Смъртоносни xopa

4.

- Преди да се срещнете с тях, трябва да ги видите - каза ми Катлийн Грей, докато ме регистрираше. - Прави се заради децата, за да не се разкрещите пред тях или да отскочите в ужас - добави тя.

Центърът по изгаряния “Уилям и Рандолф Хърст“ към Нюйоркската презвитерианска болница е най-големият и натоварен център по изгаряния в страната, където вся­ка година се лекуват повече от хиляда деца. Научих това сведение и още куп други от брошура във фоайето, дока­то чаках да се появи бившата съпруга на Кен Чапман. Бях ѝ се обадил в службата и обясних, че трябва да се срещ­нем лично, преди да одобря заема ѝ за жилище.

- Дрън-дрън! - отсече тя. - Вие сте онзи от Вътрешна сигурност, дето ми звъня вчера. Хич не си правете труда да отричате, познах ви по гласа.

И все пак Катлийн се съгласи да се види с мен след работа в центъра по изгаряния, където отделяше като до­броволка по два часа от времето си всеки вторник. Пре­веде ме през вратата на фоайето по един дълъг коридор.

- Кое ви накара да работите с жертви на изгаряния? - попитах я.

- След развода исках единствено да се махна от Чарлстън и да си намеря нови приятели, затова се преместих тук и си намерих работа. Ала не познавах никого. Един ден в службата предложиха билети за благотворително събитие и аз взех един, та да има къде да отида с надеж­дата да се запозная с някого.

- И?

- И ето ви вас! - Тя избухна в смях. - Е, вие сте лъжец, то се знае, но поне изглеждате добре. И всичко у вас кре­щи “необвързан мъж!“

Свърнахме вляво и поехме по друг коридор. Към него се включваха няколко коридора и аз се опитвах да запом­ня маршрута, в случай че се наложеше да се връщам сам. Лекари и сестри минаваха и заминаваха с целеустремена походка. Нисичка пълна сестра в светлосиня престилка смигна на Катлийн и млясна като за целувка, като ми­нахме покрай нея. След няколко крачки наведох глава настрани и подхвърлих:

- Бас държа, че има нещо между вас.

- О, я стига! - скастри ме тя.

Аз повдигнах вежди, а тя се разкиска.

- Престанете с това.

Престанах.

- Кое ви кара да мислите, че съм необвързан? - попи­тах я.

- О, моля ви се! - разсмя се тя.

Минахме покрай прозорец. Небето отвън притъмня­ваше и силният вятър свистеше, сякаш атакуваше по-сла­бите места в дограмата. Катлийн бе дошла в болницата с дебело палто, което сега свали и закачи на дървена за­качалка пред вратата на отделението. Натисна някакъв сребрист диск до входа и вратата се отвори.

- Не срещнах никой специален човек на благотвори­телното събитие - каза тя. - Но бях развълнувана от ви­део презентацията. Онази вечер изчетох брошурата от кора до кора и се запалих.

- Значи просто се появихте и ви взеха на работа?

- Да, горе-долу така стана. До този момент животът ми се движеше спираловидно надолу. Изпитвах самосъ­жаление, чувствах се жертва след цялата история с Кен. После срещнах децата с изгаряния и те ми вдъхнаха сми­рение с оптимизма и страстта си да оцелеят.

- Изглежда, сте си намерили дом.

Тя се усмихна.

- Да, точно това е правилната дума. Взех мигновено ре­шение, което промени живота ми.

- И сега идвате тук всеки вторник?

- Да. Всеки вторник след работа за два часа.

Катлийн взе картонена подложка със закачен на нея лист хартия. Докато го изучаваше, аз пък се възползвах да поизучавам лицето и фигурата ѝ. Бях дошъл с очаква­нето да видя плаха, прекършена жена, но разводът явно бе понесъл добре на Катлийн. Беше привлекателна, с го­леми очи и коса с цвят на мед, дълга малко до над раме­нете. Реших, че е естествена блондинка, защото носеше косата си разделена на път по средата и не зърнах там тъмни корени. Високо на челото ѝ имаше съзвездие от бледи лунички. Друга група лунички изпъстряха осно­вата на носа ѝ. Тялото ѝ бе стегнато като на гимнастичка, излъчваше спокойствие и приветливост и нищо у нея не подсказваше за трудното ѝ минало, на което бях станал свидетел чрез полицейските снимки. Гласът ѝ беше уни­кален. Направо омагьосваше, особено когато разказваше за работата си като доброволка. Канехме се да влезем в отделението за лечение на изгаряния и въпреки прите­снението си за онова, което щях да видя зад поредната двойна врата, установих, че ловя жадно всяка нейна дума.

- Болката, с която тези деца живеят всекидневно, е нещо, което вие и аз никога няма да изпитаме и да про­умеем - каза тя. - А едва проходилите... Боже мой, няма как да не избухне човек в сълзи първия път щом ги види. Най-добре да ги разгледате през едностранно огледало, преди да се срещнете с тях, защото най-голямата вреда, която можете да им нанесете, е да им позволите да видят съжалението ви. Това подкопава самочувствието им и за­силва страха им, че са чудовища, негодни за обществото.

Възхитих се на духа ѝ, но последното, което имах же­лание да правя, бе да гледам тежко обгорени деца. Кат­лийн го усети и заяви:

- Ако искате да ми говорите за Кен, налага се да участ­вате.

- Защо е толкова важно за вас да го направя? - попитах.

- Защото, макар да приличате на побойник, кой знае дали няма да се окажете човекът, който в крайна сметка ще направи голям принос.

- Да приемем, че не съм този човек. Какво тогава?

