Смъртоносни xopa

32.

- Татко, слава богу, че си добре! Тоест аз си знаех, че ще си добре, но всеки път като се случи нещо такова, не мога да спра да се тревожа.

Бяхме във въздуха вече от четирийсет и пет минути, достатъчно дълго, за да мога спокойно да върна батери­ята в мобилния си телефон. Мислех си за момчето, което бях спасил по-рано, и за момичето, вероятно негова сес­тра, което не бе оживяло. Това пък ме наведе на мисли за Кимбърли и колко скъпа ми беше тя.

- Татко? Добре ли си?

И какъв щастливец бях, че я имах в живота си.

- Татко?

Кимбърли не знае подробности за работата ми, но през годините Джанет ѝ бе казала твърде много. Имаше схематична представа за убийствата, които бях вършил за ЦРУ, и знаеше, че настоящият ми пост е свързан с кон- тратероризма. И все пак досега никога не бях осъзнавал на какво я подлагам. Не ми беше хрумвало, че при всяка бомбена експлозия и рухнал мост тя автоматично се пита дали не съм пострадал.

- Обичам те, Кимбърли - промълвих. - Съжалявам, че си се разтревожила.

- Е, поне се обади този път.

Почувствах се виновен. Досега си бях мислил, че Джа­нет ще се обади и първо ще успокоя нея, а после ще пого­воря с Кимбърли. Дъщеря ми притежава такова самооб­ладание, че винаги приемам нея за родителя, а Джанет за детето.

- Добре съм - казах. - Как е майка ти?

- Татко, притеснена съм. Този взрив в хотела терорис­тична атака ли беше? Ще има ли още?

Погледнах към цветния монитор на панела до мен. Показваше скоростта, височината ни и предполагаемия час на пристигане. Добре напредвахме. Ако компютърът беше точен, с Куин щяхме да сме във Вирджиния към по­лунощ.

- Все още не ни е известно много за хотела - отговорих, - но съм сигурен, че от Вътрешна сигурност правят всич­ко възможно да предотвратят по-нататъшно насилие.

Кимбърли изстена.

- Боже, тате, звучиш като онази празноглава фръцла от ФБР по телевизията. Аз съм ти дъщеря, забрави ли? Не мога да повярвам, че не ми се доверяваш и не ми казваш какво наистина се е случило.

Кимбърли беше във втори гимназиален клас. Няма­ше начин да ѝ дам вътрешната информация, към която се домогваше. Ако споделеше с приятелка и се разчуеше, точно който не биваше можеше да проследи източника на историята до нея, а това щеше да постави в опасност живота ѝ и този на Джанет. Тъй като не можех да допусна подобно нещо, реших да сменя темата.

- Как така не си на училище?

- Знаех си! - възкликна тя. - На Западното крайбрежие си! Тук е нощ. И не че би могъл да знаеш - добави, - но сега сме в зимна ваканция.

- О - рекох, - мислех си, че тя е през декември.

Тя въздъхна.

- Тогава е коледната ваканция.

Обичах дъщеря си, но обвиненията на Джанет бяха са­мата истина. Не бях ангажиран баща. Може би някой ден щях да имам време да стана такъв - поне така си повта­рях. Знаех, че Кимбърли се чувства изоставена до голяма степен по моя вина и в крайна сметка щях да се заловя да разреша този ѝ проблем. Но това би означавало да ѝ посвещавам значително количество време, с каквото не разполагах на този етап от живота си. Не бях изцяло от­състващ; виждах я веднъж или два пъти годишно, ала по отношение на Кимбърли чисто и просто се бях издънил.

И ето че сега бях на път да го направя отново, защо­то знаех, че Джанет страда и трябваше да попитам за нея. По-конкретно, чудех се дали Джанет беше казала на Кимбърли за разрива си с Кен Чапман. Реших да го ударя през просото.

- Как вървят сватбените планове?

