Смъртоносни xopa

13.

- Е, добре, прозорецът на мансардата е бил отворен - рече Катлийн. - Но какво доказва това?

Бяхме в “Закусвалнята на Нели“, точно мой тип заве­дение, макар и на светлинни години от обстановката в “Четирите сезона“. Отвън приличаше на вагон-ресторант на влак. Вътре човек имаше чувството, че се е върнал в петдесетте години. Не че съм бил роден през петдесет­те години, но така си представях ресторантите от онова време: лъскави, с изобилие от хромирани повърхности, сепарета с пластмасови стени, маси с лесен за почиства­не ламинат, усмихнати и приветливи сервитьори в бели ризи, с черни папийонки и бели хартиени шапки. На масите имаше менюта в пластмасови калъфи, подпрени на мини джубоксове с богат избор от рокендрол музика. Предлагаха се пържени лучени кръгчета, печен боб, ца­ревичен хляб, разни бърканички, клуб-сандвич, свински пържоли, гювеч, спагети с кюфтенца и пържено пиле. Сред напитките фигурираха черешова и ванилова кола, жива бира и старомодни млечни шейкове. На щанда на бара под стъклени похлупаци бяха изложени шоколадов фъдж, курабийки с шоколад, черешови и лимонови белтъчени торти и кокосови пайове. При всеки от пайовете липсваше по едно парче, та клиентът да види какво има вътре. След като сервитьорът взе поръчките ни, шътнах на Катлийн, за да го чуя как ще ги предаде на готвача. Тя извъртя очи.

- Един каубой с шпори без Томи, клуб с майонеза, кре- миран, спести си тревата.

- Какво значеше това, за бога? - попита Катлийн.

Обясних със сияещо лице:

- Автентичен език от закусвалня. “Каубой с шпори“ е моят омлет с пържени картофи. “Без Томи“ означава, че не искам кетчуп. “Кремиран“ ще рече да препече хляба. “Спести си тревата“ е начин да каже, че не искаш маруля към клуб-сандвича си.

- Откъде ги знаеш тези неща? - смая се тя. - И защо ти е притрябвало да ги знаеш?

- Кажи си го - подканих я.

- Кое да си кажа?

- Че съм забавен.

Тя ме гледа, докато в ъгълчетата на устата ѝ заигра ус­мивка.

- Наистина си забавен - призна. - Сега ми отговори защо отвореният прозорец на мансардата означава нещо и ми кажи какво друго откри.

- Добре. Първо, пожарът изисква три неща, за да гори: кислород, източник на гориво и топлина. Това се нарича триъгълник на огъня. Подпалвачът трябва да манипу­лира един или повече от тези елементи, за да имитира случаен пожар. Този пожар например е подпален в края на януари, а прозорецът на мансардата е отворен. Кой ос­тавя отворен прозорец през януари?

- Може би пожарникарите са го отворили след това.

- Не. Отворил го е подпалвачът, за да осигури приток на кислород.

От джубокса в отсрещното сепаре пееше Род Стюарт. Маги Мей бе откраднала душата му, а такава болка му беше излишна.

- Кажи ми, че имаш нещо повече от отворен прозорец - настоя тя.

- В мазето има поне две изходни точки на пожар. Също така под паркета в главната спалня, под леглото, видях закръглени ръбове. Открих още в коридора и ловя бас, че по стълбището е било пълно с такива.

- И какво?

- Това, че някой е използвал циркуляр, за да пробие дупки в дъските. Което е създало въздушния поток за по­дхранване на пожара и го е накарало да се разпространи много по-бързо, отколкото е нормално.

- Да, бе - усъмни се тя. - Ако някой е вършал из цяла­та къща, отварял е прозорци и е дълбал дупки, особено пък под леглото, не мислиш ли, че Грег и Мелани биха го чули?

- Подготвителната работа е извършена по-рано, преди да са се прибрали у дома. Не биха забелязали отворения прозорец или пробитите под леглото дупки. Стълбището е било постлано с мокет, така че дупките са били скрити. Подпалвачът вероятно е проникнал в мазето, преди те да се приберат, така че да не рискува да ги събуди по-късно. Забелязах, че вратите към мансардата бяха отворени, а Грег и Мелани биха забелязали това, когато отидат да завият децата вечерта. Така че подпалвачът трябва да е изчакал семейството да заспи. Промъкнал се е нагоре по стълбите, отворил е вратите към мансардата и е напръс­кал килима в детската стая с газ.

- Какво? Прощавай, Коломбо, ама откъде знаеш, че е напръскал килима?

- Вдигнах част от него и познай какво видях.

- Петно, което наподобява Исус на велосипедче с три колелета?

- Не, открих модел в обгарянето.

- Модел в обгарянето - повтори тя.

- Когато изсипеш запалителна течност върху килим, тя попива във влакната. Щом пламне, отдолу на пода ос­тават концентрирани обгорели места.

Катлийн се намръщи, все още неубедена.

- А какво беше това със съседа и цвета на дима?

