Синеокият варварин

Глава 18

Фалон беше в коридора, когато на следващата сутрин Шанел отвори вратата на своята стая. Очевидно чакаше нея, тъй като стоеше неподвижно, облегнат нехайно на отсрещната стена. Очевидно бе също така, че тя отново не желаеше да разговарят, тъй като побърза да затвори вратата.

Той обаче не опита да влезе насила, както бе постъпил предишния ден, нито почука. Просто не направи нищо. Шанел стоеше в нервно очакване и бездействието му само увеличи още повече нейното безпокойство.

Нямаше намерение да стои дял ден в стаята си само защото този човек не разбираше, когато му кажат „не“. Щеше да излезе, без да му обръща никакво внимание, все едно, че го няма.

Точно това и направи. За всички Шака’анци обаче бе добре известно, че няма как да не се обърне внимание на воин, който иска противното.

И Фалон тръгна след нея.

— Къде ще ходиш днес, Шанел?

Тя не отговори; просто си продължи по пътя. И изведнъж се озова с гръб към стената, обградена от двете страни от силните му ръце.

— Къде ще ходиш?

В продължение на две секунди мислеше да не му отговаря. Той обаче имаше толкова решителен вид. Със сигурност щеше да я държи тук, може би и цял ден, ако не му кажеше.

Затова отвърна студено:

— Чух, че не си падаш по посетители, а аз се готвя да прекарам деня в компанията на моите приятели — посетители.

— На състезанията?

— Не е твоя…

— Отговори!

— Няма да отговоря, по дяволите! Къде смяташ, че ще стигнеш по този…

— Бялата ти пелерина ми хареса повече — прекъсна я отново той, като заопипва дрехата й и поведе разговора в друга посока. — Беше в моя цвят.

Младата жена дръпна рязко плата от ръката му и го изгледа.

— Казах ти, че никога повече няма да нося бяло.

— Ще носиш — заяви с непоколебима увереност Фалон. — Ще носиш моите цветове и това ще ти доставя радост. Ще дойде ден да искаш всички да разберат, че си моя.

Лицето й стана пепеляво.

— Говорил си с баща ми, нали?

— Още не.

Бузите й порозовяха; погледна го с облекчение.

— Не го прави. Казвам ти го напълно сериозно, Фалон. Ще те направя нещастен.

— Мъчно ми е, че мислиш така, керима.

„Той шегува ли се?“

— Сигурна съм.

— Кажи ми защо и аз ще ти докажа, че не си права.

Шанел го изгледа невярващо. Този път вече несъмнено се шегуваше.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не си робовладелец? Или че не си воин? Че вие, ба-хар-анците, не наказвате своите жени и за най-дребните им прегрешения? Че не си непреклонен, че не си избухлив…

— Достатъчно! — заяви разпалено младият мъж. — Ти ще ме обикнеш, въпреки всичките си възражения.

— Забравих да прибавя арогантността.

Саркастичният й тон го намръщи.

— Имаш нужда от урок за това как да се държиш с един воин. Ще се погрижа, когато станеш моя.

Шанел не желаеше да се поддава на заплахата, която звучеше в употребата на думата „когато“, вместо „ако“.

— Ето, това е класически пример на причината, поради която не те искам, Фалон. Още не съм твоя, а ти вече планираш как ще ме накажеш.

На лицето му се изписа още по-голямо недоволство.

— Трябва да се каже на баща ти, че не ти е обърнал достатъчно внимание в това отношение.

В крайна сметка бе успял да я сплаши. Наказанията на баща й не бяха нищо в сравнение с тези на Ван’иър, но въпреки това не й се искаше да прекара следващата седмица в белене на фалаа в кухнята. На всичкото отгоре миризмата на фалаа бе толкова силна и неприятна, че проникваше в кожата и дрехите и после хората избягваха онзи, който си бе имал работа с нея, докато тя не се разнесеше. Може би в крайна сметка това нямаше да се окаже чак толкова лоша идея. Младата жена се усмихна, като си представи как Фалон, вдъхнал носещата се от нея неприятна миризма, бърза да свие в друга посока.

