Синеокият варварин

Глава 26

Шанел пристигна в жилището на Лейнар точно навреме, благодарение на ескорта от двама войника. Отиваше на вечеря. Щеше да откаже, ако не я бе поканила Донила, а малкият генерал определено й бе харесал. Не можеше да каже същото за сестра й и се надяваше, че този път щеше да я завари в по-добро настроение.

Стаите, които й дадоха, бяха приятни… ако не обръщаше внимание на факта, че стигаше с ръка тавана или че краката й висяха от леглото. Определено се чувстваше странно като най-високата жена в света. Всичко това обаче имаше и едно предимство — Фалон и брат й нямаше да искат да останат дълго в подобно тясно пространство и да докосват с глава таваните.

Поиска от Марта да й изпрати дрехи, за да се увери, че е успяла да остане във връзка с нея. Компютърът доказа, че е чул, като трансферира самата Шанел до Роувъра, за да си избере лично каквото желае. А междувременно използва цялото време, докато младата жена се преобличаше, за да изкаже мнението си по всички въпроси. Накратко, Марта не одобряваше начина, по който съндърките използваха Променящата палка, но с удоволствие щеше да изследва една, ако попаднеше в ръцете на Шанел.

Тъй като Марта определено бе в настроение за лекции и бе забавила връщането на младата жена на Съндър, на нея не й остана много време за размисъл върху предложението на Донила. Обаче скоро си даде сметка, че ако променеше Фалон според своите представи за идеалния мъж, нямаше да постигне нищо добро.

Когато пристигна в луксозния апартамент на Лейнар, който се намираше в научния център, бе посрещната от Донила. Изглежда всеки живееше там, където работеше. Така се бе стигнало до създаването на много дълги постройки и високи работни центрове.

— Бих те поканила при мен — обясни Донила, като я поведе към едно от трите меки, плюшени канапета, — но апартаментите са много… ъъъ, много строги, по военната мода.

— Преди жилището й било на един генерал, когото сестра ми тайно се срамува да нарече свой и който сега вече е изгубил цялата си арогантност и буйна самонадеяност — вметна кротко Лейнар и подаде някакво питие на Шанел.

Младата жена не знаеше какво да отговори на тези думи. Едната сестра се бе изчервила, другата се усмихваше злобно. За щастие, Донила се съвзе бързо.

— Не е вярно. Не се срамувам от Ферил. Просто ми липсва… старото му държание.

— Харесваше ти да бъдеш поглъщана от енергичната му натура? Все ми се оплакваше, че трябва да получаваш от него разрешение за всяка дреболия, която решиш да направиш, а сега пък ти липсвало…

— Не смятам, че тази тема интересува нашата гостенка — прекъсна я Донила; тонът й издаваше, че започва да се ядосва.

Лейнар не обърна внимание на предупреждението.

— Защо да не я интересува? Тя принадлежи на общество, където все още „дават“ жените на онзи, за когото се омъжват. Обзалагам се, че мъжът, който я преследва, е не по-малко властен и арогантен от стария Ферил.

Шанел едва не се изсмя. Тази жена умишлено насочваше атаките си към нея, само че тя нямаше да се хване на въдицата.

— Ще изгубиш облога, Лейнар, ако не замениш „не по-малко“ с „много по“, тъй като никой не може да бъде така арогантен като Шака’анските воини. Те властват във всички области на живота в моя свят. Жените не могат даже да работят, за да се издържат, нито да напуснат дома си, без да бъдат придружавани от мъж. Те трябва да се намират под закрилата на някой воин, в противен случай всеки, който ги пожелае, може да ги има.

Беше трудно да удържи усмивката си от изумлението и шока, които се изписаха по лицата и на двете сестри. Шанел отпи от синкаво зелената течност в чашата си.

— Истинско варварство — заяви най-сетне Лейнар.

— Нищо чудно, че бягаш — допълни със симпатия Донила.

Младата жена се престори на изненадана.

— Да не забравя да спомена, че нашите жени рядко се оплакват. И вие бихте разбрали защо е така, ако видите как изглеждат нашите воини.

Лейнар изпръхтя с отвращение. Близначката й се усмихна.

— Защо тогава бягаш?

