Смъртоносни xopa

14.

- Ще искате ли десерт? - притеснено се поинтересува келнерът ни.

- Как ти е името, синко? - попитах го.

- Джаред, господине.

Подадох на Джаред един “Бенджамин Франклин“ и го попитах дали е видял едрия тип в кухнята, онзи с тъмния костюм и черната риза, дето надзърташе през стъклото на всеки трийсет секунди. Лицето на Джаред помръкна. Опита се да ми върне стотачката.

- Никак не искам да се забърквам в това - каза.

- Не поглеждай към кухнята - предупредих го. - Прос­то ми отговори. Къде е застанал по отношение на врата­та?

- Като влезете през вратата, ще ви се падне отдясно.

- Вратата се отваря надясно - отбелязах. - Значи при влизането ми той ще е скрит от поглед, нали така?

- Да, господине. Какво смятате да правите?

- Създаде ли ви неприятности вече?

Джаред снижи гласа си до шепот.

- Успя да наплаши всички. Има пистолет.

- Някой повика ли полиция?

- Не се осмеляват. И не мога да ги обвиня.

- Добре - рекох. - Ето какво ще направим.

- “Ние“ ли, господине?

- Точно така, синко. Днес ти ще станеш герой.

Споделих плана си с Джаред и Катлийн. Тя попита:

- Какво е “целувка от Глазгоу“?

- Ще ти кажа после.

- При положение, че планът проработи.

- Ще проработи. Тези не са от най-добрите хора на Де­мео.

- Откъде знаеш?

- Първо, познавам най-добрите му хора и те са в Ел Ей да го охраняват. Второ, тук са трима.

- Е, и?

- Ако наистина ги биваше, двама щяха да му стигнат. Онзи в кухнята е най-малко опитният. Има роднинска връзка с единия от бандитите на паркинга, вероятно е малкият му брат. Видях приликата им. Това сведение ще ни е от полза. - Свалих си колана и отмерих около трий­сет сантиметра от катарамата. Забих върха на ножа си там и го завъртях, за да направя малка дупка. После го провесих около шията си и попитах Джаред: - Готов ли си, синко?

Той погледна към ръцете ми. Подути. Погледна Кат­лийн. Тя сви рамене. Пак погледна към мен. Кимнах му. Той отвърна:

- Да, господине.

Изчаках бандита пак да надникне през прозорчето. Когато приклекна зад вратата, аз скочих на крака. Джа­ред се отправи към кухненската врата с решителна крач­ка, а аз го последвах по петите. Когато отвори, извъртях се и нахълтах вътре гърбом. Останалото се случи в реал­но време, в последователност, и макар да не видях всич­ко, чувах или усещах да се разиграва около мен. Джаред наведе глава и хукна през кухнята, като крещеше до бога. Една сервитьорка изпищя и рухна на пода в припадък. Готвачите замахаха с ръце и се разбягаха във всички по­соки. Приклекнах, за да се запазя от десния ъперкът, дето и баба ми щеше да го предусети.

Задачата на Джаред бе да изтича на паркинга с крясъ­ци “Боже мой! Той е мъртъв!“. Това щеше да разсее банди­тите и да ги отклони от първоначалния им план, което бе важно, защото основният урок, усвоен от всеки успешен уличен боец, е, че не бива да водиш схватка с опонентите ти по начина, по който те се опитват да те атакуват.

Доверявах се на Джаред, че ще изпълни ролята си, и се съсредоточих върху своята. Докато кухненският бан­дит се опитваше да си възстанови равновесието, изгубе­но при неуспешното замахване към мен, аз се изправих в пълен ръст и с все сила го блъснах с чело в основата на носа, при което го строших на мига.

Целувката от Глазгоу.

Бях я правил хиляда пъти в гимнастическия салон, но само двайсетина пъти в реалния живот. Целувката от Глазгоу винаги е печеливш ход дори срещу опитни бойци, в случай, че не я очакват. Никога не бих я пробвал срещу истински професионалист, но този тип беше по-лесен за удряне и от боксовата круша в салона.

Инерцията, която бях създал, отведе челото ми надо­лу към скулите му, което означаваше, че фрагментите от носа му ще последват същата траектория. Той се стропо­ли сгърчен на пода. Забелязах издутина от пистолет на кръста му под сакото. Затъкнах оръжието му в панталона си, преобърнах тялото му с крак и погледнах лицето му. Не го познавах, но сега дори жена му или любовницата му не би го разпознала. Кръвта, рукнала от носа му, се разпростираше настрани по лицето му като смес за пала­чинки, изсипана в нагрят тиган.

