Синеокият варварин

Глава 40

Звезди, наистина ли бе мислила, че това няма да има значение? Докато следваше своя другар в живота към къщата и после — нагоре по стълбите към техните стаи, Шанел си даде много добре сметка, че всъщност имаше огромно значение.

Той не й каза нищо повече. Дори не се обърна, за да се увери, че го следва. Тя, разбира се, го следваше. Мина й през ума мисълта да избяга, но я прогони незабавно; нямаше намерение да усложнява още повече положението. Кого заблуждаваше всъщност? Не можеше да стане по-лошо от това.

Когато Фалон отвори вратата, водеща към стаите й, и я изчака да влезе, тя предложи колебливо:

— Не може ли първо да поговорим?

— Не!

Сграбчи я за ръката и я помъкна към спалнята.

— Няма ли да изчакаш поне гневът ти да попремине малко?

— Не!

— Фалон!

Този път не последва никакъв отговор, по-точно не такъв, какъвто искаше. Той просто я дръпна към леглото, седна и миг по-късно тя се озова напряко върху бедрата му.

Първата плесница бе само горещо жегване. Шанел дори се запита дали, ако започнеше да крещи достатъчно силно, нямаше да го накара да съкрати наказанието. След още пет удара вече не контролираше писъците си. Те сами излитаха от гърлото й. А проклетите браки, които бяха така стегнати на задника й, сякаш усилваха още повече болката.

Младата жена вече не знаеше колко пъти ръката на Фалон се бе стоварила върху хълбоците й. В бъдеще щеше да помисли по-добре, преди да реши да не се съобрази с нещо, за което той бе настоял. Точно което искаше и Фалон — да бъде сигурен, че няма да престъпи друг път думата му, каквато и да е причината. Но най-наглата, и може би — най-унизителната постъпка от негова страна бе, че когато привърши с налагането, безмилостният звяр се отпусна на леглото, притисна я в обятията си и не я пусна, докато не престана да плаче. А тя му позволи да го направи.

Най-сетне сълзите бяха пресъхнали, задникът й гореше, а Шанел се надяваше нейният другар в живота да страда наистина така, както бе казвал, че ще страда, ако му се наложи някога да я накаже. Не я интересуваше, че бе заслужила наказанието. Мислеше, че никога няма да му го прости.

Когато най-сетне се измъкна от обятията му и седна, трепна силно, побърза да се наклони на една страна и подпря цялата си тежест върху едното бедро. Наказанието очевидно щеше да я измъчва още дълго.

— Шанел?

Настръхна и умишлено не се обърна.

— Не ми говори, воине. Не ме гледай! Не ме докосвай! Не ми говори!

— Все още съм ти много ядосан.

— Добре — отвърна тя. Но не бе изминала повече от секунда, когато се обърна към него и се развика: — Знаех какво правя! Баща ми ме е учил да си служа с меч. Обезоръжих сестра ти за по-малко от десет секунди!

Ван’иър събра вежди като доказателство за гнева, който все още не му даваше мира.

— Не ме интересува доколко си опитна в боя, жено. Бях ти забранил да приемаш предизвикателството й.

— Тя не ме оставяше на мира, по дяволите! Обиждаше при всяка възможност и мен, и майка ми. Най-сетне се наслушах на всичко това. Ти може би предпочиташе да й разбия проклетия нос а?

— Бих предпочел да няма изобщо причина да се биеш с нея.

— Защо тогава, дяволите да те вземат, не я държа по-далеч от мен? Голяма закрила, няма що — додаде с горчивина младата жена. — Тя не ми даваше миг покой, а ти не направи абсолютно нищо!

Фалон си пое рязко въздух и изражението му леко просветна.

Защо изглеждаше така наранен от обвинението й?

— Добре де, може би не бях справедлива. Но тя е твоя сестра. Ти я познаваш по-добре от мен и можеше да предположиш, че няма да ме остави на мира.

— Трябваше да ми кажеш, Шанел.

— Очакваше от мен да се оплаквам, след като ме помоли за разбиране? Още в самото начало да започна да ти цивря заради твоето семейство? Е, предпочетох да не го сторя. Мислех, че ще се справя. А това показва само, че се владея много по-зле, отколкото се владееш ти. Тя ме нарече многократно страхливка, Фалон. Обсипа майка ми с обиди. Но ако искаш да знаеш кое ме накара да изгубя окончателно самообладание, знай, че стана, когато я видях за първи път как се отнася към Древан. Направо ми прилоша при мисълта, че той е живял така, откакто се е родил.

— Вече разговарях с Диймън, Шанел. Двамата с Аурелет ще заминат да живеят при неговото семейство. Древан ще остане тук.

Младата жена ококори очи.

— Защо не ми го каза?

— Май трябваше.

— И дума не може да става за „може би“. Щях да понеса всичко от нея, ако знаех, че скоро ще свърши. Грешката е твоя, Фалон, ти си виновен!

— Жено, не аз поставих онзи меч в ръката ти. Нито пък аз те изпратих там да излагаш на риск живота си.

— Все едно че си го направил, след като е можело да го предотвратиш само с няколко думи — заяви твърдоглаво Шанел, но веднага съжали.

Той я сграбчи, разтърси я, постави я да седне на пламналия й задник и я разтърси отново.

— Аз го предотвратих, като го забраних! Това би трябвало да те предпази. Ти обаче не ми се подчини, жено. Ако все още не ти е станало ясно, значи не съм те наказал достатъчно!

Шанел пребледня и се развика:

— Как не! Вече имам нужда от медитех.

— От който няма да се възползваш. Резултатът от наказанието трябва да остане, докато изчезне естествено, за да го запомниш по-добре.

— Колко умно — присмя се подигравателно младата жена. — Сякаш мога да го забравя.

— Жено…

— О, остави ме на мира, Фалон. Махни се оттук и ме остави да страдам спокойно.

Отпусна се върху леглото и се сви на топка на една страна, като му обърна гръб. Чакаше го да стане, но той не помръдваше. Дълго време не чу никакъв звук. Най-сетне Ван’иър въздъхна.

— Не искам да се разделяме с гневни думи, Шанел. Много ми бе неприятно да ти причинявам болка…

— За малко да ти повярвам.

— …но още по-ужасна ми бе мисълта, че мога да те загубя заради собствената ти глупост. Ти знаеше, че ще бъдеш наказана за това си деяние. Бях те предупредил най-почтено да не се излагаш на опасност. Затова не ми се сърди сега, когато жънеш, каквото си посяла. Нека да продължим да живеем както досега.

„Как не“ — рече си тя наум.