Синеокият варварин

Глава 30

Извинението което получи Далден, бе изречено шепнешком, но затова пък беше искрено, тъй като тя чудесно знаеше доколко го бе ядосала. Той може и да бе наполовина кистранец като нея, но си оставаше кан-ис-трански воин до мозъка на костите и по отношение на някои неща бе непреклонен. Едно от тях бе следното: всяка жена трябва да засвидетелства нужното уважение към воина, тъй като може да пострада сериозно, ако го предизвика дотолкова, че той да изгуби търпението си. И за всяка жена, забравила това златно правило, наказанието бе почти гарантирано.

Къде бяха излетели всичките й познания по този въпрос, докато бе дразнила и предизвиквала Фалон и го бе наричала как ли не… дори го бе блъснала? Фактът, че тя самата бе изгубила търпение, съвсем не бе извинение. Но пък ако не беше постъпила така, нямаше да научи това, което бе узнала току-що. Тя имаше свободата да се изразява както намереше за добре. Схващане, абсолютно нехарактерно за воините. Смайващо! Естествено, започна да разпитва брат си по този въпрос, но не получи никакви уверения.

— Фалон ме помоли да не ти казвам онова, което знам. Той иска ти да задаваш въпросите си на него, както се полага на една другарка в живота. Така двамата ще можете да се опознаете по-скоро.

— Но той все още не ми е другар в живота, Далден.

— Знаеш много добре, че остава само една формалност.

Това бе вярно. Докато се намираше в една стая с Фалон, бе достатъчно само той да изрече онези думи, независимо дали при тях имаше и други хора. Затова да стои по-далеч от неговия поглед се бе превърнало в главната й цел. За жалост, задачата й се бе оказала трудно изпълнима.

По-късно Шанел имаше възможност да поговори насаме с Донила.

— Съжалявам за сестра ти, но бях прекалено ядосана, за да не й завъртя поне един след онова, което ми причини.

Донила познаваше своята близначка достатъчно добре, за да си представи какво е станало и не се наложи да пита.

— Аз би трябвало да се извиня. Този път Лейнар наистина надмина себе си и ще отговаря за това, като най-вероятно ще изгуби част от властта, с която разполага.

— Няма да е зле да се отбиваш тук веднъж дневно, поне за известно време — заяви Шанел и продължи, забелязала въпросителния поглед на своята приятелка. — С помощта на Променящата палка проведох кратък разговор с двамата надзиратели, за да изравним резултатите, нали разбираш?

Донила кимна.

— Заслужено.

— И аз така реших.

— Ами ти? След като видях със собствените си очи от какво си опитвала да избягаш, наистина съжалявам, че не успяхме да ти помогнем.

Шанел сви рамене.

— Аз също, но съм била обречена още в момента, в който са се сдобили с по-бърз от моя космически кораб.

— Мога да предизвикам суматоха и да ти дам възможност да се измъкнеш…

— Благодаря, но никой не може да се измъкне така лесно от един Мок, а точно в този момент бащиният ми компютър държи под око стаята. Брок просто ще използва трансферирането, за да придвижи някой от тези воини заедно с мен, каквато и посока да избера. Опитът е обречен още в зародиш.

— Звучиш толкова безпомощно. Нима наистина не можеш да направиш нищо?

— Не и преди да се върна в Шака’ан. Във всеки случай ще бъде по-лесно да изчезна, когато не се отличавам толкова от местното население. Тук това е невъзможно.

— Подценяваш се — отвърна закачливо Донила. — Но ти желая много късмет.

— И аз — на теб, тъй като и вие имате своите проблеми и вероятно ще помислите как да ги разрешите. Нищо не се знае — вашите мъже може и да са понаучили нещичко… най-малкото, че планетата не се е разпаднала под женското управление.

Донила отвърна на усмивката й.

— Така е. Като че ли обаче нещо притесни брат ти. Да не би да е надарен с изключителен слух?

Шанел хвърли поглед през рамо и направи физиономия, когато видя мрачното изражение на Далден, насочено към нея.

— Не. Онова, с което е надарен, е съоръжение за свръзка с компютъра. По дяволите! Онзи гаден подслушвач Брок вероятно току-що му е предал за какво си говорим. По-добре да вървя.

