Смъртоносни xopa

28.

Влязохме в къщата и бързо открихме два трупа, увити в дебел полиетилен. И двата бяха на красиви млади жени, като едната беше Жанин. Другото момиче ми се видя бегло познато. Всяка можеше да е, но при тази къща с две спални, бях готов да се обзаложа, че е съквартирантка на Жанин.

Само дето в къщата нямаше нищо друго.

Нито мебели, нито съдове, тенджери, тигани или при­бори. Никакви мопове, метли, препарати за почистване, тоалетна хартия. Нямаше компютри, принтери, телефо­ни, снимки или дори лист хартия, било празен или не. Беше озадачаващо. Да опразниш цяла къща от толкова вещи за тъй кратко време - пък макар и малка къща като тази на Жанин - би изисквало голям и опитен екип. Тия типове очевидно бяха невероятни професионалисти. Един или повече убийци бяха очистили трима души, а зад кулисите бе изчаквал пълен екип чистачи на местопрестъпления.

В хладилника имаше две неотворени бутилки с вода.

- За нас ли? - попита Куин.

- Очевидно - отвърнах.

Куин понечи да посегне към едната.

- Мислиш ли, че са отровени?

- Мисля.

- И какво да правим сега? - попита Куин. - Да погово­рим със съседите ли?

Нямах такова намерение. Със сигурност някой беше забелязал мъртвия шофьор преди нас и беше повикал по­лиция. За наше щастие повечето полицаи или бяха вече в хотела, или пътуваха нататък. Колата, която бяха успели да отделят, вероятно пътуваше насам, но беше задържа­на от задръстванията. И все пак предполагах, че нямаме много време.

- Имаш ли лаптоп в багажа си? - попитах.

- Имам.

- Да се махаме оттук и да идем някъде, където ще хва­нем безжичен интернет.

- Ами водата? - подсети ме Куин. - На ченгетата ли да я оставим?

- Надали има отпечатъци по бутилките. От друга стра­на, някой новак току-виж, пил от нея и се гътнал.

Отворихме ги, изсипахме водата в умивалника и отне­сохме бутилките с нас в колата.

Когато се добрахме до “Старбъкс“, Куин остана с шо­фьора, а аз взех мобилния му телефон и лаптопа и влязох вътре. Целта ми беше да получа достъп до уебсайта, къ­дето бях открил обявата на Жанин. Спомнях си, че видях много момичета в сайта и се надявах някои от тях да са местни. Ако беше така, възнамерявах да се свържа с тях и да узная какво им беше известно за Жанин. В най-добрия случай някоя щеше да ми даде следа, по която да тръгна.

Имаше две местни в сайта - Стар и Пейдж. Стар не би ми казала нищо, тъй като я разпознах като второто моми­че в къщата на Жанин.

Обадих се на Пейдж и се включи гласова поща. Оставих съобщение да ми върне обаждането възможно най-скоро. После излязох от кафето, настаних се на предната седал­ка в колата и зачаках. Погледнах Куин и се помъчих да не се усмихна. В такива моменти като сега, както беше сврял огромното си тяло на задната седалка със свити колене, наведена глава и прегърбени рамене, си давах сметка какви непрестанни усилия трябва да полага човек като него. Толкова едър беше, че едва се побираше на задната седалка на градски автобус.

- Добра работа свърши днес в хотела - похвалих го. - Вероятно спаси живота на шест-седем души.

- Озовах се там в точния момент - сви рамене Куин.

След време щяхме да научим, че персоналът на мест­ните болници се е трудил с дни да обслужи ранените и че някои от телата, пристигнали при тях, са били обгоре­ли до неузнаваемост. Първоначалният брой на жертвите беше сто и единайсет души, но след седмица се покачи на окончателните сто и петдесет.

Телефонът иззвъня и аз се обадих.

- Обажда се Пейдж - чух насреща.

- Звучиш като красавица - казах ѝ.

Тя се засмя.

- Тогава да си останем на телефонно познанство за все­ки случай.

- Няма начин. Вече видях снимката ти.

