Смъртоносни xopa

1.

Събудих се посред крясък, рязко се надигнах и скочих от койката си като подпален. Мозъчните ми клетки ви­брираха, претоварени от паника и жестока болка. Направих няколко несигурни стъпки и се блъснах в решетките на ки­лията си. Сграбчих ги силно, сякаш животът ми зависеше от това. Отне ми минута, но в крайна сметка си спомних, че бях прекарал предишната вечер във флирт със смъртонос­ния лъч.

Мобилният ми телефон иззвъня. Игнорирах го, оти­дох до тоалетната чиния и повърнах всичко, което беше вътре в мен, включително евентуално и далака си. Звъненето спря дълго преди да съм в състояние да проверя кой ме търсеше. Девет души в света имаха номера ми, а този не беше един от тях. Който и да бе, каквото и да ис­каше, можеше да почака.

От затворническата ми килия в Бедфорд, Вирджиния отиването на работа беше толкова лесно като да влезеш в асансьор и да натиснеш бутон. Точно това и направих и мигове по-късно дюзите на парния душ в офиса ми рабо­теха с пълна сила. След няколко минути ми стана ясно, че тялото ми няма да се съвземе от само себе си, затова излязох изпод душа и изтръсках дузина таблетки “Адвил“ в шепата си.

Погледнах се в огледалото. Обикновено като се чувст­вах толкова зле, имах нужда от шевове, и то много. Опрях лакти на ръба на умивалника и отпуснах глава върху бицепсите си.

Оръжието Ей Ди Ес не само оправда надеждите ми, но ги и надмина. Знаех, че в предстоящите седмици ще овладея тази проклетия, но за момента тя направо ми разказваше играта. Питах се дали висшестоящите костю- мари ще са доволни или разочаровани да научат, че бях оживял след първия сеанс.

Когато помещението най-сетне спря да се върти, пре­глътнах хапчетата. После се обръснах, облякох се и звън­нах по интеркома на Лу Кели.

- Научи ли вече нещо за Кен Чапман? - попитах.

Последва кратка пауза. После Лу каза:

- Много нещо дори. Искаш ли го сега?

- Добре, давай - въздъхнах аз.

Подпрях вратата на кабинета си, така че Лу да може да влезе, без да се налага да звъни. После се затътрих до кухнята и сипах в блендера няколко кубчета лед и вода. Добавих протеин на прах и шепа покрити с шоколад ба­деми, завъртях скалата на най-висока степен и натиснах старт бутона. Когато Лу пристигна, вече сипвах гъстата течност във висока пластмасова чаша.

Лу държеше дебела картонена папка в ръка.

- Категория “климатична прогноза“ за сто долара - обяви той и постави папката на плота пред мен.

- Какви са възможностите за избор?

- Гръмотевична буря, поледица, облачно и слънчево - отвърна Лу Кели.

Служебният ми апартамент беше над земята, но тъй като прозорците са опасни за живота, нямах такива. Сте­ните ми бяха шейсет сантиметра дебели и напълно зву­коизолирани, така че не можех автоматично да изключа гръмотевична буря. Все пак беше началото на февруари, а и вчера бях излизал. Отпих от протеиновия шейк. Вчера беше ясно и слънчево.

- Избирам “облачно“ - казах.

- Защо ли си правя труда? - намръщи се Лу. Извади от джоба си две банкноти по петдесет долара и ги постави до папката.

- Няма нищо по-лошо от болестното увлечение по ха­зарта - рекох.

Лу посочи папката.

- Нищо чудно да си върнеш думите назад - възрази той и почука два пъти с показалец по нея, за да подчертае казаното.

Лу Кели беше мой помощник и висококвалифицирано момче за всичко. Бяхме заедно от петнайсет години, като включим и мизерстването ни в Европа в служба на ЦРУ. Глътнах още веднъж от протеиновия шейк и се втренчих в папката.

- Резюмирай основното - казах.

- Дъщеря ти е била права да не се доверява на този тип - заяви Лу.

Кимнах. Разбрах в мига, когато отговорих на телефон­ното обаждане миналата седмица, че нещо не е наред. Кимбърли, която по принцип добре преценява хората, особено когато опира до гаджетата на майка си, бе по­чувствала потребност да ми разправи за любопитен ин­цидент. Каза ми:

Тази вечер Кен счупи чаша в ръката си. В един мо­мент държеше питието си, а в следващия ръката му беше пълна с кръв!

Продължи да ми обяснява как майка ѝ (бившата ми съпруга Джанет) направила подигравателна забележка, която би трябвало да предизвика ответна реакции у новия ѝ годеник. Вместо това Чапман сложил ръце зад гърба си, взрял се в празното пространство и не казал нищо. Ко­гато Джанет ядосано изфучала навън от стаята, Чапман стиснал чашата толкова силно, че тя се раздробила в ръ­ката му. Кимбърли била на второто ниво над дневната и станала свидетел на сцената.

- Нещо не му е наред на този, татко. Той е... - Тя зам­лъкна, като търсеше думата. - Знам ли? Пасивно-агресивен? Циклофреник? На сбъркан ми прилича.

