Смъртоносни xopa

ПРОЛОГ

Пожарът тръгна от мазето на Грег и Мелани точно след полунощ, после безшумно запълзя нагоре по стълбите като хищник, дирещ храна.

Грег никога не бе чел статистиките, иначе би знаел, че домашните пожари могат да се превърнат в смъртоносни само за две минути и че шансовете му да се събуди са три към едно.

В негативна посока.

И все пак двамата с Мелани бяха още живи. Дали за­щото тя изпищя? Не можеше да е сигурен. Ала сега тя пи­щеше. Сънен, дезориентиран, раздиран от кашлица, Грег тръгна с препъване към вратата. Като милиони други и той беше гледал филма “Обратна тяга“ и макар точният термин за явлението, изобразено там, да беше “критична точка на възпламеняване“, а не “обратна тяга“, научил бе достатъчно, за да допре опакото на дланта си до горния ръб на вратата, до дръжката и до процепа между вратата и касата, преди да я отвори.

В същото време Мелани се претърколи до ръба на лег­лото и грабна мобилйия си телефон от гнездото му за за­реждане върху нощното шкафче. Набра 911 и прихлупи с длан слушалката. Сега, когато Грег бе в движение, тя се почувства по-добре - като част от екип, а не като ар­мия от един воин. Само мигове по-рано Мелани бе изля­ла паниката си върху тялото на дълбоко заспалия Грег с ритници, юмруци и крясъци, за да го събуди. Когато най-сетне той започна да се размърдва, тя го зашлеви силно няколко пъти през лицето.

Сега действаха заедно. Мълчаливо бяха оценили си­туацията и си бяха отредили един на друг конкретни за­дачи в безмълвния си план. Той щеше да вземе децата; тя щеше да повика пожарникарите.

Мелани не чуваше никакъв звук от телефона и се по­чуди дали не е набрала погрешно. Прекъсна обаждането и започна отново. Внезапна гореща вълна ѝ подсказа, че Грег е отворил вратата. Мелани вдигна поглед към него и очите им се срещнаха. Задържа взора му за миг и времето сякаш спря, докато помежду им премина нещо съкрове­но. Беше за част от секундата, но успяха да вкарат в нея осемте си години брак.

Грег стисна челюсти и ѝ кимна окуражително, сякаш да ѝ каже, че е видял какво става зад вратата и че всичко ще бъде наред.

Мелани не му се върза. Познаваше този мъж още от първата седмица в колежа, наясно бе с всичките му из­ражения. В очите му бе съзряла безпомощност. И страх.

Грег се извърна от нея, прикри лице и се хвърли в из­дигащите се пламъци. Тя не можеше да чуе оператора от 911 през оглушителния шум, но чу как Грег тичаше по стълбите и викаше децата.

Тя изкрещя “Обичам те!“, но думите ѝ бяха погълнати от огнената стихия. Горещината изгаряше разраненото ѝ гърло. Мелани бързо затвори уста и отново насочи вни­манието си към телефона. Имаше ли някой на линията? Застана на колене и длани, обви с пръсти слушалката и изкрещя съобщението си възможно най-отчетливо на диспечера, за когото се надяваше, че я слуша.

И тогава чу трясъка - онзи, който звучеше като рухва­щи колони във фоайето. Мелани прецени, че идва ред на стълбището.

Стаята на децата беше точно над нея. Мелани инстинктивно вдигна поглед, за да отправи молитва, и видя плътен стелещ се дим да обгръща тавана. Издаде дълъг и пронизителен вопъл. Ужасна мисъл се прокрадваше към съзнанието ѝ. Тя си наложи да я отпрати.

Мелани изпищя отново - крещеше за момиченцата си, за Грег и продължи да крещи, макар горещият въздух да изпълваше устата и дробовете ѝ и да заплашваше да я до­върши.

Ала Мелани нямаше намерение да умира. Не и тук в спалнята. Не и без семейството си. Разкашляна и задаве­на, тя запълзя решително към вратата.

Теорията, че въздухът е по-добър близо до пода, оче­видно не важеше за пожарите в мазета, защото през дъсчените подове се вдигаха гъсти сиви кълба пушек. Дробовете на Мелани протестираха с болка, когато го­рещината и пламъците ѝ причиниха недостиг на кисло­род. Пулсът ѝ блъскаше яростно във врата. Коридорът, на някакви си три метра и половина разстояние, бе станал почти непроходим в миговете, откакто Грег я беше ос­тавил. През този мъничък прозорец от време пламъците бяха удвоили височината и силата си и всепоглъщащата им горещина изсмукваше толкова много кислород от въздуха, че тя едва успяваше да запази съзнание.

Докато се приближаваше към вратата, прозорецът на спалнята се пръсна с трясък. Горещи стъкла я блъснаха в гърба като картечен откос, а по лицето, шията и раме­нете ѝ се посипаха кристалчета от разтопени шрапнели. Тласъкът повали Мелани на хълбок. Тя изпищя от болка и инстинктивно сгуши тялото си на кълбо, за да се защи­ти. Кожата, покривала финото ѝ лице, вече я нямаше и голото месо се пържеше от убийствената жега.