- Цветът на дима и пламъците ти казва кое го кара да гори. Дървото гори с жълт или червен пламък и изпуска сив или кафяв дим.

- И какъв е проблемът? Съседът твърди, че е видял жълт пламък.

- Да, но също така е видял черен дим.

- Е, и?

- Черният дим означава газ.

Сервитьорът ни донесе поръчаните ястия и ги нареди на масата. Аз нападнах омлета си, но Катлийн седеше, за­гледана в мен. Лицето ѝ бе станало сериозно.

- Донован, при всички тези подробности това едва ли ти е първият подвиг - заключи тя. - Очевидно знаеш много за палежите. Спомена, че този тип се опитал да те наеме преди две години.

- Е, и?

- Да убиеш хора.

Не знаех какво да кажа, така че изчаках тя да заговори. Погледна ме така, сякаш искаше да попита нещо, но не бе сигурна, че има желание да чуе отговора.

Когато дъщеря ми Кимбърли беше на осем, понечи да ме попита за Дядо Коледа. Преди да е изрекла гласно въ­проса си, аз я погледнах в очите и я предупредих:

- Не ме питай нищо, ако не си готова да чуеш истината.

Кимбърли реши да не пита. Катлийн, от друга страна, държеше да знае.

- Причинявал ли си това на някого? - попита тя. - Па­лил ли си къща?

- Яж - подканих я. - Сандвичът изглежда страхотно.

Тя не отговори, затова вдигнах поглед към нея и видях очите ѝ да прогарят дупка в душата ми.

- Правил ли си го? - повтори.

Дадох знак на сервитьора да се приближи и му пода­дох банкнота от двайсет долара.

- Преди да направиш каквото и да било друго - казах му, - трябва да ми донесеш руло изолирбанд или лепен­ки за изолация. - Той кимна, прибра парите и се забърза към кухнята. Аз се обърнах към Катлийн. - Вършил съм някои ужасни неща, за които се надявам никога да не се налага да ти говоря. И да, обучаван съм да подпалвам по­жари. Но не, никога не съм го правил.

- Заклеваш ли се?

Заклех се. За щастие това беше истина. И все пак ре­ших да си премълча колко близо съм бил до това на ня­колко пъти. А и много добре съзнавах, че като се кълна за миналото, не изключвах това да се случи в бъдеще.

Тя ме гледа втренчено известно време, преди да кимне бавно.

- Вярвам ти - каза. - Слушай, сигурна съм, че си гадняр от световна величина. Не бих се учудила, ако си убивал хора за ЦРУ преди години и Бог да ми е на помощ, но бих могла дори това да преглътна в зависимост от съпътства­щите обстоятелства. Само че откакто започнах да работя с децата в Центъра по изгаряния... е, ти знаеш.

Знаех, наистина.

Сандвичът на Катлийн беше нарязан на четири парче­та. Тя хвана едното и взе да го изучава.

- Ами началникът на пожарната? - попита. - Ако ти си прав, значи той греши, а нали той е специалистът?

Набодох няколко картофчета и ги сложих в устата си. Нищо не може да се сравни с вкуса на пържените картофи от закусвалня.

- Слагат в олиото мазнина от хамбургери - обясних. - Това насища картофките с аромат. Искаш ли да опиташ?

- Не. Кажи за началника на пожарната.

Сервитьорът се върна с ролка прозрачна лепенка и каза, че веднага се връща с нови питиета за нас. Кимнах му и започнах да омотавам пръстите на дясната си ръка.

- Какво правиш?

- Вземам мерки да не си изкълча костите на ръката.

Тя ми демонстрира озадачения си поглед и продължи да наблюдава как омотавам лепенка около китката си. След като приключих с това, извадих от портфейла си тънка пластмасова ивичка и я наместих върху дланта си от кутрето до китката.

- Би ли ми прикрепила това? - помолих я.

- Ти си ненормален - заяви тя, но омота ръката ми, като фиксира пластмасовата ивица. Сгънах длан да я из­пробвам и реших, че ще свърши работа.

- Кажи за началника на пожарната де - настоя тя.

- И той участва.

- Какво?

- Платили са му пост фактум. Не са искали да го пра­вят, но се е налагало.

- Какви ги говориш?

- Подпалвачът е бил изкусен. Единствената причи­на да изглежда немарлив е, че пожарникарите са прис­тигнали на мястото много бързо. За четири минути и двайсет секунди, ако можеш да си го представиш. Още пет минути, и пожарът е щял да погълне всички улики. Началникът е знаел, че е било умишлен палеж, вероятно и някои от хората му са знаели. Така че поръчителят на пожара, а по мои догадки това е Джо Демео, е трябвало да се разбере с началника.

- Казваш, че споменал за пенсионирането си.

- Той само за това говореше.

- Значи този тип, Джо Демео, е дал на началника дос­татъчно пари да си затвори очите.

- Предполагам, че парите са били премия, нещо като награда, че е постъпил правилно. Демео вероятно е при­влякъл вниманието на началника, като е заплашил жена му, децата, внуците.

