Смъртоносни xopa

11.

Вали Роуд в Монтклеър, Ню Джързи се простира на юг от резервата Гарет Маунтин до Блумфийлд Авеню. В един участък той минава край източната граница на кампуса на университета „Монтклеър“. Като идваш от запад от Ню Йорк, не би видял нищо от това по пътя си към пожарна- та, но направиш ли погрешен завой от магистралата, както стана с мен, можеш да се наслаждаваш на пейзажа. Това и вършех, когато мобилният ми телефон позвъни. Обаждаше се Салваторе Бонадело, престъпният бос.

- Жив ли си още? - попита Сал.

- Ако му викаш на това живот - рекох. Още беше су­трин, нямаше и десет часа. Бях напуснал кафето и леля Хейзъл преди по-малко от два часа.

- Чух разни неща - подхвърли той. - Яко си настъпил нечии пръсти.

Изчака реакцията ми.

- Джо Демео ли? - попитах?

Сал замълча, явно разочарован, че не той ми е съоб­щил новината.

- Не си го чул от мен - предупреди.

- Не ми казвай, че се боиш от Демео - подхвърлих. - Я какъв си грамаден, печен и космат.

Свих вляво по „Блумфийлд“ и се насочих на югоизток.

- Не е нужно да се плаша от човек, за да изпитвам рес­пект от могъществото му. А имам... Как го казвате вие? Убедителни доказателства, че го притежава. И как тъй съм космат?

- Фигуративно казано - поясних.

Не бях сигурен, че пожарът в дома на Доус е умишле­но причинен, но ми беше ясно, че ако е така, виновни­кът е Демео. А Демео знаеше, че проучвам пожара, и това потвърждаваше подозренията ми. И все пак бях стъпи­сан колко бързо се бе разнесъл слухът.

- До колко време според теб ще цъфнат момчетата с косматите кокалчета?

- На нечий таван ли си или що?

- В кола под наем.

- Добре. Вероятно имаш към два часа. И все пак на твое място бих поглеждал в огледалото за обратно виждане.

- Благодаря за препоръката.

- Просто си браня... Как му викате? Капиталовложе­нието.

- Демео лично ли ти се обади? Нали не знае, че имам бизнес с теб?

Сал замълча, после каза, като внимателно претегляше думите си:

- Той знае.

Бях блокиран в колона при кръстовището на „Блумфийлд“ и „Пайн“ и чаках смяната на светофара. Нямах за какво да мисля освен за коментара на Сал, иначе може би щях да пропусна подтекста. Но в случая ме осени мигом.

- Демео ти е предложил поръчка да ме очистиш.

- Да речем просто, че следващите две задачи ще ги свършиш... Как му викахте? Гратис.

Две задачи? Това означаваше...

- Отказал си сто бона?

Сал се засмя.

- Не е от любов към теб, тъй че не ми се размеквай. Просто нямам човек, дето да е... Как му викате? Достатъчно находчив, че да те извади от картинката. Плюс това къде ще намеря наемен убиец, толкова добър като теб? Освен може би онази руса хитруша, която използ­ваш. Каза ли ѝ вече за мен?

Светофарът превключи на зелено и аз отново се влях в движението, докато стигнах до едно уширение пред бор­дюра.

- Трябва да затварям - съобщих.

- Чакай - спря ме Сал. - Разбрахме ли се за двете по­ръчки?

- Получаваш една безплатна - отговорих. - Вече си из­карал петдесет бона, като си дал номера ми на онова кръвожадно джудже.

- Кое точно?

- Да не би да познаваш повече от едно кръвожадно джудже? Вик-... тор - уточних, като имитирах новия си клиент.

Сал се разсмя.

- Срещнах се с малкия негодник. Носи прическа на пирги.

- Занасяш ме.

- Не, кълна ти се в Исус Христос, дълги противни пир­ги!

Приключихме разговора и аз спрях колата си, наета от “Авис“, на паркомясто за посетители, след което попитах едно от момчетата къде мога да открия началник Блонърт. Насочиха ме към кухненския сектор в сградата на пожарната. Влязох и попитах единствения, който седеше там, дали случайно не е началникът на пожарната.

- До октомври - отвърна той. - После ще съм просто Боб и ще живея в къща-сал в Сиатъл. Вие сте застрахова­телният агент, нали?

Кимнах.

- Донован Крийд от “Стейт Фарм“.

- В Сиатъл е студено по това време на годината - рече той. - Но не е по-зле от тук. Братът на жена ми е собстве­ник на док в Портидж Бей, близо до университета.

Извади крака си изпод масата и го протегна към стола насреща си. Кафявите му кожени обувки бяха силно из­носени, но подметките им бяха нови. Вместо покана из­бута с крак стола настрани от масата, за да мога да седна.

- Били ли сте някога в Портидж Бей? - попита ме.

- Не съм имал честта - отвърнах.

Взех една чаша от стиропор от купчината край уми­валника и си налях кафе от машината.

- Разбирам, че на някои не им харесва дъждовният климат, но за нас там си е почти рай.

Старата пластмасова маса, вероятно яркожълта в на­чалото, бе изгубила цвета си след десетилетни петна от храна и кафе върху нея. Видът ѝ беше в тон с горчивото кафе с вкус на прегоряло.

- Как е кафето? - попита ме той.

- Не би било любезно да го критикувам. То се знае, след седем месеца ще пиете страхотно кафе всеки ден.

Той ми намигна и направи жест с вдигнат палец.

- А, значи и вие го знаете - рече. - Сиатъл има много прякори, но аз използвам „Града на кафето“. - Наслади се на тази мисъл за момент. - Може да не сте чували за марката “Тъли“, но е страхотно кафе.

