Смъртоносни xopa

12.

Изгорелият дом на Грег и Мелани беше през един квар­тал от тузарския кънтриклуб “Ъпър Монтклеър“. Тук къщите бяха двуетажни, богаташки, с мазета, тухлени фа­сади и покриви от битумни шиндли. Не съм специалист, но бих ги оценил на около седемстотин и петдесет или дори осемстотин хиляди.

Слязох от колата и я заключих с дистанционното. Пре­ди да се отправя към къщата и без да се взирам в нещо конкретно, обходих с поглед района и не ми хареса онова, което зърнах с крайчеца на окото си: Хонда Сивик, син металик, модел 2006 година, паркирана на място, където я нямаше секунди по-рано. Внезапно се извъртях, като се престорих, че съм забравил нещо в багажника. Не беше нужно да се старая за “Оскар“ в изпълнението си, тъй като имах там скрит умален модел “Смит енд Уесън“ 642.

Когато отворих багажника и взех пистолета, видях хондата да се движи към мен. Макар слънцето да се отра­зяваше в предното стъкло, забелязах, че я шофира жена.

Хондата спря на около три метра от моята кола, което означаваше, че заради положението ѝ не можех да видя нищо, без да покажа поне част от лицето си иззад вдигна­тия капак на багажника. Хванах пистолета в дясната си ръка и зачаках. Можеше ли Демео да е пратил жена да изпълни задачата? Напъвах си мозъка. Имаше ли в биз­неса ни достатъчно дръзки жени, че да подкарат насреща ми посред бял ден и да опитат покушение срещу живота ми? Кали може би, но тя беше в моя отбор. За друга не ми идваше наум.

Внезапно чух вратата на колата да се отваря и всяка клетка в мозъка ми се напрегна за смъртоносна конфрон­тация. Изчаках да чуя стъпки и си помислих: да, Демео би могъл да изпрати жена. Ала той ме познаваше и зна­еше на какво съм способен. Нима би пратил само един човек, за да извърши убийството ми?

В никой случай.

Което означаваше, че някой друг си проправя път зад мен и застава на позиция, за да отправи фаталния из­стрел.

Което пък означаваше, че трябва да обърна глава и да видя какво става зад мен. Уви, точно когато се канех да направя това, я чух да слиза от колата и да върви към мен. Не смеех да погледна зад себе си, не смеех и да не пог­ледна. Както се развиваха нещата, никак не ми харесваха шансовете ми.

Тя вървеше целеустремено, право към мен, но засега никой не се беше опитал да ме гръмне изотзад. Редица мисли минаха през ума ми и ме принуждаваха да взема светкавични решения. Щях да разчитам на умения и ин­стинкти за оцеляване, култивирани всекидневно в про­дължение на петнайсет години.

Тя се намираше някъде около предния ми десен кал­ник, което в обичайния случай би ме накарало да напра­вя движение вляво. Но не, тъкмо това очакваха от мен. На това разчитаха.

Само че вече бях погледнал в тази посока и не бях за­белязал нищо тревожно. Какво пропусках? Какво имаше вляво от мен, което евентуално би могло да ме застраши?

Къщата.

Вероятно някой беше в къщата и изчакваше момент за добър прицел. Тя идва отдясно, аз се отмествам вляво и бум.

Напрегнат момент, изискващ мобилизация.

Изчаках още секунда, докато тя съвсем ме приближи, приклекнах, изместих се вдясно и надникнах над задния калник. И на ти теб изненада.

Беше Катлийн Грей.

- Донован, какви ги вършиш, по дяволите? - каза тя, като ми даде точно толкова време, че да пусна пистолета в багажника, без да го забележи. Нужни ми бяха няколко секунди да се съвзема и да нормализирам пулса си. Вди­шах дълбоко и се изправих.

- От всички барове във всички градове на света тя да вземе да влезе точно в моя - издекламирах.

Тя не се хвана на разсейващия цитат.

- Това в багажника ти пистолет ли е? Господи, Доно­ван! Ама вярно, какво си наумил?

- В какъв смисъл?