Тя замълча за кратко.

- Ами... добре.

- Оповестиха ли вече датата?

- Не, не са на този етап.

- Ти избра ли си шаферска рокля?

- Има време, по-нататък.

- Неудобно ли ти е да говориш за това с мен?

- А ти как мислиш? - промълви тя. - Бих предпочела тя да не се омъжва. Бих предпочела също ти да не ме раз­питваш за това. Иска ми се да имам и двама ви в живота си. Ако толкова се интересуваш от сватбата ѝ, защо не говориш с нея?

Чух на фона тийнейджърски гласове.

- Къде си? - попитах я. - В мола ли?

Дъщеря ми изпусна тежка въздишка, каквато не се по­лага на девойче. Беше звук, който ми казваше, че в ней­ните очи съм не само пълен слепец като баща, но и без­надежден.

- Просто се обади на мама - каза тя и прекъсна връз­ката.

Джанет ме смяташе за чиста отрова. Обобщението ѝ за нашия брак: най-голямата грешка в живота ѝ. Ако мо­жела да се върне назад във времето, щяла да живее в грях и да ме зареже в деня, в който родила.

Аз съм първият, който ще признае, че нещата не бяха идеални, но пък чий ли брак е такъв? Отдавам неприят­ностите ни на ненормалното ми работно време, на стре­совия компонент на професията ми, на проблемите ми с гнева, на празнината в гърдите ми, където по принцип е разположено сърцето, на липсата на съчувствие и такт, каквито повечето хора очакват да срещнат у брачния си партньор, и на депресията, в която изпаднах, когато така рязко ми бе отнета възможността да убивам хора за ЦРУ.

Тези последни няколко години обаче ме направиха по-добър човек. Напоследък бях далеч по-малко вкиснат и исках възможност да докажа на Джанет колко много съм се променил след развода. Не защото (както Лорън бе казала) исках тя да се върне при мен - не исках, - а заради Кимбърли, защото наближаваше възраст, в която да има ангажиран баща бе по-важно от всякога. Исках да докараме нещата дотам, че Джанет да е в състояние да каже някои добри неща за мен на дъщеря ни.

Хвърлих поглед към спящия Куин с надежда той да не се събуди насред караница между мен и Джанет. Да описвам на висок глас пред Лу срещата си с Жанин бе достатъчно голям конфуз. Поех риска и набрах номера на Джанет.

- Какво искаш? - тросна ми се тя, сякаш от часове беше в лошо настроение и внезапно ме бе зърнала до себе си.

Игнорирах тона ѝ, знаех, че ѝ е нужно да е наежена, за да се разправя с мен. Не я обвинявах, че държеше гарда си вдигнат. Според психотерапевта ѝ, макар и да се била развела с мен, не била успяла да изпразни “резервоара с горчива болка от взаимоотношенията ни“.

Въпросът на Джанет беше основателен. Какво всъщ­ност исках от нея? Дълбоко в себе си се питах дали раз­ривът ѝ с Чапман няма да се окаже катализатор за при­ятелство. Може би следобед беше премислила нещата и бе стигнала до извода, че не аз съм злодеят в цялата ис­тория, задето съм ѝ посочил недостатъците на Кен, а че съм човекът, който закриля нея и Кимбърли. Ако Куин не седеше там, можех небрежно да спомена някои от до­брите си постъпки като например как днес помогнах да бъдат спасени хора. Чудех се дали няма да стимулирам малко уважение към себе си, ако го направя.

- Чу ли за взривения хотел в Ел Ей? - попитах я.

- Твое дело ли беше?

Нямаше да стане.

- Господи, Джанет.

- Значи да, така ли?

Джанет не притежаваше класическа красота, но беше най-хубавката, която ми се е признавала в любов. На ня­кои не биха допаднали тънките ѝ злобни устни и острите черти на лицето ѝ, но мен всичко във външността ѝ ме привличаше.