Това щеше да е краят за Мелани, ако се бореше само за собствения си живот, ала тя се бореше за Грег и близначките и отказваше да ги изостави. Мелани отново нададе крясък, този път от гняв. Изправи се на длани и колене, проправи си път до прага, оттам изпълзя до началото на стълбите и погледна нагоре.

Стълбището представляваше истински пъкъл, долната му част практически я нямаше. Сърцето на Мелани подскочи. Тя викна семейството си и се ослуша за отго­вор. Не последва такъв.

Тогава изведнъж ѝ хрумна идея, сякаш пошепната от ангел. Изправи се на крака и се добра до тоалетната. Пус­на крановете и намокри кърпите за гости. После с олюляване се върна до мястото, където преди бяха стълбите. Събрала последни капчици енергия, тя изкрещя “Грег!“ и запрати с всичка сила кърпите нагоре през издигащите се пламъци към детската стая.

Беше ли я чул? Беше ли отговорил? Тя не би могла да каже.

Спешните екипи пристигнаха четири минути след обаждането до телефон 911. Съседи, чули сирените, се скупчиха на улицата и наблюдаваха ужасени.

По-късно, при възстановката на събитията на мес­топроизшествието, пожарникарите установиха, че Грег се е добрал до стаята на децата, отворил е прозореца и е провесил на него чаршаф, за покаже мястото на спасите­лите. Имал бе самообладанието да постави двете момиченца на пода под себе си, преди да умре.

Пожарникарите, влезли в стаята през прозореца, бяха впечатлени да открият, че лицата на момичетата са по­крити с мокри хавлиени кърпи. Решиха, че тъкмо това е спасило живота им през онази нощ, макар едната от близначките да почина по-късно в болницата.

***

- Да му се не види! - възкликна Огъстъс Куин. - Адски печено копеле си, не мога да ти го отрека! - Фразата далеч не беше от класата на Шекспир, но Крийд вече трябваше да е мъртъв, а не беше. - Викам, стига за тази вечер - рече Куин.

Бяха от противоположните страни на затворнически решетки, на двайсет метра под земната повърхност. Отне известно време, но Донован Крийд се изправи с олюля- ване и от предимството на това си ниво се ухили на стра­ховития гигант, обслужващ устройството за изтезания.

- Колко дълго? - попита Крийд. - Осем секунди?

Грамадният грозник кимна.

- Хайде този път да са десет.

- Ще умреш - отбеляза Куин.

Макар двамата мъже да работеха заедно от години, думите на Куин бяха изречени простичко, без следа от сърдечност или загриженост.

Крийд предполагаше, че за Куин това е чисто и прос­то бизнес. Крийд бе платил на приятеля си да упражни мъчението и Куин изказваше мнението си относно про­дължаването му. Дали го беше грижа, че Крийд може да умре тази нощ? Крийд се замисли над въпроса за минута.

Оръжието Ей Ди Ес, или Система за активен отпор, бе разработено като контрамярка срещу практиката на те­рористи да използват цивилни като живи щитове по вре­ме на Иракската война. Ей Ди Ес е ефективен до четирис­тотин метра и изстрелва невидим лъч, който прониква в кожата и мигновено довежда до кипване всички телесни течности. Идеята е била проста: насочваш оръжието към тълпата, натискаш спусъка и всички падат на земята, обезумели от болка. Освобождаваш спусъка, събираш оръжията и се справяш с терористите. Мигове по-късно всички се връщат към нормалното си състояние. Уви, по време на изпитателната фаза се разнесе слухът за вой­ници, претърпели необратими сърдечни увреждания и спукани далаци. Когато се намесиха правозащитните ор­ганизации, общественият протест стана толкова бурен, че се наложи оръжието да бъде унищожено.

Донован Крийд бе сред първите, изпробвали оръжие­то Ей Ди Ес, без да получи трайни увреждания на органи или тъкани. Още от първото си излагане на оръжието се увери, че то има огромен потенциал като подръчно устройство за мъчения, в случай че можеше да бъде мо­дифицирано в размер, удобен за държане в ръка. С тази цел Крийд бе убедил военните да уредят изчезването на един от оригиналните прототипи за достатъчно дълго време, та неговият екип от експерти да го превърне в са- моделно приспособление.

Оръжието, понастоящем насочено срещу Крийд през затворническите решетки, беше едно от трите, произве­дени към настоящия момент. Другите две бяха заключе­ни в таен сейф на пет метра разстояние. Тези три оръжия бяха второ поколение, което означаваше, че бяха много по-малки от оригинала, но не толкова малки, колкото да обслужват крайната му цел. И все пак всяка фаза изис­кваше изпробване с живи хора.

- Въобще не вярваш, че може да умра - подхвърли Крийд. - Просто си огладнял.

Куин игнорира забележката.

- Двеста войници са се подложили на изпитание на оръжието - изрецитира той. - Четирийсет и шест от тях са с опит на бойното поле...

- Стара новина - махна пренебрежително Крийд.