Стисна ръката на генерала за сбогом, приближи се до брат си и рече, преди той да е успял да отвори уста:

— Не искам да чувам нищо по този въпрос.

— Ще чуеш… но не тук. — Далден я сграбчи за китката и се обърна към Фалон, за да привлече вниманието му. — Отвеждам я на кораба, за да си поговорим, нещо, което трябваше да направим отдавна. Ела, когато си готов. Брок?

Младата жена успя само да забележи, че това не развълнува особено Ван’иър, и се озова в контролната зала на непознат кораб. Дълбокият глас на Брок я приветства с „Добре дошла на борда, Шанел.“

Тя не му обърна внимание и попита:

— Какъв е този кораб?

— Не отклонявай темата на разговора, Шани.

Значи брат й бе готов за битка, така ли?

— Не сме подхващали никаква тема, че да мога да я отклонявам, но ако все пак сме я започнали, ще ти кажа, че това не е твоя работа. Според ба-хар-анците сега вече само той може да ме мъмри.

— Тогава просто изслушай загрижения си роднина, който иска да ти спести излишен стрес. Не бягай повече от него, Шани.

Тя се обърна, за да го изгледа. Гневът не беше начина да се разправиш с него. Той или го разсмиваше, или го караше да настръхне, а в дадената ситуация нито едното, нито другото нямаше да бъде в нейна полза. Затова младата жена отпусна рамене, сведе глава и успя да заговори с истински нещастен тон.

— Страхувам се от него, Дал. Не можеш ли да го предизвикаш заради мен само за да го накараш да ме остави на мира? Ти си по-едър.

— Той е по-опитен. Или може би не си го наблюдавала по време на състезанията?

Звучеше развеселен. По дяволите! Бе разбрал, че плачливият й глас е престорен.

— Можеш поне да опиташ — изпъшка тя.

— Дори не бих си помислил да го направя, Шани. Вече няма да те защитавам, когато той е наблизо, а още по-малко — от самия него, тъй като по теб няма никаква следа от насилие.

Шанел отметна глава назад и кехлибарените й очи блеснаха.

— Но имаше! Бях черно-синя, когато той приключи с мен!

— Ако бе останала до него, както би трябвало, щеше да разбереш какво означава загубата му на самоконтрол с теб. Тя просто е била доказателство, че си създадена именно за него. Точно тази загуба на самоконтрол го е накарала да реши да те има.

— По-смехотворно нещо не съм чувала! Трябваше да се досетя, че ще вземеш неговата страна. Проклетите воини винаги се поддържат!

— А твоето твърдоглавие действа единствено срещу теб самата. — Сега вече и той започваше да се ядосва. — Ако си бяхме у дома, аз лично щях да те затворя в кухнята, за да белиш цял месец фалаа.

Младата жена му обърна гръб и промълви горчиво:

— Много ти благодаря, братко.

Той я завъртя към себе си, разтърси я и заяви:

— Сгреши, че замина, Шани, и ти самата го знаеш много добре.

— Бях отчаяна.

— Без причина.

Тези думи вече бяха върхът и те отприщиха всичкото възмущение, насъбрало се в нея.

— Откъде пък си така наясно по всички въпроси? Звезди, как само ми се иска жената, която пожелаеш за себе си, да не бъде Шака’анка и да не ти даде нито миг покой!

Далден си пое рязко въздух и лицето му почервеня от гняв.

— Това е най-ужасното нещо, което си ми казвала някога. Вземи си думите обратно, Шани.

— Проклета да съм, ако го направя. Ти ме обричаш на нещастен живот. Нима мислиш, че някога ще ти го простя, братко!

Той понечи да отговори нещо, но Фалон го изпревари; тонът му бе суров и безкомпромисен:

— Тя ще бъде наказана за мъката, която причинява с необмислените си думи.

Близнаците се обърнаха. Вероятно Ван’иър се бе появил по настояване на Брок, за да сложи край на спора им. Далден се смути, че го бяха заварили да се кара със сестра си. Шанел обаче бе прекалено ядосана, за да се вълнува от този факт.

— Защо не? — отвърна със сарказъм тя по повод обещанието на Фалон. — Колкото повече причини има, толкова по-весело ще бъде.

— Не — намеси се тихо брат й. — Тя заслужава наказание, но не за това. — Обърна се към нея. — Съжалявам, Шани, но ще се доверя на преценката на баща ни. Той реши, че този воин е подходящият другар в живота за теб и аз вярвам, че Фалон ще оправдае доверието му.