Помълчахме за минута, двама души, отпиващи лошо кафе.

- Имате ли голям опит с пожари, господин Крийд? Пи­там, защото не очаквахме разследващ от страна на застрахователите.

- Изобщо ли? - вдигнах вежди.

За миг той се почувства неловко, но бързо се окопити.

- Исках да кажа, не толкова скоро.

Блонърт не приличаше много на началник на пожарна бригада. Беше по-скоро като кръстоска между Шерлок Холмс и Дядо Коледа. Имаше бяла коса, гъста бяла брада и очила с кръгли рамки и дебели стъкла. Усмивката му бе подкупваща и носеше смачкан костюм от кафяв туид, бяла риза и плетена вратовръзка. Липсваше му само лула и забележката “Елементарно, драги ми Крийд“.

Лу Кели ми беше уредил блиц среща, докато вземах колата под наем в Западен Манхатън. Лу бе пробутал на Блонърт легендата, че съм от “Стейт Фарм“, и Блонърт бе оставил Лу да почака доста дълго на линия, преди да съ­общи, че е съгласен да ме приеме. Казал, че щял да прави инспекция на пожарната на Пайн Роуд, но ако съм побър­зал, можело да говоря с него преди акцията. Като го за­варих облечен в костюм, а не в униформа, силно се усъм­них, че ще провежда инспекция. За момента забелязвах, че ме оглежда изпитателно.

- Аз съм по-скоро клюкар, отколкото разследващ па­лежи - пошегувах се. - Говоря с пожарникарите, със съсе­дите, оглеждам мястото. Накрая казвам на фирмата дали според мен пожарът е бил случаен. Разбира се, дори аз да го мисля за такъв, те изпращат експерт-счетоводител, който да провери застрахователните документи, за да види дали не е имало финансов мотив.

Началник Блонърт кимна.

- Ще ми се да можех да ви спестя труда - каза той, - но знам, че фирмата ви ще иска пълен доклад. И все пак раз­читайте на думата ми, този пожар твърдо беше плод на случайност.

- Лично ли го проверихте?

- Нямаше как, медиите гърмяха за него. Ужасна траге­дия - добави. - Цялото семейство е загинало, с изключе­ние на едното дете, а и то е обгоряло до неузнаваемост.

- И не знаете да има мотив?

Лицето на началник Блонърт почервеня.

- Мотив ли? Кажете ми вие мотива! Да не би да се опит­ват да измъкнат от фирмата ви няколкостотин хиляди? Та те са спечелили десет милиона долара от лотарията само месеци по-рано! - Изглеждаше искрено разстроен от въпроса ми. - Да не мислите, че ще подпалят собстве­ната си къща и ще убият родните си деца?

- Не, въобще не мисля такова нещо - отвърнах. - Исти­ната е, че просто трябва да мина през процедурата. Първо ще се срещна с пожарникарите, присъствали на мястото, и ще им задам няколко въпроса. Предполагам, че са тук, след като обаждането е постъпило в тази бригада.

Той продължи да се взира в мен, докато гневът му се уталожи. Когато най-сетне заговори, гласът му бе ясен и отчетлив.

- Жълт пламък, сив дим. Наоколо не са се навърта­ли подозрителни лица. Не е имало отворени прозорци. Няма следи от нахлуване с взлом. Не е имало заключени врати и блокирани стаи. Пожарът е тръгнал от мазето. Не са открити разпалващи реактиви.

- Определено си знаете работата.

- Няма как иначе, върша я цял живот. Ако искате, ще ви дам две-три имена. Можете да кажете, че сте ги раз­питали. Огледайте набързо мястото, щракнете няколко снимки и за вечеря ще сте си в Блумингтън.

- Строен план - съгласих се. - Но ще трябва да погово­ря и с един-двама съседи.

Той кимна и аз му подадох писалката и бележника със спираловидно телче, който бях купил за случая. Купил бях и фотоапарат, който се мъдреше на предната седалка на взетата под наем кола, в случай че някой от пожарни­карите пожелаеше да ме придружи до мястото. Началник Блонърт написа няколко имена в бележника.

- Три стигат ли?

- Достатъчно са ми.

Той откъсна празен лист от бележника и написа на него името ми.

- Може ли номера на мобилния ви телефон?

Дадох му го и се замислих за предупреждението на Сал. Виждах накъде отиват нещата.

- Трябва ли ви придружител дотам?

- Не, само на няколко пресечки е - отговорих. - Тръг­вам и ви оставям да си вършите инспекцията.

Изправих се и протегнах ръка към него. Той се поколе­ба дали да не каже още нещо.

- Колкото до съседите - рече, - моите хора бяха на мяс­тото четири минути и двайсет секунди след обаждането. Можете да го проверите: четири минути и двайсет секун­ди.

Изгледа ме със сериозни очи.

- Това е доста бързо - отбелязах, за да запълня мълча­нието.

- Беше след полунощ - додаде той, - тъмно като в рог. Оградихме периметър и бързо избутахме съседите нада­леч. Няма да ви кажат нещо различно, на което може да се разчита.

- Няма проблем, началник. Ще платим иска. Моми­ченцето вече е преживяло достатъчно. Междувременно ми спестихте време и труд и го оценявам. - Усмихнах се и този път той разтърси ръката ми. - Ще се видим в Сиатъл, началник.

- Аз ще съм там - каза той. - На Портидж Бей.

- И ще си сръбвате кафе с жена ви - допълних аз.

Той се усмихна и повтори жеста с вдигнатия палец.

- Точно така.