Синеокият варварин

Глава 4

Шанел се приземи безупречно върху площадката за кацане на върха на планината Райк. Този аеробус беше истинска мечта — много по-голям от едноместния Флийтуинг И, с който се бе придвижвала на Кистран. Добре че в часовете по Откриване на света се бе научила да управлява всички най-модерни еднопилотни кораби от звездната система Сентура. В новия й аеробус можеха да се настанят удобно двайсет човека, а отзад имаше доста място за багаж.

Шанел отвори люка и се обърна към своите приятели.

— Тук приключи лесното.

— Не искаш да кажеш, че ще трябва да пътуваме с тях, нали? — попита Джад, вперил ужасено очи в чакащите в края на площадката хатаари.

Младата жена проследи погледа му и се усмихна. Четириногите бяха свикнали да ги яздят. Огромни и космати, с дълги и широки гърбове, те бяха кротки същества, привикнали да работят заедно с човека.

Но преди да бе успяла да успокои Джад, Карис възкликна със страхопочитание:

— Звезди мои, Шани, значи така изглеждат! — Тя не говореше за хатаарите, а за четиримата воини, които чакаха край тях. — Предполагах, че са едри, но чак пък толкова.

— Шани каза, че са нежни с жените — припомни й Сайра; в нейния глас се долавяше нетърпение. — Много ми се иска да го опитам.

— Може да ти се наложи да почакаш — вметна Яри. — Като че ли ни предстоят неприятности.

Шанел излезе от аеробуса и погледна към другия край на площадката за приземяване — към нея се приближаваха петима човека с не особено приятелски вид. Нещо повече. Ниският топчест мъж, който вървеше начело, изглеждаше побеснял.

Корт застана пред младата жена, така че да я прикрие с тялото си. Със своите метър и деветдесет и с проблясващия меч андроидът очевидно впечатли дребния човек, защото го накара да спре.

— Дръпни се от пътя ми! Настоявам да говоря с пилота на този аеробус.

Корт, разбира се, не помръдна, затова Шанел пристъпи напред и каза:

— Аз съм.

— В такъв случай ще ви информирам, млада жено, че това ще струва работата на всички онези некомпетентни особи в Центъра. Как се осмелявате да се отнасяте така непочтително към Негова светлост, високопоставения крал. Вие изглежда дори нямате представа с кого си имате работа. Това е недопустимо…

Младата жена остана с впечатлението, че бе само в началото на твърде дълга тирада, затова го прекъсна:

— Центърът не е виновен, че за състезанията са дошли толкова много посетители и няма достатъчно хатаари, за да бъдат превозени. Но аз съм тук, за да ви предложа услугите си.

— Е, това вече е нещо — изпуфка непознатият. — Вие ще ни помогнете да излетим незабавно…

— Съжалявам, но под превозване имах предвид хатаарите. Дори и аз не мога да приземя аеробус в града. Или може би не сте чели законите на тази планета и не знаете какво е позволено?

Мъжът видимо настръхна.

— В такъв случай вие също като нас сте заседнали тук, тъй като онези диваци вече ни информираха, че точно тези животни не можели да се наемат.

— Онези „диваци“ са воините на баща ми. Той им е наредил да ме съпроводят до дома, така че те не биха ви дали доведените за мен хатаари, който и да сте вие. И искам да им се извините, в противен случай няма да можете…

— Как смеете да ми говорите така! Как смеете…

— О! — изфуча с отвращение Шанел и се обърна; нямаше смисъл да продължава опитите да се разбере с подобна надута особа.

Изведнъж се оказа лице в лице с четиримата воини, които се бяха приближили тихо и я наблюдаваха, очевидно развеселени. Вероятно бяха чули думите й и именно това ги бе разсмяло — че ги бе защитила. Те самите никога не биха се обидили на човек, който бе толкова под тяхното ниво; даже не биха го забелязали.

— Дребният мъж със силния глас има нужда от твоята помощ, Шанел — рече Лоуен, воинът с кестенявите коси и кехлибарените очи. — По-добре се погрижи.

Младата жена помисли, че я подсеща за обещаното извозване, когато чу охкане. Обърна се. Вероятно посетителят бе опитал да й попречи да му обърне гръб и сега Корт стискаше пръстите му в юмрука си и ги извиваше така, че непознатият се свлече на колене.

— Пусни го, Корт.

Човекът бе освободен незабавно. В този момент се чу друг глас, спокоен и повелителен.

— Трябваше да разбереш по облеклото, че това е дъщерята на Ли-Сан-Тер. Извини се, Алрид.

— Но, Джордан…

— Извини се!

