Смъртоносни xopa

27.

Експлозията от хотела остави във въздуха утайка от саж­ди и прах, увиснала като радиоактивен облак. Изкашлях каквото можах от дробовете си. Ушите ми пищяха. Всички цветове се бяха изцедили от зрението ми. Обърнах се да погледна зад себе си - видях бели пясък и небе и черни пал­ми и вода.

Разтърсих глава няколко пъти и с мигане върнах цве- тоусещането в очите си. Изправих се на крака, проверих се за наранявания, но освен досадната болка в рамото си нямах от какво да се оплача. Имах чувството, че се движа на забавен каданс, и се почудих дали не съм в шок. Наре­дих си да се изтръгна от него, за да мога да се съсредото­ча върху разрушенията на петнайсет метра от мен.

Страничните стени на хотела бяха останали непокът­нати, но повечето от задните бяха рухнали. Покривът и външните стени на пентхаус етажа още си бяха там, но се бяха килнали застрашително. След като вътрешната укрепваща конструкция беше отслабена, щеше да е само въпрос на време, вероятно на минути, те да рухнат сред отломките на земята. Балконът, от който бях скочил, как­то и тези над него, под него и от двете му страни бяха в историята. Във фасадата на хотела бе изрязан правилен полукръг с диаметър около осемнайсет метра.

Наоколо беше същинска военна зона - навред бяха пръснати трупове и части от тела. Спорадично лумваха пламъци и осветяваха спуканите газопроводи. Отвътре крещяха хора, но стената от убийствена горещина несъм­нено щеше да осуети спасителна акция.

Местни, туристи и дори скитници се завтекоха към мястото да зяпат. Забелязах към мен да върви бездомник с много прилични обувки. Извадих петдесетачка от джо­ба на джинсите си и ги спазарих набързо. Докато завърз­вах обувките на клошаря, разглеждах покрива. Как беше възможно да виси там, напук на гравитацията?

Казах си, че не е време за геройство, и ако не се чувст­вах пряко отговорен за мащабните разрушения и жертви, можеше и да си тръгна. Вместо това поех дълбоко дъх и влязох сред тлеещите руини. Когато очите ми се нагоди­ха към саждите и топлината, огледах опустошенията и реших, че далечният десен ръб на периметъра на взрива предлага най-голяма вероятност за оцелели.

Без да обръщам внимание на нестабилната покривна конструкция над себе си, си проправих път през отлом­ките. След секунди забелязах възрастен мъж, засипан с пепел. Опипах го за пулс, но нямаше такъв. В подобни ситуации трябва да се придвижваш бързо, да насочиш усилията си там, където можеш да допринесеш най-мно­го полза.

Трябваше да се съсредоточа върху живите.

Като навлизах по-навътре сред разрушенията, отми­навах обезобразените тела на очевидно мъртвите. Тъй като повечето повърхности бяха или твърде нагорещени, или твърде остри, за да ги хвана, потърсих нещо, което да омотая върху дланите си. Останки от завеса ми свър­шиха работа и скоро мятах настрани от пътя си изпотро­шени мебели и отмествах парчета бетон, за да огледам изпълнените с дим въздушни джобове под тях.

Открих момче в безсъзнание с тежки обгаряния, лежащо под преобърнато легло, което беше спасило живо­та му. До него намерих момиче, вероятно по-голямата му сестра, която не бе имала този късмет. Отнесох момчето навън и го положих на пясъка. Хора се втурнаха да пома­гат. Една жена каза “Бог да ви благослови“, аз ѝ кимнах и влязох да търся други.

Някои от зяпачите се мотивираха да помогнат. По- добре е от нищо, казах си, но опустошенията бяха чудо­вищни, а спасителите - неопитни и плахи. Някои с гу­мени подметки скоро побягнаха навън, като усетиха, че обувките им се разтапят.

Продължих да действам и успях да открия няколко трупа, но не и оцелели. Куин се появи изневиделица, по­несъл две деца, по едно във всяка ръка, и двете с ужасни наранявания, но живи. Някой посочи и изкрещя, като видя лицето на Куин, бъркайки го с жертва на обгаряне. Огледахме се набързо един друг, кимнахме си и продъл­жихме издирването.

Скоро пристигнаха полицията и пожарникарите и ни се разкрещяха да се изтеглим от мястото. Знаехме, че тези момчета са по-добре екипирани да се справят, за­това с Куин се оттеглихме и започнахме да си пробиваме път през тълпата от хора, трупащи се пред останките от хотела, който допреди петнайсет минути бе сред най-изисканите в Южна Калифорния.

- Курвата ли свърши това? - попита Куин.

- Тя, да - потвърдих.

- Нарочно ли?

И аз се бях питал същото, докато търсех оцелели сред отломките от взрива. Не мислех, че е от тоя тип, дето ще взриви сграда умишлено, но явно бе от типа, дето ще скрие бомба в стаята ми.