Той обаче изтълкува неправилно усмивката й.

— Мислиш, че няма да му го кажа?

— Напротив, искам да го направиш. Ще ми бъде интересно да видя с какво ще си запълниш времето, когато няма да имаш възможност да ми досаждаш.

— Какво, в името на Дрода, ще направи с теб баща ти?

Шанел избухна в смях. Не можа да се въздържи; толкова ужасен й се стори той.

— Какво според теб би ми направил за такава незначителна простъпка? Казвам „незначителна“, воине, тъй като неуважението, с което се държа към теб, е предизвикано от собственото ти държане. Обикновено съм много по-възпитана.

— Значи ме дразниш.

— О, в никакъв случай. Кой би се осмелил да го направи?

— Ти. Вече не ти се струвам толкова страшен.

Тази забележка очевидно му достави удоволствие. Но не и на Шанел. Какво я бе прихванало наистина? Да стои тук и да си бърбори с него, сякаш бяха двама влюбени?

— Не знам кой кого дразни. Според мен си си все така страшен.

Фалон въздъхна.

— Повече ми харесваше, когато се смееше, керима. Какво промени настроението ти? Беше започнала да омекваш към мен…

— Изобщо не съм омеквала — прекъсна го възмутено Шанел. — Не ме ли слуша преди това, когато ти изброих всички причини, поради които никога няма да омекна към теб?

— Единственото, което ме притеснява, е страхът ти от мен. Останалото няма да има значение, щом веднъж се увериш, че никога повече не бих ти причинил болка.

В отговор тя само го съзерцаваше ококорена. Той май наистина си вярваше. Пишеше го на лицето му. Но какво да очаква от един воин?

— Пусни ме да мина, Фалон. Иначе ще се наложи да разбера дали съм научила нещо в часовете по поваляне.

Капанът се отвори. Почувства се почти разочарована. Какво задоволство само щеше да изпита при вида на изумлението му, ако успееше да го повали по гръб. Ако…

— Значи можеш да бъдеш и разум…

Не успя да довърши мисълта си, тъй като той я привлече към себе си и я целуна страстно. Когато я остави на земята няколко минути по-късно, краката едва я държаха. Ван’иър, който я наблюдаваше внимателно, се усмихна широко.

— Ще те придружа до мястото на състезанията — обяви го с такова безгрижие, сякаш не той й бе отнел дъха само преди няколко секунди. — Искам да ме гледаш как се бия.

— Не! — Това бе всичко, което Шанел успя да произнесе в първия момент, но после успя да потуши огъня, който той бе разпалил току-що, и прибави: — Ще наблюдавам арените за посетители до самия край на състезанията. Единствената причина да дойда с теб в палатката ти вчера бе, че те мислех за посетител. Все още не съм се отказала от мисълта да си намеря…

— Ако го направиш, ще се наложи да го убия!

Това дръзко изявление я ядоса толкова, че за момент изгуби способността си да говори. Дрен и Яри избраха точно този миг, за да се появят иззад ъгъла.

Един поглед към вбесените изражения на Шанел и Фалон бе достатъчен да накара Дрен да попита, без да се замисли:

— Имаш ли нужда от помощ, Шани?

Но веднага след това пребледня като платно, тъй като главата му едва достигаше до раменете на Ван’иър. Той обаче дори не погледна към кистранеца, понеже смяташе, че е под достойнството му.

— Не. Ние с шодан Ван’иър просто обсъждахме някои от различията между неговата и моята страна. Както виждам те са привикнали да притежават роби и слагат печат на собственичество върху всеки, когото си изберат. Тук обаче нещата не са такива и би било добре шоданът също да го разбере.

На това Фалон отвърна:

— По-добре ти запомни моето предупреждение, жено. В противен случай няма да останеш доволна от последствията.

И си тръгна.