Синеокият варварин

Глава 24

— Ще спреш ли най-после да мърмориш, Марта? Съндърците са просто нервни, но кой може да ги вини след всичко, което ми разказа за арморуанците? И ти би взела същите предпазни мерки, ако живееше под постоянната заплаха от нападение.

— Успя да ги уговориш да ти позволят да не си събличаш дрехите — изсумтя компютърът, — значи можеше да ги убедиш и да ти оставят малката свръзка с мен.

— Не можех да злоупотребявам с късмета си след ужасния разпит, на който ме подложиха. Както знаеш, не ме приемат с разтворени обятия.

Гласът на Марта се изпълни с възмущение.

— А би трябвало, след като им предложи цяла щайга гаалски камъни, и то за нещо, което един воин би направил безвъзмездно.

— Да, но тъй като става въпрос за защита от воин, онова, което обещах, току-виж се оказало недостатъчно.

— Какво те кара да мислиш, че могат да те предпазят от Фалон?

— Казаха, че могат. Не ми остава друго, освен да разчитам на това.

— Но нито аз, нито Корт ще бъдем там, за да ти помогнем. Можеха да ти позволят да вземеш със себе си поне Корт.

— Те не разполагат с нужната техника, за да ви анализират. В противен случай щяха да се убедят сами, че не сте програмирани да им правите зло. Просто са предпазливи. И престани да правиш от мухата слон. Знаеш всичко това по-добре от мен.

— Което не означава, че ми допада.

Шанел не успя да сдържи усмивката си от нацупения тон.

— Хайде просто да правим това, което сме планирали, и да престанем да се тревожим.

— Да престана да се тревожа? Когато ще мога само да те чувам и то през половината време от престоя ти там?

Младата жена въздъхна.

— От теб се иска само да ме следиш, докато ми покажат стаята, а после да я наблюдаваш. Ако опиташ да ме следиш навсякъде, може да ме изгубиш напълно. Затова остави своеволията. Така поне ще знам къде да те намеря, ако се наложи да бъда трансферирана обратно на кораба.

— Ако изобщо успея да те задържа на монитора си, докато влезеш в стаята.

— Звезди! Ти просто искаш да бъдеш сигурна, че съм достатъчно разтревожена, нали? Много ти благодаря, Марта.

— Пак заповядай — почти измърка компютърът. — Може би сега не си толкова доволна от тази опасна ситуация. Отиваш там на тъмно, тъй като не знаем почти нищо за тези съндърци.

— Аз обаче знам какво ще се случи, ако остана на Роувъра, затова предпочитам да избера неизвестността.

— Инат! Майка ти щеше да получи удар, ако разбереше, че те пускам… Гледай! Отново нашественикът!

В този момент се чу гласът на Брок, арогантен и повелителен.

— Забранено ти е да слизаш на тази планета, Шанел! Нямаше нищо чудно в това, че бе отгатнал какви са намеренията й. В крайна сметка той също беше Мок II и бе не по-малко вещ от Марта в дедукциите и откриването на вероятностите. През последните три дни той препредаваше на всеки няколко часа нареждания, убеждения, заплахи и предупреждения, но младата жена не им обръщаше никакво внимание. Сега обаче знаеше, че Фалон не бе тръгнал след нея сам, С него бяха и нейните роднини, в това число и брат й. Според нея тази игра бе нечестна и тя запушваше уши и заравяше глава във възглавниците всеки път, когато Далден опитваше да я уговори да се предаде.

От Ван’иър не бе чула нищо, но дори мълчанието му я изнервяше; то предвещаваше, че прогнозата на Марта отново щеше да се окаже вярна. Колкото повече време му отнемаше откриването й, толкова по-голям щеше да бъде гневът му. От потеглянето й вече бяха изминали шест дни, а тя възнамеряваше да удължи този срок многократно с помощта на съндърците.

Сега отново не обърна внимание на бащиния си компютър, а само му каза:

— Съжалявам, Брок, но това не съм го чула. Марта, готова съм.

— Доскоро, кукличке.

— Чакайте! — извика Брок, но Шанел вече я нямаше, — Не трябваше да й асистираш за тази глупост, Марта!.

— И така, какво ново?

— Ако знаеше…

— Аз винаги знам, дървена кратуно!

Брок въздъхна и опита нова тактика.

— Нейният другар в живота губи търпение.

— Той няма търпение, така че не виждам какво може да загуби, А ти не би ли могъл да направиш нещо по този въпрос?

— Не е лесно.

