания. Скръцна със зъби и хвърли изпепеляващ поглед към леглото, в което тази жена очевидно бе прекарала не една нощ. Сякаш не бе достатъчно неприятно, че Фалон бе притежавал роби, ами и бе използвал някои от тях за секс… Изобщо не й бе идвало наум. А трябваше да се сети. Защо да не се възползва от това предимство, което му даваше притежаването на роби? Бедните жени със сигурност нямаха избор и ако бяха хубави… Той обаче освобождаваше Джания заради Шанел, отказваше се от красотата й заради Шанел.

Не можеше да се справи с тези две толкова силни и противоположни една на друга емоции, които я владееха. По-тъмната от тях отново взе надмощие. Младата жена изпухтя ядно. В същия момент вратата се отвори и Фалон влезе бавно в спалнята.

— Ти не ми се подчини, жено!

— Дяволски си прав! Как смееш да ме подлагаш на такова нещо? Трябваше да се досетиш, че ще се стигне до тази сълзлива сцена и да вземеш нужните мерки тя да не се разиграва пред мен.

— Беше необходимо да присъстваш, тъй като правя всичко това заради теб, Шанел.

— Знам! Не съм тъпачка. И съм безкрайно благодарна! — изкрещя тя. Видът й обаче говореше за всичко друго, но не и за благодарност. — Но знам също така, че тя не се отказваше от свободата, която й даваш, а не искаше да загуби теб, което изобщо не ми харесва, Фалон. Колко още секс-робини притежаваш?

Фалон понечи да се усмихне, но в крайна сметка истински се разсмя. Младата жена потърси с поглед нещо, с което да го замери. В стаята обаче имаше само легло и две празни масички. Затова се наведе за чехъла си.

— Недей — рече предупредително Ван’иър, като продължаваше да се смее. — Остави ме да се насладя на това, тъй като няма вероятност да се повтори.

— Никак не е смешно, по дяволите!

— Не съм съгласен. Освен това е справедливо и аз да се порадвам на онова, което искаш за себе си.

— Не е същото и ти го знаеш. Опитай се да отречеш, че тази ридаеща жена не познава интимно тялото ти… което по една случайност сега принадлежи на мен. Давай, отречи го!

Той повдигна вежди, без да отделя очи от нея.

— Правилно ли те разбирам, жено? Ти роптаеш срещу нещо, което съм правил, преди да те срещна?

Шанел се изчерви от гняв. Щеше да бъде страшно несправедливо, ако отговореше с „да“, но половината от яда й наистина се дължеше на това… За щастие, само половината.

— Та тя току-що едва не ти счупи крака от прегръдки, воине!

Фалон направи гримаса.

— Сега вече имаш основателен повод за оплакване. Да си отрежа ли крака?

— Не ставай смешен.

— Да й отрежа ръцете?

— Фалон!

— Как тогава да се оправдая заради действията на някой друг?

— Добре де — измънка Шател, — грешката не е точно твоя, но пак не ми харесва. Кога си тръгва тя?

— Помоли да остане тук като слугиня, тъй като сега съм щял да имам нужда от прислуга.

Шанел избухна моментално.

— О, не! В никакъв случай!

— Решението по този въпрос не е твое, жено. Но аз съм у съгласен с теб, че не е разумно тя да остава тук, затова ще помоля братовчед си Тарън да я приеме в своя дом.

— Ще я приеме ли?

— Ще я приеме. Много пъти се е опитвал да я купи от мен.

Шанел помълча известно време, след което попита колебливо:

— Само тя ли беше, Фалон?

Той въздъхна с привидно недоволство.

— Ще трябва да помоля Тарън да приеме още няколко робини.

— Понякога и аз се държа като негодник. Съжалявам.

— Аз пък не съжалявам. Нямам нищо против ревността ти.

Сега бе неин ред да се засмее, като чу собствените си думи в неговата уста. В този момент той я обгърна през талията, вдигна я и я постави върху гигантското легло. После бавно се приведе над нея, така че закри отчасти тялото й със своето.

Преди да направи каквото и да било обаче, той сведе поглед към тялото си, а след това го впери право в очите й.

— Твое е, нали?

Шанел се усмихна ослепително.

— Цялото! И по-добре да не го забравяш, воине.