Смъртоносни xopa

21.

Един бърз поглед ми стигаше напълно да забравя за Джо Демео.

Беше събота, няколко часа след срещата ми на гробища­та с Демео. Бях отседнал в луксозен крайбрежен хотел в Санта Моника. И ето че тя почука на вратата.

Жанин.

Първото, което забеляза, беше дебелият плик с пари на ръба на масичката. Взе го и очите ѝ се разшириха, като го отвори и видя стотачките вътре. Погледна ме да се уве­ри, че съм сериозен.

Кимнах.

Тя се рекламираше в “Начинаещи актриси“, интернет сайт за компаньонки, и беше закупила достатъчно прос­транство, за да изложи три предизвикателни снимки и биография, упоменаваща впечатляващите ѝ мерки и скромния ѝ актьорски опит.

В имейлите, които си бяхме разменили, признаваше, че изпитва отчаяна нужда от пари, и аз бях склонил да се разделя с част от моите в замяна на онова, което можеше да се случи при евентуална среща помежду ни.

Когато тя се обади от фоайето, дадох ѝ номера на стая­та си и се почудих - тъй като преди това се бях парил при подобни ситуации - дали момичето в плът и кръв щеше да има някакво сходство със снимките, които бях видял.

Не било нужно да се тревожа. Тя изглеждаше дори по- добре от рекламата си - а това казваше много. В простич­ки джинси и трикотажна блуза, със слушалки на ушите, към които бе закачен изненадващо масивен MP3 плейър, приличаше досущ на колежанка, заради която уважаван професор на драго сърце би жертвал кариерата си.

Застанала пред мен в дневната на ексклузивен бутиков апартамент, един от най-луксозните в Южна Кали­форния, прехапала долната си устна, внезапно ми се видя мъничка и уязвима.

Преди идването ѝ бях отворил френските прозорци към балкона. Лек бриз издуваше тънките завеси в при­чудливи форми, които привлякоха погледа ѝ и оттам го насочиха извън тясното пространство за сядане, ограде­но с парапет от ковано желязо. От мястото ѝ се виждаше кеят на Санта Моника и тя се усмихна замислено на тази гледка, освен ако не бе зърнала нещо друго.

На плажа под нас музикант свиреше на саксофон.

Нечия ослепителна двайсетгодишна дъщеря започна да повдига блузата си нагоре, за да ми достави удоволст­вие, и аз си помислих какво бих сторил на тип като мен, ако това бе моята дъщеря Кимбърли. След като съблече блузата, тя покри гърдите си с ръце и спря.

Попитах я дали има проблем.

Просто не била правила нещо подобно преди, отвърна, и този път го вършела по изключение, та да свърже двата края до момента на големия си пробив. Кимнах ѝ разби­ращо, както се очакваше от мен, а тя разкопча джинсите си, плъзна ги на пода и пристъпи встрани от тях.

Моментално забравих задръжките си по отношение на възрастта ѝ, огледах оценяващо стегнатото ѝ тяло и се чух да казвам, че няма нищо страшно в това, което върши, че много прочути актриси са тръгнали по същия начин.

- Това само доказва колко отдадена си на своята професия - добавих най-безсрамно.

Замислената усмивка отново заигра на устните ѝ и тя се измъкна грациозно от гащичките си.

- Какво ти харесва? - попита и нещо в тона ѝ подсказ­ваше, че всъщност много пъти е вършила това.

Като демонстрира сериозни умения и изненадваща степен на ентусиазъм, Жанин даде най-доброто от себе си, за да заслужи съдържанието на плика. После ѝ казах да легне по корем, за да разгледам по-добре малката та­туировка под кръста ѝ.

Когато понечих да я снимам с телефона си, тя възрази:

- Без снимки.

- Само татуировката - казах.

Тя кимна, но предупреди, че ще иска да погледне ек­рана, за да се увери, че не съм включил в кадър част от задника ѝ.

- Възнамерявам да бъда прочута актриса един ден - изтъкна - и не искам да цъфнат голи снимки.

Подхвърлих, че не виждам родилни петна по тялото ѝ, и я попитах дали няма такива, а аз да съм ги пропус­нал. Изгледа ме озадачено и ми обясни, че има розово петно колкото десетцентова монета на главата, точно над ухото, но нямало как да го видя, ако косата ѝ не бъдела разделена точно там.

След като щракнах въпросното място в близък план, тя започна да събира дрехите си. Забелязах чантичката ѝ на бюрото и ѝ я занесох.

- Приключихме ли? - поиска да знае.

- Приключихме.

Докато тя се обличаше, излязох на балкона да дам знак на саксофониста, грамадно страшилище с тежко дефор­мирани черти на лицето на име Огъстъс Куин. Наблюда­вах как моят гигант прибра инструмента си и се отдале­чава, като знаех, че ще заобиколи хотела до седана, който го чакаше отстрани. Куин и Куп щяха да следят Жанин няколко часа, за да разберат къде живее и кои са прияте­лите ѝ. После щяха да се върнат да ме вземат и да идем на летището за обратния полет до Вирджиния. Единстве­ният минус беше часовата разлика. Като се приберяхме, вече щях да съм твърде уморен, за да тествам оръжието Ей Ди Ес.

Влязох отново в дневната и заварих Жанин в центъра на стаята, напълно облечена, да се опитва да осъществи контакт с очи. Сбогуването в такива ситуации си е ис­тинско изкуство, един вид безмълвен протокол. Не се це­лувате, но прегръдка е добра идея. Изпълнявате кратък словесен танц, защото нито един от вас не иска да про­точва момента, но пък не иска и да е груб.

Не бива да я отпратиш рязко, затова ѝ казваш, че е било чудесно и ще се радваш да я видиш следващия път, когато си в града. Тя си държи на нейното, че не се зани­мава с такива неща, но за теб ще направи изключение.

Мобилният ми телефон изпълни свой собствен танц, като завибрира върху бюрото.

- Трябва да се обадя - казах ѝ.

Тя ми отправи кратка свенлива усмивка.

- Добре... благодаря. - Прозвуча почти като въпрос.

Леко се смръщих, за да покажа, че не ми се иска тя да тръгва. Тя пък сви рамене и със сладка гримаса изобрази същото чувство. После ми прати въздушна целувка, из­лезе и затвори вратата зад себе си.

Когато го направи, нещо прещрака в главата ми. Зами­слих се за Катлийн Грей и ме заля прилив на тъга.