Съставът на пластмасовата пластина, прикрепена към ръба на дланта ми, бе изобретен от инженерен екип от Университета на Мичиган към средата на 2007 година. Яка е като стомана, а същевременно тънка и гъвкава като хартия. Изработена е от глина и нетоксично лепило и имитира молекулярната структура на черупките на ра­кообразните. Нанослоевете пластмаса са наредени като тухли и са съединени от подобен на лепило полимер, кой­то създава водородни връзки между пластовете. Нужни са няколко часа да се изгради тънката пластина от триста слоя, която винаги държа в портфейла си.

Катлийн, която ме гледаше как изучавам ръката си, попита:

- Ако началник Блонърт е замесен в прикриването на случая, защо не е унищожил уликите? Минаха две сед­мици.

- Предполагам, че не е имал възможност при целия този медиен интерес, бдения със свещи и хора, които прииждат денем и нощем да оставят ритуално разни предмети на моравата.

- Но той трябва да е знаел, че застрахователната ком­пания ще прати някого да разследва.

- Точно в това е въпросът. Призна, че не очаквал няко­го толкова скоро, което ми подсказа, че никой още не е подал иск. А ако е подаден такъв, някой в застраховател­ната компания или е измайсторил фалшив доклад, или отлага разследването.

- Сигурен ли си, че този Демео има чак такова влия­ние?

- Дори и много по-голямо.

Тя отново погледна към парчето сандвич в ръката си, но не го вкуси.

- Нещо те измъчва - отбелязах. - Какво е то?

- Ти в опасност ли си? - попита тя.

- Възможно е. Началникът вероятно се е обадил на Демео сутринта веднага след като моят човек уреди сре­щата. Демео сигурно му е казал да се срещне с мен и да разбере какво съм намислил.

- Но Демео не знае ли, че работиш за правителството? Не му ли идва наум, че ще го издадеш?

Усмихнах се.

- Тези неща не са черно-бели, както може да си поми­сли човек. Да се отстрани Джо Демео няма да е лесно. Убил е достатъчно хора да напълнят цяло гробище.

Очите на Катлийн започнаха да се замъгляват.

- Да не вземеш да ми умреш сега?

- Не и нарочно - отвърнах. - Но девет милиона долара са много пари дори за Джо Демео.

- Какво ще направи той?

- Ще прати бандити да се опитат да ме убият.

Тя върна неначенатото парче сандвич в чинията.

- Донован, уплашена съм. Ами ако наистина прати хора да те убият?

- Аз ще ги убия пръв.

- Можеш ли да го направиш?

- Мога - усмихнах се.

- Сигурен ли си? - попита тя. - И дори не те е страх?

- Никак - отвърнах, като се постарах да звуча ни най-малко уплашен.

После я помолих да ми помогне да омотая пръстите и китката на лявата си ръка.

- Защо правим това? - попита тя.

- Не се обръщай - казах, - но бандитите на Демео са тук.

По лицето ѝ пробяга паника.

- Какво? Къде? Колко са?

- Двама на паркинга и един в кухнята.

- Мили боже, Донован! Какво ще правим?

- Каквото трябва.

- Ще повикаме полиция ли?

- Не. Правилното в тази ситуация е първо да бъде убит онзи в кухнята.

- Да бъде убит?! - Изрече го по-високо, отколкото бе възнамерявала.

Забелязах една двойка наблизо да поглежда към нас. Катлийн понижи глас.

- Защо първата ти мисъл е да го убиеш?

- Не искам да ми се промъкне изотзад, докато нападам другите.

- Възнамеряваш да нападнеш другите? Тренирани убийци? Никакви такива! - отсече тя. - Ще повикам по­лиция!

Поставих обвитата си в лепенка ръка на лакътя ѝ и по­клатих глава.

- Не прави от мухата слон. На мен това ми е работата.

Тя изглеждаше... всичко наведнъж. Гневна. Уплашена.

Раздразнена. Бизнесменът на отсрещната маса се изпра­ви. Заговори на Катлийн, като вкара в тона си заплаши­телна нотка, та да ме респектира.

- Добре ли сте? Имате ли нужда от помощ?

Тя го погледна, после премести очи към мен и оста­нахме взрени един в друг. Усмихна се на мъжа и поклати глава в знак на отрицание. Отново се отпусна на мястото си, пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Когато прогово­ри, гласът ѝ бе изтънял, но спокоен:

- Добре.

- Госпожо? - настоя бизнесменът.

- Добре съм, честна дума - каза Катлийн и човекът си седна обратно за голямо облекчение на съпругата си. При това беше постъпил както е редно: защити жена в беда, впечатли съпругата си. Ако всичко минеше добре, веро­ятно и двамата щяхме да се уредим със секс тази нощ.

- Добре ли си вече? - попитах.

- Имам ти доверие.

Кимнах и насочих внимание към чинията си. Беше трудно да довърша мазните си пържени картофи с омо­тани в лепенка ръце, но се справих някак. После попитах:

- Ще го ядеш ли този сандвич?