Смъртоносни xopa

48.

Имаше само един вход към къщата на Джо и трябваше да се мине през металната ограда, за да се стигне до него. С Чарли Уайтсайд бяхме премерили много грижливо разстоянието до първата ограда, така че спрях, когато я на­ближих на километър и двеста метра. Ако продължах още малко, вероятно бих издал позицията си.

Куин беше взел уоки-токитата на двамата гардове и дотук шансът бе на наша страна. Никой не се беше обаж­дал да иска последни сведения. Предполагах, че пред­стои всеки момент, защото повечето охранителни фирми правят проверка на екипите на петнайсет минути, които ние вече бяхме използвали, дори прехвърлили.

Излязохме от хамъра и се ослушахме за кучешки лай. Като не чухме такъв, Куин взе пушката си и се отправи на изток. Хуго грабна моята и тръгна на запад.

Аз се покатерих върху хамъра и дадох на моите стре­лци време да се приближат възможно най-много, преди кучетата да ги подушат. Бях се надявал да изминат поне половината разстояние, но кучетата бяха много нащрек и лаят започна почти веднага. Аз стрелях с импулсния лазер и сигнализирах на цирковата каравана да потегли.

Внезапно уоки-токитата запращяха и оживяха от зву­ците на тревожни гласове. Бяхме ги сварили неподготве­ни, тъй че дотук резултатът беше един на нула за нас, но имахме още дълъг път да извървим до победата.

Цирковата каравана кривна от пътя, за да ми даде пространство за изстрел. Отправих го и чух крясъци и стонове. Поставих мобилния си телефон на високогово­рител и увеличих звука. После скочих обратно в хамъра, пуснах фаровете и включих двигателя. Клоуните продължаваха да карат без фарове към позицията си вляво от дупката, която току-що бях отворил.

Подкарах хамъра с около шейсет и пет километра в час по пътя и спрях на четиристотин метра от входа. Отново се покатерих на покрива му и дадох на клоуните време да си спретнат оборудването.

Куин ми съобщи, че е на позиция. Предполагахме, че на Хуго ще му е нужно повече време. Краката му бяха мно­го по-къси и пушката беше твърде тежка за него. Но пък беше наперен като петле и знаех, че ще се справи добре.

Чух изстрели, което означаваше, че охранителният екип на Демео се е ориентирал достатъчно, за да ме пре­върне в своя мишена. На кучетата, като по-дребни, щеше да им трябва повече време да се вдигнат на крака. Из­стрелите продължиха. Импулсният лазер беше ограден с щит от брониран стъклопласт, затова не се притеснявах особено, че мога да бъда улучен. Куин трябва да беше от­правил два безшумни изстрела, защото гласът му се раз­несе от високоговорителя на телефона ми:

- Свалих още двама от гардовете.

Клоуните се бавеха повече, отколкото бях очаквал. Питах се дали някой не е бил улучен. Насочих оръжието вдясно от караваната им и изстрелях още един залп. Вик­нах на циркаджиите да побързат, макар че би им било невъзможно да ме чуят.

Клоуните бяха донесли няколко малки батута и ги­гантска мрежа, използвана да хваща падащите от тра­пеца акробати. Хуго се обади да докладва точно когато клоуните домъкнаха мрежата си през пътя и покриха дупката, която бях направил с първия изстрел. Вързаха краищата ѝ за стълбовете и дръпнаха центъра на мрежа­та така, че се образува голям парашут. После хукнаха към караваната и грабнаха батутите и ножовете, защото тези точно джуджета бяха ножохвъргачи.

Качих се отново в хамъра и изминах още сто метра. После пак стъпих на покрива и изчаках останалите гар- дове да заемат позиции и кучетата да се хвърлят в атака.

Нищо не се случи.

- Свалих един - съобщи Хуго.

- И аз още двама - обади се Куин.

Кучетата се хвърлиха през оградата и се заплетоха в цирковата мрежа. Изстрелях залп покрай тях, който за­гря въздуха и ги натръшка отново. Не вярвах кучетата да бъдат много борбени вече, но не можех да рискувам да сгреша и те да убият някои от клоуните. Можех и да ги изпозастрелям, но защо да убивам кучета, ако не се нала­гаше? С гардовете беше друго. Те бяха тук по свой избор и си заслужаваха съдбата.