- Обади ми се една приятелка от Центъра по изгаря­ния. Лелята на Ади ѝ казала, че ще дойдеш да видиш къ­щата. Докато се свържа с Хейзъл по телефона, я деляха секунди да позвъни в полицията. Уверих я, че сигурно погрешно е изтълкувала разговора ви, но ето че си тук.

- Спокойно. Просто правя оглед.

- Моля? За какъв се мислиш, за таен детектив? Какво точно търсиш?

- Улики за палеж.

Това я стъписа за момент и я накара да млъкне. Обяс­них:

- Говорих с Хейзъл, защото исках да проверя дали ня­кой е създал фонд за Ади. Исках да направя дарение.

- Представям си изненадата ти, когато си узнал, че се­мейството ѝ е спечелило от лотарията.

- Да, но после научих, че плащанията спрели със смър­тта на родителите и че Хейзъл се е отказала да осиновява Ади.

- Какво общо има това с палеж?

Снижих глас и се огледах, за да съм сигурен, че никой не се е стаил наблизо.

- Може и нищо да не е - рекох, - но познавам един, кой­то изкупува структурирани депозити. После убива полз- вателя и задържа парите.

Тя ме изгледа, сякаш бях побъркан.

- Звучи като филмов сценарий - отбеляза.

- Аха.

Тя поклати глава.

- Слушай, знам, че си някаква клечка от Държавния департамент, или от ЦРУ, или от Вътрешна сигурност, или все едно откъде. Само че това тук е Монтклеър, Ню Джързи, не Готъм Сити.

Запазих мълчание.

- Откъде знаеш, че предположенията ти са истина?

- Преди две години същият човек се опита да наеме мен за убийството.

Тя се облещи за миг. После избухна в смях.

- Хубаво, не ми казвай. Боже, Донован, такива ги пле­щиш!

Беше облечена във виненочервено палто до колене­те, носеше фигурален чорапогащник, който изглеждаше много по-секси, отколкото звучи, и виненочервени боти.

- На работа ли ще се връщаш? - попитах я.

- Какво, и да пропусна голямата авантюра?

Отново огледах мястото около нас, със съзнанието, че времето ми изтича. Не след дълго началникът Блонърт щеше да се обади на Джо Демео, който като нищо щеше да прати неколцина гадняри да ме убият. Трябваше да из­мъкна Катлийн оттук, и то бързо.

- Имаш ли представа на какво ще заприличат ботите ти от саждите? - реших да я стресна.

- Боже, Донован, сигурно все с разни лигли движиш! Все ще намеря чисто място, откъдето да те наблюдавам как душиш и ми се фукаш. А после можеш да ме заведеш на обяд.

- Нека се разберем така - предложих. - Избери някой оживен ресторант и иди да ме чакаш там. Ще приключа тук до двайсет минути и идвам при теб.

Тя ме изгледа много продължително, после отклони очи към къщата.

- Погледни само тези цветя и плюшени животни край верандата - промълви. - Толкова е тъжно. - Известно вре­ме помълча замислена. - Знам, че я познавам само от две седмици, но тя е възхитителна. Ако някой на света заслу­жава майчина любов, това е Ади.

Кимнах.

- Избери сепаре, ако имат, и гледай от моето място да има видимост към главната улица.

- Ама ти сериозно ли?

- Напълно. Искам да мога да виждам също така тоа­летните и кухнята.

Тя се поколеба. За секунда се побоях, че съм я упла­шил. После тя сви рамене и подхвърли:

- Никак не си лесен, ще знаеш.

- Знам.

- Обещай, че ще дойдеш.

Обещах.

Тя посочи ресторант и ми обясни как да стигна до него. Понечи да тръгне, после се обърна с палава усмивка и каза:

- Целуни ме.

Позволих си и аз да се усмихна.

- Добре - казах, - но да не е като на кино.

Наблюдавах я, докато се отдалечаваше с колата, и про­дължих да оглеждам, за да се уверя, че никой не я следва. После се залових с огледа на къщата. Повечето външни стени си бяха на място, но отвътре всичко бе опустоше­но. Не можах да сляза в мазето, нито да се кача на втория етаж, но части от него бяха паднали в главната спалня. Отне ми по-малко от десет минути да разбера какво се беше случило и как точно, но все пак разговарях с един от съседите.