— Майка ми е дошла от друг свят, където се отнасят по еднакъв начин към жените и мъжете и където всеки се издържа сам. Това, естествено, се е отразило на мирогледа й и тя ме е възпитала в този дух. Всъщност именно благодарение на нейните усилия стана възможно жените, които желаят да работят за себе си и да не зависят от някой мъж, да напускат Шака’ан и да отпътуват за колониите.

— А успя ли да промени нещо в тази доминирана от мъжете култура?

— Абсолютно нищо. По-лесно е да ходиш бос по живи въглени, отколкото да накараш воин да промени своите възгледи и привички. Точно заради това и напуснах. Майка ми се примирява с нещата, които не харесва, защото обича баща ми. Но на мен не ми влияе подобен фактор.

— На Донила обаче й влияе — подметна предателски Лейнар. — И макар преди пет години да предпочете промяната, сега съжалява, че го е направила. Иска да я затиска мъжки юмрук.

Шанел съжали, че бе дала възможност на Лейнар да атакува отново сестра си и този път не се сдържа.

— Какъв ти е проблемът, Лейнар? Там, откъдето идвам, братята и сестрите се обичат. И не се опитват непрекъснато да си нанасят кървави рани.

Нейната домакиня очевидно не бе очаквала подобен отпор. Реакцията й бе същата като в космическия център, когато Шанел бе отказала да приеме думата й като гаранция. Лицето й пламна, за момент имаше вид на човек, готов да убие, измънка нещо, че щяла да отиде да види защо се бавела вечерята и напусна вдървено стаята.

— Не беше необходимо, но все пак благодаря — промълви Донила.

— Винаги ли се държи така?

— С мен много често.

— Знаеш ли, защо?

— Завист, предполагам. Тя има всичко, което може да се пожелае — положение, влияние и авторитет, дори роби — но не й е достатъчно. Иска и това, което имам аз, даже Ферил. Въпреки презрителните си забележки по негов адрес, тя би ми го отмъкнала с най-голямо удоволствие. Той обаче никога не я е харесвал, нито преди, нито сега.

— Много добре го разбирам. А ти също ли, ъъъ… притежаваш роби?

Донила сведе глава.

— Никога не съм искала да имам такава власт над когото и да било. Но военните по правило имат. Ферил винаги е разполагал с четирима помощника, които скачаха, за да задоволяват всяко негово желание. Аз ги наследих.

— Предполагам, че е трябвало да промените и тях?

Мрачното изражение, което бе забелязвала и преди, се появи отново на лицето на Донила.

— Да. Положението стана много сложно, когато започнахме да заемаме служебните им места.

— Очевидно не си искала да направиш това със своя мъж — отбеляза тихо Шанел. — Ако не си щастлива, защо не го освободиш от промяната?

Донила се усмихна тъжно.

— Той ще ме убие.

Младата жена се засмя широко.

— Но след това ще ти благодари, че си върнала предишната му същност. Отрицателните черти, от които сте се отървали вие, жените, са били част от вашите мъже. Заради тях може да сте се разбирали по-трудно, но пък без тях сега имате насреща си полумъже. Вероятно положението не е неприятно единствено за теб и не само ти би искала мъжът ти да бъде отново истински.

— Не мога да взема сама това решение. Ако бъде освободен един, той ще започне да освобождава и останалите. Освен това ще се озовем отново на изходната позиция, т.е. мъжете ни ще се втурнат през глава да воюват.

— Хората винаги допускат грешки. Обикновено се учат от тях и после продължават да си живеят.

Преди Донила да успее да отговори, сестра й се върна, придружена от две полуголи робини и обяви троснато, че вечерята е готова.

Когато таблата бе поднесена на Шанел, тя видя върху нея четири ястия и какви ли не лакомства. Последва обаче примера на своята домакиня и избра квадратната чиния, без да има представа какво й предстои да яде. Вниманието й бе привлечено от робините и грозните червени ивици по бедрата и прасците им.

Следите от насилието я възмутиха дотолкова, че тя незабавно поиска обяснение от Лейнар. В същия момент обаче се чу някакъв звънец и я стресна. Донила остави чинията си встрани, извади някакво кубче от джоба на униформената си куртка и попита:

— Какво има?

От кубчето се разнесе женски глас, скърцащ и паникьосан.

— Те са тук. Петима. По-добре елате и вие, генерале. Те не само са по-високи от жената, те са… два… метра… и десет сантиметра!