- Аха - рече тя. - И какво имаш предвид?

- Надявах се да се срещнем на по кафе, да си побъбрим и да се опознаем. Ако си паснем, ще продължим и ната­тък.

- Стандартното ми дарение е петстотин долара на час.

- Ще го удвоя, ако можеш да пристигнеш тук в рамките на един час.

- Не се засягай - каза тя, - но да не би по някакъв начин да си свързан с пазителите на закона?

- Не съм. А ти?

Тя пак се засмя.

- Не, но преди няколко години в гимназията играх секси контрольорка на броячите по паркинги.

- Може да е забавно да го разиграем пак някой път - предложих, като се опитвах да отгатна накъде бие с тази си забележка. Чудех се дали и другите ѝ клиенти звучаха като чак толкова слабоумни.

- Още си пазя костюма, та можем да го обсъдим, като дойда - измърка тя. - Ти си забавен, личи си. Къде искаш да се видим и как да те позная, като пристигна там?

Обясних ѝ и затворих. После споделих с Куин, че спо­ред Пейдж съм забавен. Той извъртя очи.

Пейдж беше много сладка, но не приличаше на начи­наеща актриса. Не приличаше и на проститутка. По-ско­ро приличаше на майче от средната класа и както се ока­за, беше точно такава. Подадох ѝ дискретно плика и тя го пъхна в чантичката си. Извини се и отиде до тоалетната. Когато се върна, каза:

- Сумата е далеч по-голяма от уговорената. Искаш да си платиш за повече време ли?

- Не - отвърнах, - просто държа да се убедиш, че съм искрен.

Поговорихме си за децата си и за разводите си. Тя спо­дели колко се е променило началното училище от време­то, когато тя била дете.

- Когато аз бях ученичка, ако исках да правя нещо след училище, трябваше да отида дотам с колелото си. Или пък не участвах. На моите деца им е лесно. Те никога не биха го повярвали, но някога бях личност. В наши дни съм шофьор-разводач.

- Аз имам десет години аванс пред теб - казах ѝ. - Но ето я разликата за мен: в моите училища нямаше мамички като теб.

Тя ми намигна.

- Може и да е имало, а ти да не си знаел.

Оставих тази интересна мисъл да повитае в главата ми за минута, но единствената майка, която ясно си спомнях от началното училище, беше госпожа Кармоди, майката на Еди - онова хлапе, дето извъртя номера с фойерверки­те. За госпожа Кармоди си спомнях най-вече, че имаше задник колкото автобус. Докато нормалните задници се извиват като буквата „С“, този на госпожа Кармоди сти­гаше до половината на „С“-то, след което щръкваше на десетина сантиметра в права линия като един вид шелф, преди да завърши извивката. Шелфът на задника ѝ беше достатъчно широк да поставиш на него две кутийки без­алкохолно. Колкото и да се стараех, не можех да си пред­ставя майката на Еди да върти клиенти, докато сме били на училище през деня.

Половин час отлетя неусетно и след като допихме ка­фетата си, изпратих Пейдж до колата ѝ. Сребристата ѝ хонда “Акорд“ имаше шестнайсетинчови гуми “Мишлен“ с лети джанти. Пейдж забеляза лимузината, паркирана до нея.

- Питам се чия ли е тази кола - каза тя. - Дали е на ня­коя знаменитост?

- Моя е - отвърнах.

- Не може да бъде!

- Искаш ли да надзърнеш вътре?

Тя искаше и когато го стори, Куин я сграбчи за раме­нете и я притегли на седалката. Последвах я и затворих вратата зад себе си. Пейдж задиша тежко и сърцето ѝ си- гурно думкаше като на уплашен заек, но беше достатъч­но разумна да не пищи.

- Къде е шофьорът? - попитах.

Когато ти влезе, му казах да се разходи и да се върне след час.

Това ни даваше на разположение половин час да чуем какво знаеше Пейдж. Оказа се, че ни бяха нужни само пет минути да научим нещо, което ме блъсна като ляво кроше в черния дроб.