- Ако наистина сте от Вътрешна сигурност, догадките ми са, че през по-голямата част от времето не изпитвате доверие към хората. Мога да измисля и по-лоши неща от това да ви покажа прекрасни деца, които заслужават съ­чувствие, приятелство и насърчение.

- Приятелство?

Катлийн се усмихна.

- Би могло да се случи - каза тя. - И ако стане, ще про­мени и техния, и вашия живот.

- Но...

- Просто бъдете непредубеден - настоя тя.

Катлийн ме поведе през двойната врата в стая за на­блюдение, която ми припомни онези в полицейските участъци. Само че тази не гледаше към помещение за разпити, а към пространство, отредено за игри. Тя ме по­пита дали съм готов. Поех дълбоко дъх, кимнах и жената дръпна завесата.

В помещението за игра имаше половин дузина деца. Наблюдавахме ги няколко минути как се забавляват с играчките и едно с друго. В един момент се обърнах към нея и видях, че ме гледа изпитателно. Не знам какво про­чете Катлийн Грей в лицето ми онази вечер, но каквото и да беше, то я зарадва.

- Я гледай, Донован - подхвърли, - ти си бил роден за това.

Предположих, че говори за спокойната ми реакция на силно обезобразените деца. Разбира се, Катлийн нямаше как да знае, че тя до голяма степен се дължеше на профе­сията ми, да не говорим за приятелството ми с Огъстъс Куин, човек с уникално страшно лице, далеч по-плашещо от всичко, което виждах в залата за игри.

Катлийн ме хвана за китката и каза:

- Е, хубаво, да вървим при тях.

Имам слабост към деца и рядко виждам необходимост да ги убивам. При все това, общо взето, се чувствам не­ловко в тяхно присъствие и вероятно отстрани изглеж­дам скован и неприветлив.

Тези деца бяха различни. Зарадваха се, като ме видяха. А може би се радваха на всеки новодошъл. Смееха се по­вече, отколкото очаквах, и изглеждаха запленени от ли­цето ми, особено от страховития белег, проточен от ску­лата до средата на шията ми. Всичките шест се изредиха да го опипат. Бяха наистина невероятни, до едно.

Ала, то се знае, имаше едно по-специално.

Ади беше шестгодишна. Покрита бе с бинтове и лъс­каво мазило с цвят на лимонова кора. Не миришеше на гумени мечета или дъвка, а на хидроколоид.

Наясно бях какво имам пред себе си.

Според прочетеното в чакалнята изгарянията от чет­върта степен засягат тъканите под най-дълбоките слоеве кожа, включително мускули, сухожилия и кости. Та та­къв бе случаят с Ади.

С изключение на очите. Очите ѝ бяха незасегнати - огромни и изразителни.

Макар на близките да било казано, че Ади и близнач- ката ѝ Мади няма да преживеят първоначалното трети­ране, те учудващо оцелели. Били две обикновени деца, които трябвало да тичат нейде в двор, да играят на гоне­ница или криеница, но понякога съдбата ти отрежда гор­чив хап. Около обед на следващия ден Ади се стабилизи­рала, докато състоянието на Мади се влошило. Колебаела се между живота и смъртта, докато героичен екип се тру­дел над нея и отказвал да допусне тя да умре. Катлийн не била там, но ѝ разказали колко необикновено смело дете била Мади.

Накрая крехкото ѝ тяло я предало. Една сестра казала, че за пръв път видяла конкретен лекар да плаче и кога­то той се разридал, останалите от екипа рухнали. Всич­ки били дълбоко развълнувани от борбеността на двете близначки, на двете храбри ангелчета. Твърдели, че не били виждали никого като тях и не очаквали да видят.

- Искаш ли да видиш рисунката ми? - попита ме Ади.

Погледнах към Катлийн. Тя кимна.

- С удоволствие ще я погледна - отвърнах.

Преди да ми я покаже, Ади държеше да направи някои пояснения.

- Всичките ни снимки с Мади изгоряха в пожара, зато­ва нарисувах портрет на Мади, та новите ми приятели да могат да видят какви бяхме, преди да се изгорим.

Тя ми връчи нарисувано с цветни моливи момичешко лице.

- Това е Мади - каза. - Нали е много красива?

Не можех да се доверя на гласа си, затова само кимнах.

Когато напуснахме отделението, Катлийн ми каза:

- Обичам ги всичките, но Ади е тази, която ме насочи към молитвите.

- Какво ѝ се е случило? - попитах.

Катлийн пое дълбоко въздух, преди да отговори.

- Преди около две седмици къщата на Ади се запали­ла. Родителите ѝ, Грег и Мелани, загинали при пожара, докато се опитвали да спасят живота на момиченцата.

- И Ади е била в състояние да говори за това?

Катлийн кимна.

- Налице е и обаждането на Мелани до 911. Очевидно тя останала блокирана долу. Грег се добрал до детската стая и поставил мокри хавлиени кърпи върху лицата на децата, за да ги поддържа живи до пристигането на по­жарникарите.

- Много умно, че се е сетил за кърпите - отбелязах.

- Ади отначало си помислила, че мокрите кърпи сами долетели в стаята. Когато ѝ обясниха, че майка ѝ ги е хвърлила, лицето ѝ грейна. До този момент си бе мисли­ла, че майка ѝ е избягала.

И двамата останахме мълчаливи известно време.

- Имало е много обич в този брак - промълвих.

- Аз не съм го изживявала лично, но винаги съм вяр­вала, че в течение на един добър брак, особено когато се отнася за децата, съпрузите често извършват спонтанни актове на героизъм, които остават незабелязани за ши­роката общественост.

- А в прекрасния брак, когато единият от съпрузите падне, другият поема щафетата - допълних аз.

Катлийн ми хвърли поглед, който можеше да се раз­тълкува или като любопитен, или като нежен.

- Учудваш ме, Крийд.