Донила погледна към гостенката, на чието лице се изписа: „Нали ти казах“, преди да се обърне отново към кубчето.

— Някой направи ли онова, което се бяхме уговорили?

— Съмнявам се, генерале. Те са прекалено огромни, за да се приближим до тях… и са въоръжени с мечове, дълги горе-долу колкото мен.

— Добре. Къде си?

— Във вашата сграда. Щом пристигнали, те принудили неколцина от нашите мъже да ги заведат при главнокомандващия. Вече са на път към офиса ви и като гледам колко бързо получават отговори, ще тръгнат към дома на сестра ви всеки момент.

— Идвам веднага, а междувременно ти заключи сградата, влез в кабинета ми и се погрижи да останат там. Кажи им, че ще се поява след десет минути, за да разговаряме. Непременно ги задръж. Погрижи се и за жени, които ще влязат с мен. Ще трябва да използваме палките едновременно, тъй като те са групичка и няма да ни бъде лесно. — Пусна кубчето отново в джоба си, изправи се и, преди да тръгне, се обърна към сестра си: — По-добре я скрий, за всеки случай.

На Шанел й се искаше тонът й да бе по-окуражаващ. А фактът, че оставаше с Лейнар, изобщо не се покриваше с представите й за сигурност. Тя, от своя страна, продължаваше да се храни спокойно, сякаш нищо не се е случило.

— Не е ли по-добре да напусна дома ти, в случай че нещо се обърка и Фалон разбере къде съм? — предложи Шанел.

— Глупости… Но ако те е страх чак толкова, можеш да използваш собственото ми убежище. Точно зад теб. Само че заключи отвътре. Вратата е специална. Дори един двуметров варварин не може да я разбие.

Развеселеният й тон вбеси Шанел. Тя самата не виждаше нищо смешно в създалата се ситуация. Реши, че е по-добре да предупреди:

— Ако ме открие, сделката ни се проваля. Вземам си обратно гаалските камъни.

Лейнар кимна замислено.

— Естествено. Но кажи ми… ако те открие, ще те накаже ли, че си избягала?

Ъгълчетата на устните й увиснаха тъжно.

— Ще го сметне за свой дълг.

— Какво още чакаш? Трябва да ти е ясно едно: когато Дони каже, че няма да бъде лесно да се използват едновременно палките, всъщност има предвид, че е почти невъзможно.

Шанел стана и тръгна към затворената врата, без да забележи злобните огънчета, които проблеснаха в очите на нейната домакиня. Колко обаче се изненада, когато откри в скривалището и други хора.

На пода отсреща двама мъже седяха по турски. Хоризонтално между тях бе разположен стълб, отстоящ на около метър от пода и от стената, на която бяха закрепени метални белезници. И от двете страни на всеки чифт висеше богат асортимент от камшици. Белезите на робините… И Лейнар наричаше това убежище? Много забавно.

Двамата мъже се изправиха. Без да им обръща внимание, младата жена се обърна с намерението да излезе. И откри, че вратата нямаше нужда от заключване; беше се заключила автоматично.

— Още една нова и вече я изпращат тук? Ей, момичета, как не разбрахте, че трябва да внимавате, за да не си навличате така бързо неприятности?

Шанел хвърли поглед през рамо; двамата се приближаваха към нея.

— Аз… струва ми се, че ме бъркате с някого.

— Всичките твърдят това.

Реши да не спори и опита отново да отвори вратата. Не стана. Тогава някаква длан се плъзна надолу по ръката й, докато стигна до китката и я изви назад. Обърна се с намерението да зашлеви нахалника — все пак и двамата бяха значително по-ниски от нея самата — но в този момент вторият сграбчи другата й ръка.

— Не на нас. — Мислиш, че не знаем как да се справяме с тези номера ли? — Извиха ръцете й още по-нагоре зад гърба. Сега вече можеха да я придвижват с лекота накъдето си искат, въпреки преимуществото, което й даваше ръстът. — Ние само ще те подготвим. Господарката ще се заеме сама с наказанието.

— Лейнар?

— Тя е господарката Лейнар за теб, момиче. Много си нахална за робиня.

— Почакайте малко! Казах ви, че грешите. Наистина е така!

— Всички това твърдят.