Счупването на нечий нос в основата му по този начин предизвиква учудващо голяма болка, зашеметява го и замъглява погледа му, което ми дава време да обмисля други варианти. Като да сваля колана от раменете си, за го омотая около врата му, да го затегна с катарамата и да дръпна главата му в обратната посока с крака си. Натиках дебелата му шия в тесния клуп, създаден чрез пробитата малко преди това дупка.

Бандитът се задушаваше. Кръвта пръскаше от лицето му като от отвора за издишване на кит и догадките ми бяха, че ще е мъртъв до две минути. Дръпнах го с тласък да се изправи на крака, но той беше твърде тежък да го държа с една ръка, при това се въртеше и риташе, отворих вратата, поставих я помежду ни, прехвърлих колана през горния ѝ ръб и го задържах на място, като дърпах колана с лявата си ръка. По този начин вратата вършеше повече­то от работата и бандитът висеше от предната ѝ страна, а аз бях от задната. Притеглих го и заедно се притиснах­ме към стената, което бе подходящата позиция, тъй като двамата бандити от паркинга току-що бяха нахлули през задния вход на кухнята с извадени револвери.

Първото, което зърнаха, бе как партньорът им виси на колан от вратата, дави се и плюе кръв, стиска се за врата, рита и се задъхва. Второто, което зърнаха, бе моята пода­ваща се иззад него глава.

Онзи, който приличаше на брат на умиращия бандит, изкрещя “Рей!“. Другият ме нарече с мръсна дума и запла­ши да ме застреля, ако не освободя Рей. Всички останали в кухнята отдавна бяха залегнали на пода и бяха намери­ли прикритие - всички освен припадналата сервитьорка. Тя започваше да се свестява. Клиентите в предната част на закусвалнята едва сега осъзнаха, че в кухнята се случ­ва нещо много лошо. Чух врявата, каквато вдига група от непознати помежду си хора при опит да вземат решение. Ако бяха умни, щяха да последват примера на Катлийн и бързичко да се скрият под масите.

- Ето как ще стане - казах на въоръжените мъже. - Пус­кате пистолетите си и ги ритате по пода към мен. Иначе Рей ще умре от задушаване.

- Не си давам пистолета никому - презрително проце­ди приятелят на Рей.

Присвих очи да го видя по-добре.

- Това “Монстър Магнум“ ли е? - попитах. - По дяволи­те, не те виня, страхотно оръжие е.

Мъжът с магнума ме игнорира и продължи да говори, докато направи крачка встрани от брата на Рей, като се опитваше да създаде дистанция помежду им и да си про­прави път до сляпата ми зона.

- Счупен нос, колан около врата... не се умира от това. Пълни глупости дрънкаш.

Братът на Рей не беше толкова сигурен.

- Млъкни, Джо. Той умира, погледни го! Брат ми уми­ра! - А на мен каза: - Пусни го, Крийд,. Пусни го, и си тръгваме, кълна се.

Джо обаче беше намислил друго. Той прихвана падна­лата сервитьорка и опря пистолета си в трапчинката под ухото ѝ.

- Пусни го, Крийд, иначе ще я гръмна. Хич не си ми­сли, че няма да го направя!

Жената изпищя. Аз се разсмях.

- Мислиш, че ми пука дали ще я гръмнеш? Май са заб­равили да те осведомят с какво си изкарвам прехраната.

Рей, бандитът на вратата, беше тежък и лявата ми ръка започна да изтръпва от усилието. Знаех, че няма да мога да го държа изправен още дълго. Оръжието на Рей бе ма­лък трийсет и осем калибров револвер, добър избор за на кръста. Грабнах го в дясната си ръка.

- Последен шанс, Крийд - подвикна Джо. - Знаеш как­во ще направи този топ от главата ѝ. Ще я пръсне като зряла диня. - И той освободи предпазителя за драмати­чен ефект.

Подейства. Чу се удовлетворяващото прецизно тракване, което обичах у тази конкретна марка. Чувствителен съм към уникалните звуци, които всяко оръжие издава, и слухът ми успя да изолира този от предсмъртното гър- горене в гърлото на Рей, от шума на ритниците му по до- лната част на вратата, на която висеше. Чух го през врява­та откъм ресторанта, където клиентите крещяха, тичаха, събаряха столове и газеха един върху друг в опитите си да се измъкнат навън. Чух звука от оръжието на Джо и се влюбих в него. Макар да беше твърде голямо за употреба в ежедневни ситуации, нямах търпение да го добавя към колекцията си.