Телефонът на Куин даде сигнал за получено съобще­ние. Той го прочете мълчаливо, като през това време мърдаше устни.

- Куп я е проследил до дома ѝ - уведоми ме.

- Пиши му да ни прати адреса ѝ - поръчах. - Нека кро­тува там, докато стигнем. Ако тя тръгне нанякъде, да я проследи и да ни държи в течение.

Той ме изгледа нахакано като някой хъшлак от гетото.

- Абе я ги виж тези пръсти! Знаеш ли колко време ще ми трябва да изпиша всичко това?

Продължихме да вървим. Куин се обади на Куп и му предаде съобщението. Накара Куп да ни поръча седан от местна служба за лимузини и му обясни откъде да ни вземе. Тъй като не се движеха никакви коли, трябваше да извървим около километър и половина, за да прескочим задръстването.

Около нас телевизионни екипи се суетяха да разпола­гат камерите си. Репортери репетираха с очевидци и ги подготвяха за големия им момент на живо по телевизи­ята. От всички посоки пищяха сирени. Над нас небето пореха поне дузина хеликоптери.

- Как я е детонирала? - попита Куин. - С мобилен те­лефон ли?

- Така предполагам - отвърнах. - Или просто е поста­вила бомбата, а някой друг я е детонирал.

Стотици местни бързаха край нас, за да се доберат до най-удобно за наблюдаване място на разгърналата се драма. Стъписани туристи насочваха фотоапарати и ви­деокамери към лобното място на толкова хора и аз пот­ръпнах, като си помислих как тези ужасяващи образи ще бъдат показвани отново и отново по новините. Как разни умници щяха да дискутират, а политици от двете партии щяха да се сочат с пръсти и да си отправят взаимни об­винения.

- Имаш ли представа защо е чакала толкова дълго, за да детонира заряда - попитах.

Той помисли няколко секунди, преди да отговори.

- Може да ме е разпознала от балкона - каза.

Припомних си странната ѝ усмивка в стаята, когато бе застанала близо до балкона. Възможно ли бе това да я е предизвикало? Куин? Би ли имала причина да го позна­ва? Ако беше така, то терористите бяха инфилтрирани в организацията ни много по-дълбоко, отколкото си ми­слех.

- Да те е забелязала зад хотела и после да те е разпоз­нала в колата? - попитах. - Не ми изглежда вероятно.

- Не. Когато тя излезе от предния вход на хотела, по­паднахме в задръстване. Поръчах на Куп да следва бибипкането, а аз изскочих от колата да я проследя пеша. Вероятно ме е забелязала да го правя, защото си плю на петите като отровено прасе.

- И ти не можа да настигнеш едно кльощаво момичен­це?

- Тича като Кали - обясни той.

- Никой не тича като Кали - възразих. - Но схващам основната идея.

- Последно я видях, като минаваше покрай магазин за понички. Тогава чух взрива и хукнах обратно.

- На някакви си две пресечки? И наричаш това тичане?

- При моите размери две пресечки са си олимпийско разстояние - оправда се Куин.

- Значи шофьорът Куп е последвал бибипкането и има­ме адреса, където е спряла - обобщих, като наум се поту­пах по рамото, че бях поставил проследяващо устройство в чантичката ѝ.

- Ще ни отнеме време да стигнем там - отбеляза Куин.

Прав беше. Всъщност отиде цял час, докато се качим в колата и още двайсет минути да се преборим с движение­то. Накрая, като че след цяла вечност, забелязахме къ­щичката с разместени нива на помещенията и лющеща се жълта боя на Виста Крийк Драйв, до която Куп беше проследил Жанин. Куп беше паркирал колата си на една пресечка разстояние от къщата, а ние накарахме нашия шофьор да паркира на още една пресечка по-далеч. После подадохме сигнал на Куп и го изчакахме да ни сигнали­зира в отговор. Не го направи, което означаваше или че спи, или...

Мъртъв беше. Разбрахме го в мига, щом видяхме дуп­ката от куршум в стъклото откъм шофьора. Куп бе прос­трелян откъм сляпата му зона, точно зад лявото ухо. Гла­вата му висеше надолу с брадичка, опряна върху гърдите. Кръвта му беше навсякъде. Куин отвори шофьорската врата и повдигна главата на Куп.

- Какво е това в дупката от куршума? - попита.

Не ми беше драго да приближавам лицето си толкова близо до това на горкия Куп, но Куин имаше право; нещо се подаваше от входната рана. Оказа се, че е проследя­ващото устройство, което бях поставил в чантичката на Жанин.

Куин излезе гърбом от колата, изправи се в цял ръст и погледна къщата.

- Познай какво ще намерим там вътре.

- Трупа на Жанин - отвърнах.

Куин направи жест към Куп и каза:

- Добре че шофьорът на лимузината ни не видя това. Можеше да се уплаши.

- Я пък ти.

- Мисля, че този израз си го прихванал от новото мо­миче - Катлийн.

- Май си прав.