Смъртоносни xopa

18.

- Виждам, че този път имаше по-голям успех в откри­ването ми - рече Джо Демео с широка усмивка, за която знаех, че е неискрена.

Беше събота и се намирахме в сектора “Джордж Уошингтън“ на гробището “Холивуд Хилс“ край Грифит Парк. Демео беше застанал на площадка над алеята, близо до каменната стена, отделяща гроба на Бъстър Кийтън. Носеше черен костюм и бледолилава коприне­на риза, закопчана чак догоре, без връзка. От двете му страни стърчеше по един бандит - бяха с безжизнени по­гледи и костюми не по мярка, които едва побираха мус­кулите им.

- Домашните ти любимци май се чувстват неудобно - подхвърлих. - Дано не са се напъхали в абитуриентските си костюми само заради мен.

- Този сарказъм е ненужен - отбеляза Демео. - Тук сме все приятели.

- Ама вярно ли? - обърнах се към бандитите.

Всички се гледахме в продължение на минута в опит да решим кой кого може да очисти, ако се стигне дотам, и как да го стори най-ефикасно. Не познавах тези конкрет­ни мъже, но ми беше ясен техният тип. От тях струеше насилие като воня на алкохол от пияница.

Джоузеф Демео се позасмя и слезе по стъпалата към мен.

- Да се поразходим - предложи и ме отмина без опит за здрависване.

Не помръднах. Нямаше да се чувствам удобно да тръг­на с него, защото така щях да се обърна с гръб към банди­тите му. Демео отново се засмя и каза:

- Не се тревожи за тях. Ще ни следват на уважително разстояние. Също като твоя гигант - добави.

Коментарът му ме разтърси. Куин бе единственото ми подкрепление, което означаваше, че с него все едно сме мъртви. Освен ако не можех да убедя Демео, че имам и друго подкрепление. Междувременно се налагаше да де­монстрирам увереност.

- Куин е грамада - подхвърлих, - та не са много хората, дето да го преодолеят. Какво трябва да направи, да заспи ли?

- Имам предимство с това, че аз посочих мястото - уточни Демео.

- Като стана дума - засякох го, - какво все те тегли към гробища? Преди две години ме повика в Ингълуд Парк при гроба на Джеймс Джефрис. Този път - в Холивуд Хилс при гроба на Бъстър Кийтън.

- Срещам се с хората където сметна за подходящо. Ако ти беше художник, щях да ти определя среща в галерия или музей на изкуствата.

- А къде се срещаш с Гарет Ънгър? По сбирки на произ­водителите на змийска отрова ли?

Холивуд Хилс с тяхната гора и полянки са оазис, зао­биколен от неспирното улично движение. Макар “Дисни“, “Юнивърсъл“ и “Уорнър Брадърс“ да имат студиа, нами­ращи се само на минути, огромната площ притежава своя собствена атмосфера на изолираност и покой. Незадръстена от мавзолеи, тя изобилства с планински гледки, за­облени хълмове, кътчета с изкусна градинарска работа и ярки бели скулптури.

Демео неочаквано спря рязко и постави ръка над ла­кътя ми, при което за малко не излязох от кожата си. Из­въртях се да се освободя от хватката му и скочих да заема бойна позиция. Обходих с поглед района, за да се уверя, че бандитите са където трябва. Вярно, бяха, но с извадено оръжие и чакаха само сигнал от Демео. Нямах представа къде беше Куин, но вярвах, че е на подходящото място, за да ме запази невредим. Демео сякаш не забеляза моята нервност, съсредоточен върху нещо пред нас.

- Погледни това - пошепна.

С големи усилия се принудих да се отпусна. Обърнах глава да проследя погледа му и не видях нищо, но очите му бяха приковани върху нещо.

- Какво, птицата ли? - попитах. Беше единственото живо създание, което можех да видя пред него.

- Не каква да е птица - пошушна той. - Червеноглав кардинал.

Когато съм така напрегнат, съм готов да убивам или да бъда убит. Направо искам да убивам или да бъда убит. Трудно ми беше да обърна внимание на птицата. Отново погледнах зад нас. Израженията на бандитите не се бяха променили, но поне оръжията им бяха прибрани в кобу­рите. За миг почти ми дожаля за тях, че трябваше да ох­раняват такъв безумец като шефа им. Овладях дишането си и попитах:

- Червеноглавите кардинали да не са някаква рядка порода?