Куин се обърна с лице към видеокамерата.

- Държа да се знае за протокола, че те съветвам да спреш.

- Не ставай смешен - смъмри го Крийд. - Ако си тръг­неш, просто ще измисля начин да го направя сам.

- Тъй де, за това говоря - поясни Куин. - Ако си тръгна и припаднеш, кой ще спре лъча?

Крийд погледна изпитателно тъмните безжизнени очи на гиганта в търсене на пословичния грам човечност.

- Ти какво - рече той, - да не би да се размекваш?

Куин не отговори и Крийд осъзна, че ако въобще има­ше отговор, той нямаше да дойде от очите на Куин. Очите на Куин не бяха прозорци към душата му. Те бяха лобно място на всяко веселие.

- Виж сега - продължи да обяснява Куин, - ако нати­скам спусъка, докато умреш, всеки наемен убиец, всеки наказателен отряд и половината въоръжени сили в стра­ната ще ме погнат да ме загробят.

- О, по дяволите, Огъстъс, тези типове се опитват да ме убият всеки път щом изобретят нова играчка. Не за­бравяй, че ми плащат добре за тази гадост.

- Авансово, надявам се.

Обърнат към камерата, Крийд заяви:

- Ако умра тази нощ, преследвайте този грозен кучи син и го убийте като куче, така му се полага.

Крийд намигна на страховития си приятел и разтърси крака.

Куин сви рамене.

- Това последното винаги мога да го премонтирам.

Той задържа погледа на приятеля си за секунда, после погледна хронометъра си и натисна спусъка.

Десет секунди по-късно Донован Крийд лежеше по гръб безжизнен, макар крясъците му да продължаваха да отекват между стените на затворническата килия.

Огъстъс Куин, човек напълно необременен от санти­менталност, остави Крийд където се беше строполил и извади видеокартата от камерата. Утре щеше да разпрати копия до Агенцията за национална сигурност, ЦРУ и Де­партамента по вътрешна сигурност.

Куин понечи да пъхне видеокартата в джоба си, но замръзна, когато чу тих звук. При отсъствието на си­гурност предпочиташе да не провира огромното си тяло през тясната врата на килията, но все пак ставаше дума за Донован Крийд, затова Куин влезе с неохота, коленичи на пода и опипа китката на Крийд за пулс. Като не от­кри такъв, обгърна главата на мъртвеца в гигантската си длан и приближи ухо до устата на Крийд.

От нея се откъсна пресеклив шепот:

- Само толкова ли ти е силата?

Стреснат, Куин отскочи назад.

- Ах ти, копеле! - изрече той за втори път тази нощ.

Един ден щеше да пие в рокерски бар или да виси на месарска кука нейде си, а някой щеше да го попита кой е най-коравият тип, когото е срещал в живота си.

Куин щеше да отвърне: Донован Крийд, и щеше да приведе десетки примери за издръжливостта на Крийд, като щеше да остави тези най-скорошни събития за фи­нал. Щеше да го разкаже точно както се случи тази вечер, нямаше нужда да разкрасява нещата, и щеше да завърши разказа си с тази последна реплика на Крийд: “Само тол­кова ли ти е силата?“. Слушателят му щеше да се усмих­не, защото заключителните фрази на Крийд винаги бяха крилати.

Както се оказа, това не бяха финалните думи на Крийд.

- Този път - промълви той - задръж дванайсет секун­ди.

Куин въздъхна.

- Да си бях донесъл сандвич - изпъшка той.

Куин не се бои от нито един човек или животно на света, с изключение на мъжа в краката му. По-конкретно бои се от онова нещо у него, което тласка Донован Крийд всяка нощ да спи в затворническа килия, когато е в цен­тралата си във Вирджиния, или по тавани и тесни прос­транства в домовете на нищо неподозиращи непознати през останалото време. Куин не може да проумее кое под­клажда безумното желание на Крийд да тренира устойчивостта си на мъчения, като назначава тези ужасяващи среднощни сеанси, за да играе ролята на опитно свинче за последното изобретение в сферата на смъртоносните оръжия.

Куин се връща обратно през вратата на килията и от­ново поставя видеокартата в камерата. Взира се в диаф­рагмата и натиска бутона за записване.

Обективът показва неприветлива затворническа ки­лия с размери метър и осемдесет на три. До лявата сте­на има тясно легло с гол дюшек, разделено от тоалетната чиния с мивка от неръждаема стомана. Армираните сте­ни от сгуробетонни тухли и бетонният под са боядисани в казионно сив цвят. Предната страна на килията пред­ставлява решетка от петсантиметрови железни пръти. Централната секция може да бъде плъзната встрани за влизането и излизането на затворника. Таванът е висок, с флуоресцентно осветление под решетка, така че затворниците да не се изкушават да замерят лампата с храна или дрехи в опит да получат парчета стъкло, които да из­ползват като оръжие.

Решетката дифузира светлината в зеленикаво сияние, което леко изкривява образа на мъжа, проснат посред за­творническата килия. В този миг той отново се надига и се изправя на крака.