Клоуните откачиха мрежата от оградата, завързаха я и затътриха кучетата зад караваната, извън огневата ли­ния.

- Един гард липсва - казах в телефона си. - Някой да знае къде е?

Не знаеха.

Качих се в хамъра и използвах уоки-токито.

- Джо, идвам да очистя теб и хората ти. Седем гардове са мъртви. Остана един жив. Обръщам се към него: излез с вдигнати ръце и няма да пострадаш. Това не е твоя бор­ба, нито ти е по силите да я водиш. Имаш трийсет секун­ди да ни се покажеш. Щом изтекат, ще те убием.

Клоуните отвориха главната порта, внесоха вътре батутите си и се наредиха от двете страни на металната ограда до Куин и Хуго.

Последният гард излезе с вдигнати ръце. Хуго омота китките му с лепенка, а после прикрепи с нея ръцете му към стълб в оградата.

След това Хуго и двама от клоуните отидоха до кара­ваната и донесоха Ей Ди Ес оръжията в завзетата от нас територия. Спряха, докато ние се прегрупирахме. След­ващата ни бариера беше бетонната стена. Проблемът за Джо и хората му беше, че практически ги бяхме напра­вили затворници зад стената. Нашият проблем беше, че входната порта даваше на Джо и хората му възможности да ни гръмнат. Най-голямата ми тревога, преди да по­лучим снимките от безпилотния самолет, беше дали на Джо не му бе хрумнало да постави стълби от вътрешната страна на стените. Ако го беше направил, хората му мо­жеха да заемат позиции върху стената и да ни застрелят, докато се приближаваме, но снимките потвърдиха, че стълби няма.

Подкарах хамъра много бавно през главния вход и при­целих импулсния лъч към портата. Куин и Хуго бяха на по десет метра разстояние от двете ми страни, насочили пушките си към същата мишена. Изстреляха по няколко куршума, за да откажат хората на Джо да се възползват от моментната уязвимост на клоуните. Ако се опитаха да подкарат автомобили през портата, щях да ги обстрелям с импулсното лазерно оръжие. Иначе възнамерявах да ги оставя обградени в капан вътре. Не се тревожех, че ще из­ползват мобилните си телефони, защото на кого щяха да се обадят? Не можеха да повикат подкрепление. Джо вече имаше всички стрелци, на които се доверяваше. Нито щяха да позвънят на полицията. Ако те дойдеха, щяха да претърсят къщата му, а кой знае какво биха намерили там.

Но заради нищожния шанс, че можеше да го направят, Дарвин и Лу бяха уведомили местните диспечери и опе­раторите на 911, че от Вътрешна сигурност са на мястото и всички обаждания за помощ на адреса на Джо трябва да се отклоняват към Лу Кели.

Накарах Хуго да се завърти и да наблюдава зад нас за всеки случай.

Клоуните внесоха три батута и три оръжия Ей Ди Ес помежду хамъра и входната порта. Върху всеки от бату- тите имаше ножове за мятане и електрически бормаши­ни с удължени дрелки за бетон, дебели по два сантиме­тра и половина в диаметър.

Ето с какво разполагахме: по трима клоуни на всяка от трите позиции вдясно на входа към резиденцията. Всяка от позициите разполагаше с бормашина и батут, набор от ножове и оръжие Ей Ди Ес. Куин пазеше фронта, а Хуго - тила. Аз държах импулсното лазерно оръжие насочено към главния вход.

Клоуните започнаха да пробиват дупки в стената.

Мобилният ми телефон иззвъня.

- Какво правиш, майната ти?

- Крайният срок за парите ми дойде и отмина - отвър­нах.

- И всичко това за едно хлапенце, което оживя?

- Заради нея и заради хотела.

- Не е зле да премислиш. Държа жена ти и детето ти.

- Не е вярно.

- Обградил съм къщата им. Една дума от мен, и са мъртви.

- Какъв е адресът?

Той ми го каза.

- Това не е адресът на семейството ми - отвърнах.

- В дома на приятели са. Заредил съм го за експлозия.