Смъртоносни xopa

25.

Аз съм колекционер на време.

Колекционерите на време са хора, които съхраняват специални моменти в паметта си. Умелият колекционер на време може да замрази всички компоненти на даде­но събитие - дата, настроение, час, температура, освет­ление, гледки, звуци, миризми, ветреца - всичко. После паркираме тази информация в някое ъгълче на мозъка си и я събуждаме когато си пожелаем. Все едно да отвориш капсула на времето години след събитието и да позво­лиш на всички прекрасни спомени да се изсипят навън.

Някои харесват бейзбол, други - балет. Може би те са доволни да остареят със спомени за поражението над “Янките“ или със съживяване на Танца на лебедите от “Лебедово езеро“. Аз лично предпочитам да съхранявам спомени за съвкупления с красиви млади жени като Жанин.

Вече напълно облечен и седнал отново на балкона, за­творих очи и започнах да преживявам всички мигове на срещата ни, като ги пратих в постоянен файл в съзнание­то си. Точно както бях възпитал тялото си да издържа на мъчения и да функционира на високо ниво чрез тества­не на оръжия и спане в затворническа килия, бях тре­нирал и ума си да сортира значимите събития в живота ми. Мога да ги съживявам, сякаш се случват в момента - прекрасно умение, което ще ми дойде добре следващия път, като попадна в истински затвор за даден период от време.

Някои хора правят планове за живота си като пенси­онери, аз планирам живота си зад решетките, защото съм уверен, че ще свърша или като мъртвец, или в затво­ра, а ако ще е второто, искам тялото и съзнанието ми да са подготвени.

Започнах да се концентрирам върху гласа ѝ. После пресъздадох трепетното си очакване с цялата палитра от емоции, които препускаха през мозъчните ми неврони и физически рецептори след обаждането ѝ от телефона във фоайето. Маркирах тези неща в съзнанието, докато знаех, че мога да ги призова когато си поискам.

После преживях отново появата на Жанин на прага, първия си поглед към нея и моментното впечатление, което си създадох, насладата си от нейната красота, све­жест и младост. Усмихнах се, като си помислих как всич­ко това нямаше ни най-малко значение за Жанин и дру­гите красавици в живота ми, затова пък съм уверен, че хранят топли спомени за парите, които бях похарчил за тях.

Фокусирах се върху начина, по който влезе, докато в същото време слушаше музика, точно както би постъпи­ло едно колежанче, със слушалките, прекалено големия MP3 плейър и...

Внезапно осъзнах, че не носеше MP3 плейъра със себе си, когато излезе от стаята!

Полазиха ме ледени тръпки. Възможно ли бе Жанин да е пъхнала плейъра в чантичката си, докато бях на бал­кона и давах сигнал на Куин? Едва ли. Ако поначало го слагаше в нея, щеше да е вътре при пристигането ѝ. Тряб­ваше да допусна най-лошото. Като наемен убиец, трени­ран дълги години, бях преживял смъртно опасни засади и ужасяващи физически схватки именно чрез допускане на най-лошото.

Скочих и набрах централата. Обади се млада жена.

- Рецепция, говорите с Джоуди. С какво мога да ви по­могна?

- Джоуди - изрекох с най-авторитетния си глас, - тук е Донован Крийд от стая 214. Аз съм федерален агент. Ис­кам да ме слушаш много внимателно.

- Това шега ли е? - попита тя. - Ако е така, не е много смешна.

Може би трябваше да ѝ кажа, че като топ междунаро­ден убиец за ЦРУ в продължение на дванайсет години мога да разпозная бомбена заплаха, като се сблъскам с такава. Но пък думата “убиец“ извиква тъй противоречи­ви чувства. Реших да се придържам към легендата с фе­дерален агент и се пробвах отново.

- Джоуди, повтарям, федерален агент съм и в стаята ми има бомба. Искам да активираш противопожарната аларма, да се свържеш с хотелската охрана и незабавно да започнете евакуация на сградата.

- Господине - отвърна тя, - заплаха за бомба е нещо много сериозно. Ако съобщя за вас, може да идете в за­твора.

- Джоуди - казах ѝ, - аз ги пиша наръчниците за бомбе­ни заплахи, ясно? Сега включи противопожарната алар­ма и направи съобщение за евакуация, преди да съм сля­зъл долу да те направя на мармалад!

Тръшнах телефона и хукнах към вратата, обърнах ре­зето навън, за да я подпира и да стои отворена, и се завтекох по коридора, като блъсках по вратите и крещях с всичка сила:

- Спешно се евакуирайте от сградата! Оставете нещата си! Излизайте бързо навън!

Когато стигнах до петия етаж, пожарната аларма запищя, така че хукнах обратно в стаята си и започнах трес­каво търсене. Банята изглеждаше най-вероятното място, затова започнах оттам. Проверих зад завесата на душа, повдигнах капака на казанчето на тоалетната, огледах за разместени панели по тавана, проверих пода за някакви следи. После си дадох сметка, че така няма да се получи. Просто нямах време да проведа щателно издирване. Жа­нин, от друга страна, бе разполагала с продължителния период на срещата ни, за да скрие бомбата.

Ако я беше скрила.

Ако беше бомба.

Изтичах на балкона, прехвърлих се през парапета и полетях във въздуха. Осъзнах, че съм скочил от балкон на втория етаж! Краката ми бяха изчислили траектори­ята без мен и ми бяха осигурили достатъчно далечен от­скок, че да избегна тротоара долу.

Във въздуха съзнанието ми отново заработи, свих се на кълбо и се изтъркалях при удара, като се опитвах да игнорирам болката, прорязала рамото ми. Изправих се някак, пробягах в спринт двайсет метра и се хвърлих зад дебелото стъбло на гигантска палма, като вдигах зад гърба си пясъчно цунами. Сведох брадичка, защитих колкото можах жизненоважните си органи и зачаках екс­плозията.