Съгласих се с нея и обещах да го проуча.

- Не ме издавай пред мама, че съм ти казала, чу ли? - предупреди ме Кимбърли.

Лу Кели, застанал пред мен, се прокашля.

- Добре ли се чувстваш?

- Прекрасно! - отвърнах и плеснах с ръце. - Да чуем какво си научил.

Лу ме погледна изпитателно за момент. После подхва­на:

- Кен и Катлийн Чапман са разведени от две години. Кен е на четирийсет и две, живее в Чарлстън, Западна Вирджиния. Катлийн е на трийсет и шест, живее в Норт Бъргън, работи в Манхатън.

Махнах с ръка да спра бърборенето му.

- Основното - припомних му.

Лу Кели се смръщи.

- Основното е, че нашето момче Чапман има сериозни проблеми с овладяването на гнева си.

- Колко сериозни?

- Най-редовно е биел жена си.

- В минало време ли? - попитах.

- Има доказателства, че се е поправил.

- Какви доказателства? Емпирични или фармакологични?

Лу ме изгледа доста продължително, както ми се сто­ри.

- Откога държиш тези думи в главата си с надеждата да ги използваш?

Ухилих се и отвърнах:

- Богатият речник е сигурен знак за интелектуално превъзходство.

- Трябва да ти се е отворило много място в главата сега, след като ги изкара навън - закова ме той.

- Давай да продължим - подканих го. - Имам главобо­лие.

- Че как няма да имаш? - подхвърли той. После добави: - Според писмото, което психотерапевтът му е предста­вил в съда, Чапман е преодолял агресията си.

- Химически дисбаланс вероятно - предположих.

- Нещо от този род - потвърди Лу.

Върнах на Лу парите му и прекарах няколко минути в разлистване на полицейските снимки и докладите за домашно насилие. Снимките на Катлийн Чапман биха из­глеждали непоносимо брутални по всички стандарти, но насилието бе мой постоянен спътник и бях виждал далеч по-лоши гледки. Все пак бях изненадан от нарастващото си съчувствие към нея заради понесените травми. Постоянно се връщах към две от снимките. Изглежда, развивах симпатия към бедното създание, което преди години бе събрало куража да се втренчи безизразно в обектива на полицейския фотоапарат.

- Какво се казва на жена с две насинени очи? - промъл­вих.

Лу сви рамене.

- Не знам. Според теб какво се казва?

- Нищо - отвърнах. - Вече ѝ е казано два пъти.

Лу кимна. С него често използвахме черен хумор, за да се изолираме от бруталността на професията ни.

- Както гледам, май ѝ го е казал към сто пъти - про­мърмори той.

Извадих двете снимки от папката и погладих с пока­залец лицето на Катлийн. И тогава изведнъж ме осени. Подадох снимките на Лу.

- Накарай експертите да отстранят синините и да при­ложат възрастова прогресия, та да видим как изглежда тя днес.

Той ме стрелна с подозрение, но не каза нищо.

- И после я сравни с тази жена.

Отворих мобилния си телефон и прерових снимките, докато открия нужната. Подадох телефона си на Лу.

- Какво мислиш? - попитах го.

Той задържа телефона ми в дясната си ръка, а снимки­те на по-младата Катлийн в лявата. Очите му се местеха от екранчето на апарата към фотографиите. После про­мълви:

- Все едно са близначки.

- Съгласен съм - потвърдих.

Взех си телефона и започнах да въвеждам команди с бутоните.

- Е, коя е? - обади се Лу. - Питам за жената, чиято сним­ка ми пращаш по имейл.

Свих рамене.

- Просто една позната. Приятелка.

- У експертите може да възникнат въпроси по повод този проект - предупреди той.

- Кажи им просто, че се опитваме да внедрим момиче в терористична група.

Той продължи да изучава снимките на Катлийн още известно време.

- Двойничка?

- Именно - отговорих. - И още нещо, Лу.

- Казвай - вдигна поглед той.

- Поръчай го на експертите за вчера.

- Какво ново под слънцето? - измърмори с въздишка Лу и се обърна да си върви.

- Почакай - спрях го. - Ами ако Катлийн не е била пър­вата жертва на Кен Чапман?

- Предполагаш, че е кръшкал по време на брака си ли?

- Може би. Или пък е ходил с някоя след развода си, преди да срещне Джанет. Можеш ли да проучиш това?

- Заемам се веднага - обеща Лу.

Когато си отиде, насочих отново вниманието си към информацията в папката. Докато четях подробностите от полицейските доклади, в главата ми постоянно изниква­ше една и съща мисъл: Ако не направя нищо, след две-три години може да пострада Джанет, а дори и Кимбърли.

Не можех да повярвам, че Джанет възнамерява да се омъжи за този сбъркан тип.

Припомних си нещо, което Кимбърли каза преди ме­сец, когато ми разправяше за годежа на майка си. Според нея майка ѝ не била влюбена в Чапман.

- Защо ще се омъжва за човек, когото не обича? - по­питах я.

- Струва ми се, че мама предпочита да е нещастна, от­колкото самотна.