Дребният мъж, все още на колене, започна някаква дълга тирада за това колко съжалявал, че е обидил дъщерята на шодана. И наистина звучеше искрено. Младата жена обаче почти не го слушаше. Бе свела поглед и опитваше да види какво от нейната външност издаваше самоличността й. Не носеше чаурито, което обличаха всички жени на Кан-ис-Тран. Полата и наистина беше дълга до прасците, а блузата — без ръкави, но приликите свършваха дотук. Не носеше типичните полупрозрачни шалове, а беше цялата в бяло, с приглушен сребрист оттенък, но в никакъв случай не и прозрачно. Полата й беше тясна, късата блуза висеше свободно, но така, че да очертава фигурата й. Вместо сандали, носеше бели ботуши. Косата й бе здраво хваната на тила, а не свободно разпиляна.

Разбира се, забравяше единственото, заради което баща й щеше да я изпрати право у дома в двореца, ако не го носеше: бялото наметало около раменете. То ясно говореше, че се намира под закрилата на шодана. Синьото би свършило същата работа, тъй като това бе цветът на семейство Ли-Сан-Тер. Никоя жена в Кан-ис-Тран не излизаше без наметалото си; в противен случай мислеха, че е свободна и може да бъде поискана.

Но тези посетители нямаше как да знаят всичко това. Вероятно реакцията им се дължеше само на наметалото.

Най-сетне Шанел вдигна поглед към човека, накарал мърморкото да се извини.

Той вероятно бе Високопоставеният крал. Облеклото му не бе по-пищно от това на неговите придружители, но видът му бе по-царствен. Беше с късо подстригани светлоруси коси, смарагдово зелени очи и идеална височина — около метър и осемдесет и пет. Нищо във външността му не смущаваше.

Шанел обаче не го бе забелязала до този момент, а и той не й бе обърнал внимание, докато не бе разбрал коя е. Сега й се усмихваше, а от това стомахът й буквално се обърна. О, Звезди, защо всички ставаха толкова усмихнати, щом разберяха, че е член на семейство Ли-Сан-Тер?

— Говореха, че сте хубава — рече той, като се поклони едвам-едвам (вероятно това бе безкрайно благоволение от страна на особа, в чиито вени тече кралска кръв). — Опасявах се, че са преувеличавали, а се оказа, че са ви подценявали.

Точно в този момент изобщо не й беше до подобни глупости, затова не си направи труда да отвърне нещо на този коментар.

— Ако вашите хора все още имат нужда от превоз до града, можете да използвате три от нашите хатаари. Нямаме нищо против да се посвием.

— Приемаме с радост предложението ви — отговори крал Джордан, след което се обърна към своята свита: — Аз ще пътувам с принцесата.

— Не съм принцеса и се страхувам, че няма да можете да пътувате с мен. Това няма да се понрави на воините на баща ми.

— Приятно ми е да чуя, че добродетелта ви се пази толкова — заяви той, макар да не бе доволен от отказа. — Моята кралица трябва да бъде недокосната.

О, Звезди, още един ухажор. Шанел отстъпи, следвана плътно от Корт.

— Забрави за него, кукличке — успокои я Марта, за да й напомни, че не е сама. — Заинтригува те съвсем слабо.

— Знам.

— Освен това, след като разберат коя си, винаги съществува вероятност истинският им мотив да е богатството на твоето семейство или престижът от сродяване с един толкова властен шодан.

— Съзнавам го много добре, Марта.

— Всички тези причини обаче губят силата си, щом те зърнат и видят, че истинското богатство всъщност си ти самата.

— Коя програма си включила? — попита раздразнено Шанел. — За повдигане на падналите духове ли?

— Тази тема винаги те депресира, макар да не виждам защо — оплака се Марта.

— Аз не се различавам по нищо от която и да било друга кан-ис-транка, златна от главата до петите. В мен няма нищо необичайно, което да дава повод за смехотворни ласкателства.

— Значи напоследък не си се поглеждала в огледало.

— О, колко остроумно. Да си чувала някога воините да ръсят всички тези плоски приказки?

— Не, те просто те ласкаят по най-семплия начин всеки път, когато са край теб. Погледни назад, ако смяташ, че те заблуждавам. — Младата жена се обърна и видя, че и четиримата воини я следяха с очи. — Искаш ли да ти кажа какво си мислят?

Шанел се изчерви.

— Не.

— Те всички те желаят и почти всички вече са те искали от баща ти.

— Създаваш ми наистина прекрасно настроение преди завръщането у дома, Марта — смъмри я младата жена. — Аз не искам воин; искам любов. Искам да бъда равностойна на бъдещия си другар в живота. Искам това, което има майка ми.

— Това, което има майка ти, е воин — отбеляза тихо и самодоволно Марта.