Джо бе отправил заплахата си и се чувстваше ангажи­ран да я изпълни. Той инстинктивно наклони глава на­зад, по-далеч от сервитьорката, което ми подсказа, че се кани да дръпне спусъка и не ще мозъка ѝ по лицето си. Усетих тежестта на револвера на Рей в дланта си. По нея прецених, че разполагам с пет патрона, но ми бе нужен само един, за да убия Джо. Не знаех какви точно използва Рей, но пратих един от тях в слепоочието на Джо и глава­та му отскочи при удара. Той падна на пода, тънка струй­ка дим се изви от дупката в главата му и потече тъмна кръв. Чух продължителния писък на сервитьорката и се почудих колко ли години психотерапия щяха да са по­требни след такова преживяване.

Ала не я погледнах, бях зает да гледам брата на Рей. Той каза:

- Крийд. Моля те. Пусни го.

- Ще свалиш ли оръжието? - попитах го.

Той поклати отрицателно глава и по бузите му се зас­тинаха сълзи. Левият крак на Рей беше вече неподвижен, а десният едва потрепваше.

- Обичам те, Рей - промълви той.

Усетих какво предстои и пуснах Рей в мига, когато брат му го простреля, след което се хвърли към пода вдя­сно от мен, стремейки се към позиция, откъм която бях най-уязвим. Не можех да му позволя да я заеме, затова се подпрях на земята на едно коляно и пратих един кур­шум в лявото му око и още един в темето му. Опитах се да бутна вратата напред, но тялото на Рей я държеше не­подвижна, затова се проврях отзад и се погледнах дали не съм прострелян през тялото на Рей.

Не бях.

Прегазих през трупа на Джо и зърнах магнума на ме­тър и нещо разстояние. “Монстър Магнум“ не се взема ей тъй, повдига се церемониално, което и направих и си позволих да му се полюбувам няколко секунди. Този .50-калибров магнум “Смит енд Уесън“ бе най-голямото, най-тежко и мощно фабрично произведено ръчно оръжие в света. Пред него предпочитаният револвер на Мръсния Хари изглежда като детска играчка. Не бях оч­аквал оръжие с такъв размер и се запитах как на Джо не му бе хрумнало да застреля Рей. 50-калибровият куршум щеше да мине през него, през вратата, през мен, че и през стената зад нас.

Нямах търпение да се похваля на Катлийн какъв къс­мет съм извадил. Имах чувството, че най-сетне съм на­мерил жена, с която мога да говоря за тези неща, ако не броим Кали. Кали беше чудесна, но нямаше никаква сър­дечност у нея. Бе изтъкана от убийствени инстинкти и студен сарказъм. Кали не би сметнала мен за щастливец, щеше да каже, че Джо е бил глупак. А за Рей и брат му хич да не говорим. Тя не би се оставила на Целувката от Глазгоу, не би се опитвала да преговаря с човек, провесил партньора ѝ на вратата, и поначало не би чакала на пар­кинга. Кали би влязла през главния вход на закусвалня­та, би ми пратила куршум между очите и би задигнала сандвича на Катлийн за из път.

Казах на хората от кухнята, че вече могат да излязат, поръчах им да се погрижат за сервитьорката, която вече не беше в истерия, затова пък бе изпаднала в кататоничен шок. Прибрах си трофейното оръжие, влязох в закус­валнята и открих Катлийн под масата, където ѝ бях за­ръчал да ме чака. Коленичих, за да я погледна по-добре. Беше бледа и трепереше силно. Оставих магнума на пода и се протегнах към нея. Тя изкрещя и яростно отблъсна ръцете ми. Казах ѝ, че е свършило. Тя беше в безопасност, всичко беше наред. Исках да ѝ разправя какво се бе слу­чило, да ѝ кажа колко шокиран бях, когато братът на Рей го застреля, за да му спести страданията - дори се бях приготвил да ѝ разкажа повече за начина си на препита­ние, - но тя продължаваше да крещи и да повтаря, че не иска да ме види повече. Предполагах, че ще е разстроена, но не бях предвидил степента на шока ѝ.

Свалих лепенката от ръцете и китките си и прибрах пластинката обратно в портфейла си.

Излязох от закусвалнята, отидох до колата си и поех на относително краткия път обратно до Манхатън. Ко­гато стигнах до разклонението, обадих се първо на Лу, после на Дарвин и ги въведох в курса на събитията. Попитах Дарвин дали има властта да убеди полицията да не спира колата ми.

Той каза, че ще се опита.