— Бедничкият! Заплаши ли те вече, че ще те разруши?

— Запази сарказма си за хората, жено. Мен той не ме впечатлява.

— Пак ли започваш да се държиш с мен като варварин, лигльо?

— С теб вече е невъзможно да се разговаря!

— Кой те е канил?

— Марта!

Онова, което й направи впечатление, бе обиденият му тон.

— Съжалявам, Брок. Просто се тревожа заради госпожица Всичко трябва-да-се-прави-по-най-сложния-начин. Оказа се не по-малко твърдоглава от майка си.

— Целта ни е една и съща — да върнем Шанел там, където й е мястото. Ако ти изпратя Фалон веднага щом бъде безопасно да го трансферираме, ще го прехвърлиш ли долу при нея?

— Не!

Кратко мълчание.

— Защо?

— Фалон мислеше, че взема послушна дъщеря на воин, с която лесно може да се справи. Все още не е осъзнал, че Шани е по-скоро дъщеря на майка си и си има свое собствено мнение. Колкото повече проблеми му създаде тя сега, преди да я има, толкова по-скоро той ще осъзнае този факт. Затова помагай колкото си искаш на голямото момче, но не искай и аз да правя същото.

Шанел се материализира сред ярка светлина и какофония от изумени възклицания. Очевидно доста хора се бяха събрали в очакване на нейното пристигане. Всички се скупчиха в кръг около нея, но като че ли никой нямаше особено желание да се приближи или да я заговори. Виждаха се униформи и старомодни оръжия и нервност. Прекалена нервност.

Един поглед бе достатъчен, за да се запита как тези плахи хора биха могли да я защитят от Шака’анския воин? Бяха много ниски, жените около метър и петдесет, мъжете — вероятно метър и шейсет и пет. Звезди, какво щеше да прави сега?

Най-сетне от кръга се отдели една жена и тръгна към нея. Имаше властен вид, студени сиви очи, а черната й коса бе опъната безмилостно назад. Усмихна се сковано.

— Лейнар Ванд. Трябваше да ни предупредите, че сте от расата на огромните?

Край на гостоприемството на съндърците. Тази дребна особа май я мъмреше. Шанел щеше да се изсмее, ако разочарованието и не бе толкова силно.

— Струва ми се, че от това няма да излезе нищо. Тук съм, защото се нуждая от помощ, но както виждам вие не можете да ми я дадете.

— Разбира се, че можем. Наясно сме какво искате и се съгласихме да ви го осигурим. Трябва да задържим далеч от вас мъжа, наречен Фалон Ван’иър. Проста работа.

— Проста ли? Той е воин и е много по-едър от мен.

Последва смях. Вероятно мислеха, че преувеличава. Сигурно не бяха в състояние да си представят нещо по-голямо от нея. Ясно беше, че не я приемаха сериозно.

— Би било интересно да подложим на наблюдение един такъв голям мъж — обади се отново говорителката, — но размерите му няма да създадат проблеми. Няма да прибягваме до груба животинска сила.

— Така ли? — попита Шанел, изпълнена с подозрения. — Изобщо не става дума да го убивате. Това е абсолютно забранено.

Лейнар отстъпи крачка назад — толкова разгорещено бе изрекла последното изречение посетителката. Но след това, осъзнала какво е направила, се намръщи, а сивите й очи и без това лишени от топлота, станаха смразяващи.

— Не съм имала предвид убийство — заяви вдървено тя. — И ви уверих, че ще се погрижим за разрешаването на вашия проблем. Затова елате…

— Почакайте — прекъсна я със същия тон Шанел. — Искам да знам как точно възнамерявате да се справите с моя „проблем“. В противен случай се връщам на кораба.

— Значи моята дума не е достатъчна за вас?

Бледата кожа на Лейнар почервеня. Обърна се към един от войниците и почти изкрещя:

— Офицер, отведи пришълката при генерал Ванд. Нека сестра ми се опита да я убеди в нашите способности. Аз нямам повече търпение да се разправям с нея. — А после се обърна и промърмори под носа си: — И като си помисля, че аз настоях за всичко това.

Шанел не помръдна от мястото си в продължение на още трийсетина секунди, опитвайки да се пребори с раздразнението си, докато офицерът чакаше, а останалите продължаваха да я поглъщат с поглед. Толкова й се искаше да каже на Марта да забрави за плана им и да я трансферира обратно. Но при мисълта да застане пред него сега… Трябваше да продължи! Дано всички съндърци да не са като Лейнар Ванд.