- Очевидно те сварвам в лош момент - въздъхнах.

- Ти на себе си ли си? Всеки момент, в който разговарям с теб, е лош, проклет кучи сине! - изкрещя ми. - По-скоро бих прекарала десет дни, привързана към машина, която изсмуква живота от мен, отколкото да разговарям десет секунди с теб! - И тя ми затвори.

Замислих се над казаното от нея. Онова за машината, изсмукваща живота. Питах се дали е възможно да се из­гради такъв уред. Ако да, как би действал? Колко голям би трябвало да е? Колко би струвал? Би ли имал висока стойност като приспособление за изтезания? Не можех да си представя нищо по-добро от оръжието Ей Ди Ес. Беше вече относително портативно, но армията работе­ше над ръчна версия, която щеше да е функционираща до месеци. При Ей Ди Ес болката е моментална, както и съвземането. След като бях сравнил двете в съзнанието си, категорично поставях Ей Ди Ес над изсмукващата жи­вота машина на Джанет. Но пък от друга страна, Джанет сигурно не беше и чувала за оръжието Ей Ди Ес.

Почти сигурен бях, че щеше да предпочете да говори с мен пред това да бъде изложена на Ей Ди Ес лъча.

Поразсъждавах още известно време за Джанет и хуба­вото ни време заедно. После натиснах друг номер с бутон за скоростно избиране, за да отпратя образа на стройно­то ѝ тяло и стегнати слаби крака.

Сал Бонадело отговори както винаги.

- Какво?

Беше повече изявление, отколкото въпрос.

- Разправи ми за Виктор - казах.

- Кой?

- Аз съм, дявол го взел.

- Щурака, нощуващ по таваните?

- Същият.

- Къде си? - попита.

Представих си го как поглежда към тавана над главата си и се чуди дали не съм някъде горе в момента. Чух, че се събудил от кошмар преди няколко месеца и изстрелял цял пълнител в тавана на спалнята си, като крещял мо­ето име.

- Спокойно - рекох, - във въздуха съм, някъде над Ко­лорадо.

Забелязах, че Куин започва да се размърдва. Може би е бил буден през цялото време и просто ми е дал свобода да си поговоря с Кимбърли и Джанет. Човек никога не можеше да е сигурен за Огъстъс Куин и посоката на ми­слите му в който и да е момент.

- Чух за случката в Джързи.

- Звучиш, сякаш си едва ли не разочарован.

- Няма такова нещо. Но е трудно да се намерят добри стрелци.

- Тъкмо затова ми търпиш щуротиите - подхвърлих.

- Търпя, и още как.

- Слушай, каза, че си се срещал с Виктор. Къде?

- Знаеш, че не мога... как му се викаше... да си разкри­вам източниците.

- Зарежи глупостите.

- Трябваше му яка стока. Дадох му име.

- Що за яка стока?

- Оръжие, наркотици, експлозиви... такива ми ти неща.

- И твоят контакт е настоял да присъстваш?

- Да. Я кажи за твоята, русичката, дето караше вана по телевизията. Ама истинската, не идиотската снимка, която ФБР показаха... Говори ли вече с нея за мен?

- Хич не си въобразявай - отрязах го.

- Не мога ли да си помечтая поне? Какво, не съм досто­ен за нея ли? Що не ѝ речеш някоя добра дума за мен? Ще го приема като услуга.

- Вашата порода в някакво специално училище ли я обучават да говори така?

- Да, умнико. Нарича се училище за трошене на гла­ви и аз съм му директорът. Е, искаш ли помощта ми или какво?

Отново въздъхнах и осъзнах, че напоследък често ми се случваше.

- Ще спомена пред малката дама за интереса ти.

- Туй-то, за това помолих.

- При първа възможност.

- Ама ме спомени както трябва.

- Добре.

- Кажи ѝ, че съм загадъчен мъж.

