Смъртоносни xopa

29.

- Всички ние трябваше да разказваме подробно за кли­ентите си пред мъж на име Грасо - каза Пейдж.

- Под “всички ние“ кого имаш предвид?

- Местните момичета, онези, които според тях хващат око.

- Жанин очевидно е била в тази категория.

- Да, беше една от фаворитките.

- Какво можеш да ми кажеш за Грасо?

- Не много. Работи за голям гангстер. Не искам да каз­вам кой.

Отделих още един бон и поставих банкнотите в ръка­та ѝ. Тя ме погледна в очите.

- Не си го чул от мен.

- Разбира се.

- Джоузеф Демео - прошепна. После добави: - Моля ти се, не ме забърквай, имам деца.

- Няма - обещах, - но трябва да си намериш друго по­прище за изява. Не е безопасно да вършиш това. Няма да издадем какво си ни казала, но Демео знае, че си била приятелка с Жанин и Стар, а тях вече ги няма. Вземи си децата и напусни града. Демео няма да остави неудобни свидетели. Ясно ли ти е това?

Тя кимна.

Целунах я по бузата и я пуснах да си върви.

Час по-късно спряхме пред охранителния пост на во­енновъздушната база “Едуардс“. Показах си документа и един от служителите ме уведоми, че всички полети са спрени поради терористичната атака. Свързах се по теле­фона с Дарвин и след минути охраната получи нарежда­не от командира на базата да отвори гейта. Лимузината ни мина по пистата и спря до фирмения самолет. Куин ми напомни да отворя багажника, за да си вземе саксофона.

- Не можеш винаги да получиш каквото искаш - изтананиках.

Деформираното лице на Куин не му позволи да се ус­михне, но понякога по него проличаваше стаен смях, ако човек умееше да го интерпретира. Бях от малцината, кои­то го можеха.

- Винаги съм те подозирал, че си фен на “Стоунс“.

Пилотите, които се бяха залепили за телевизора в до­пълнителния терминал, сега тичаха по пистата да ни от­ворят вратата на кабината.

- Ще ни трябват петнайсет минути да се приготвим за излитане - викна единият.

С Куин се качихме в кабината. Докато той се намества­ше, аз сипах питиета за двама ни.

- Да не ти е счупен мобилният телефон? - обади се той. - Питам, защото го провери поне пет пъти от експлозия­та насам.

- Надявах се Джанет да се обади - отвърнах.

- Чула е за взрива и се пита дали си добре, а?

- Глупаво от моя страна, нали?

Куин сви рамене и вдигна чашата си.

- За бившите съпруги - обяви тост.

Чукнахме се.

- Не съм сигурен, че се брои - подхвърлих. - Ти никога не си бил женен.

Куин отпи от бърбъна си.

- И от як не съм хапан.

Задържах бърбъна за няколко секунди в устата си, за да засиля паренето.

- Як? - изрекох смаяно.

Той се ухили.

Преглътнах бърбъна и сръбнах още.

- Нито пък аз - казах. - Намираш ли го странно?

В очите на Куин отново се мерна усмивка или поне така ми се стори. Той каза:

- Веднъж Куп ми разправи, че го ухапал як. Бил в Ин­дия, в някакъв град, чието име никой не можел да произ­несе, ако не бил родом от Тибет. Накарали го да пие чай с масло от як.

- Масло от як - промълвих.

- От Куп научих, че всеки в Тибет пиел средно по че- тирийсет до петдесет чаши чай всеки ден от живота си. В чайника винаги имало голяма бучка масло от як. Трябва­ло да го духаш в чашата, за да се отмести, преди да отпи­еш - осведоми ме Куин.

- Ама че отврат.

- Същото казах и аз на Куп.

Кимнах.

- За Куп - казах и отново докоснахме чашите си.

Чувах от кокпита пилотйте да правят задължителната проверка преди полет. Куин допи останалия си бърбън в мълчание. Сторих и аз като него. Вторият пилот отвори вратата, показа ни вдигнат палец, а ние закопчахме ко­ланите и се приготвихме за дългия полет до Вирджиния. Погледнах през прозореца и за пръв път ме порази ми­сълта, че денят бе ясен и красив също като единайсети септември в Ню Йорк.