— В такъв случай даваш ли ми я вместо баща си? — попита Ван’иър.

— Да.

— Далден! — извика Шанел, осъзнала, че всъщност Фалон точно това бе чакал. И той, разбира се, я хвана за ръката и я задърпа. — Не, почакай!

Не я послуша. Помъкна я из някакъв залят с мека светлина коридор, после в асансьора, който ги свали два етажа по-надолу, след това през голямата стая за отдих, през още коридори и асансьори. Движиха се така в продължение на петнайсет минути. Страховете й нарастваха, сърцето й ускоряваше пулса си, а при всеки опит да измъкне ръката си усещаше, как Фалон я стиска още по-силно. Най-сетне той спря. Подпря гръб на стената и затвори очи. Въпреки тревогите си, младата жена се изплаши за него.

Въпросът й обаче не прозвуча особено загрижено:

— Какво има?

— Нищо.

Нищо ли? Обърна се. А видът му не говореше, че всичко е наред. Изглеждаше така, сякаш нещо го измъчва.

— Фалон… — промълви вече по-нежно тя и този път загрижеността й пролича.

Очите му се отвориха и устните му се извиха в самоирония.

— Изгубих се.

Младата жена премигна неразбиращо.

— Искаш да кажеш, че не знаеш къде се намираме?

Той въздъхна.

— Да.

Тя го съзерцава безизразно известно време, преди да каже:

— Това вече е кулминацията, а?

Думите й го намръщиха. Шанел се усмихна. Миг по-късно направо избухна в смях. Чак се подпря на стената, а от очите й потекоха сълзи. Когато веселостта й понамаля, тя допусна грешката да погледне лицето на Фалон и киселата многострадална физиономия предизвика нов пристъп на смях.

Вече се задъхваше, когато усети дланта му да се плъзга по врата й, за да я привлече да се облегне на него. Не направи опит да се съпротивлява. Не знаеше как така смехът ги бе сдобрил, но точно така бе станало.

— Брат ти имаше право — прошепна той в ухото й. — Не се държиш с подобаващото уважение към воините.

— Не бих казала. Изпитвам огромно уважение към всичките ти способности, Фалон. — Подпря брадичка на гърдите му, вдигна поглед нагоре и му се усмихна. — Само не ми чертай схеми, от които според теб бих могла да се уча.

Усмихна й се. Дъхът й секна — за кой ли път вече се изумяваше от великолепието на този мъж. В главата й прозвуча сигнал за опасност, но ръцете му вече бяха на кръста й и я повдигаха бавно нагоре. Опита да избегне устните му, наистина опита и успя да го постигне за около две секунди, след което се остави на неизбежното. Този път просто нямаше къде да избяга, затова бе по-добре да му се наслади колкото се може повече, преди да е изгубил самоконтрол. А целувките му бяха толкова приятни…

— Мястото отново е неподходящо — изохка той, без да се отделя от устните й.

— Явно това не е щастливият ти ден.

— Ще бъде. Тук ли си, компютре?

— На този кораб, естествено — отвърна неопределено Брок. — Върнете се в последния асансьор, качете се един етаж и след това завийте надясно. Там вече ще се ориентираш сам.

Дъхът на Шанел секна, когато Фалон я вдигна и закрачи забързано. И сега, когато не я целуваше, страховете й се върнаха.

Опита да ги преодолее. Но най-накрая обви ръце около врата на Ван’иър, притисна се към него и прошепна:

— Все още ме е страх.

Ръцете му я обхванаха още по-здраво.

— Знам. Иска ми се да можех да те отърва от този страх, преди да се съединим, керима, но съм наясно, че това ще стане после.

— Ще повториш ли последното си предложение? Ще ме оставиш ли аз да контролирам положението?

— Не мога. Прекалено силно те желая, жено. Трябва да те докосвам. Сега вече си моя и аз съм длъжен да те защитавам дори от самия себе си. Няма да изпиташ болка, когато се съединим, кълна ти се. — Спря, за да я погледне, и изражението му се смекчи. — Повярвай ми, Шанел! Довери ми се!

Тя действително нямаше избор.

— Добре.

Усмивката му отне дъха й.