- Да му се не види! - креснах. На няколко метра от мен Куин направи онова, дето сякаш се усмихва. Реших да подходя към Сал от друг ъгъл. - Случайно да знаеш за взривения хотел в Ел Ей?

- Че аз да не съм сляп? По всички канали на скапания телевизор все това показват. Ти ли беше?

Пак въздъхнах. Що не взема да стана един надувач на балони?

- Сал - казах, - хотелският взрив беше дело на Демео.

- Какво? Джо Демео? Глупости!

- Тази сутрин имах среща с Демео. После се видях с проститутка. Онази бомба, дето си я видял по телевизи­ята, тя ми я подхвърли в стаята. По-късно узнах, че била едно от момичетата на Демео.

- И твърдиш, че са взривили цял хотел само за да уби­ят теб? Отгоре на това не са успели? Аз бих използвал шило за лед.

- Ведра мисъл - отбелязах.

- Да не се засегнеш сега, нищо лично.

- Хубаво - измърморих и отново се върнах на темата. - Мислиш ли, че Виктор и Демео работят заедно в някаква област?

- Защо?

- Виктор ми възложи убийството на Моника Чайлдърс. Внезапно снимките цъфнаха по телевизията. Оказа се, че Виктор похитил наблюдателен сателит и вкарал снимки­те. После трупът на Моника изчезна. Правителството го приписа на руснаци, които уж работели с терористи. И веднага след това Джо Демео се опита да ме убие и го из­карва като терористичен акт срещу хотела. Това на съв­падение ли ти прилича?

- А аз на Пери Мейсън ли ти приличам? Да не мислиш, че държа в джоба си кристално кълбо? Или искаш да ти проверя хороскопа, а?

Приех го като „не“.

- Можеш ли да ми съобщиш каквото и да било за Вик­тор?

- Опитваш се да намериш жената на Чайлдърс ли? И да се погрижиш този път да си остане мъртва?

- Това е планът.

- Може да предизвика... как се казваше... търкания между теб и джуджето.

- Ще се опитам да оправя проблема, като запазя ба­ланса.

- Само че ако не потръгне между вас, да знаеш, че пари не връщам. Вече съм си дал лептата за благотворител­ност.

- Хайде без тия.

- За “Майки от Сицилия“. Можеш да ги провериш. Много полезна работа вършат в околността.

Не казах нищо.

Тонът на Сал се бе променил и почти напомняше ис­креност.

- Честно казано, в момента правя гимнастика - заяви той. - Но ще разтръскам някои дървета, пък да видим какво ще изпадне от клоните. Мразя го тоя проклет Де­мео. Вреди на бизнеса.

- Ще ми помогнеш ли да го поразим?

Той помълча.

- Такива въпроси могат да вкарат човек в гроба, ако някой записва.

- Нищо не записвам. Искам да го окрада.

- Тогава по-добре планирай убийството му.

- Няма да го изключвам от сметката - казах. - Искаш ли половината?

- За колко говорим?

- Двайсет милиона.

Той отново замълча.

- Двайсет за мен или общо двайсет?

- Общо. Нека се видим скоро и да го обсъдим.

- Да, добре - отвърна той, после добави: - Но не при- парвай до къщата ми. Не ща да се прибера у дома някоя вечер и да те заваря в тъмното в дневната.

- Ще дойда в клуба ти.

- Доведи русичката с теб.

- Сал, нека ти кажа за русичката. Тя е мъртва отвътре.

- Оправял ли си я някога?

- Като паяк е. Ако прави секс с теб, убива те.

Той поразмишлява над това.

- Може пък да си струва - заключи.

Аз също поразмишлявах.

- Може - отвърнах.

Затворих. Рамото ми пулсираше болезнено от удара в тротоара. Монотонното бръмчене на двигателите про­дължаваше. Наклоних седалката си назад и затворих очи. Дали пък не чух Куин да казва:

- Как можеш да спиш в такъв момент.