- Не са редки - отвърна той, - но са много плашливи. Почти никога не можеш да ги видиш в градска среда. Виждаш ли червената глава и черните криле? Този е мъж­кият от вида.

Хич не щях и да знам и се надявах изражението ми да го показва. Демео наблюдаваше как птицата отлита. По­сле се обърна към мен и ме изучава известно време.

- Дълъг път си изминал за тази среща - отбеляза. - Ще ти дам възможност да си свършиш делата, та да може да се порадваш на топлия ни климат и дружелюбна атмос­фера. - И ми смигна.

- Всъщност исках да говорим за твоите дела - уточних.

- За кои точно? Аз имам много дела.

Припомних му как преди две години искаше да ме на­еме да убия хора, подписали договори за структуриран депозит. Попитах дали лично дава одобрение за всяко убийство.

- Това е крайно неуважителен въпрос - възмути се той, - като се има предвид, че дори не те обискирах.

Уведомих го, че онзи, когото е наел да убие семейство Доус в Монтклеър, е бил немарлив. Че едно момиченце е оживяло и искам от него лично да поеме медицинските ѝ разноски за пълна лицева реконструкция. Освен това настоях да напише чек за наследницата на Грег и Мелани Доус на стойност девет милиона долара, та Ади да може да се справи в живота при инвалидността си, причинена от неговите действия.

Демео се разсмя с глас.

- Не ти липсва дързост - възкликна. - Винаги съм го казвал за теб.

- Аз и моята дързост ти даваме пет дни да предоста­виш парите.

Погледът на Демео стана остър.

- Ултиматум?

Опитах се да го обмисля през неговата гледна точка.

- Господин Демео, не желая да проявя липса на ува­жение. Девет милиона плюс операциите изглеждат като много пари. Но нека сме откровени, те са като кофичка пясък от плажа за някого като вас. Ще го приема като ли­чен жест, ако сторите това за момиченцето. В допълнение ще ви дължа услуга.

- Мога да те накарам да стоиш настрани от бизнеса ми за вечни времена само с едно щракване на пръсти - под­хвърли.

- А вие ще сте мъртъв, преди да съм паднал на земята.

- Твоят гигант ли? Имаме трима наши срещу него.

- Моето момиче.

- Русичката ли?

Кимнах.

Демео се обърна към мен и демонстративно разтвори сакото си.

- Просто си изваждам телефона - каза. - После нати­сна бутон и попита: - Момичето там ли е? - Помълча и до­бави: - Защо не? - Отново насочи вниманието си към мен и заяви: - Добър блъф беше, но нищо повече. Тя не е тук.

- Щом го вярваш, действай, подай сигнала.

Той отново показа усмивката си на котарак и рече:

- Едва ли би се получило да работиш за мен.

С това се разделихме.

Вдишах дълбоко. Бях оживял след среща очи в очи с Джоузеф Демео. Разбира се, това не означаваше много, тъй като Джо не възнамеряваше да плати парите.

Извървях пътя до входа на гробището, спрях на една пресечка разстояние от черния седан и зачаках сигнал от Куп. Купър Стюарт караше лимузини в района на Ел Ей вече повече от десет години. Преди това бе способен бок­сьор в полутежка категория с неотразим удар. Куп беше висок, може би беше към два метра. Грубоватото му лице бе украсено с доста белези около очите, подсказващи, че не беше стигнал до статут на претендент. Огъстъс Куин познаваше Куп по-добре, отколкото аз, но бях се возил с него няколко пъти и му имах доверие. Куп даде сигнала, аз отидох до лимузината и се качих.

- Телефонът ти звъня, докато беше там - осведоми ме Куп. - Преди около двайсет минути.

Погледнах дисплея и установих, че Джанет ме беше търсила. Голяма сянка затъмни прозореца и като вдигнах очи, видях Куин, застанал на няколко метра разстояние. Куп му светна с фаровете, а Куин отвори страничната врата и седна при мен.

- Как мина? - попита ме той.

- Горе-долу както очаквах. Не го убедих.

- Какъв ще е следващият ни ход?

Направих знак на Куин да вдигне стъклената преграда към шофьора, за да можем да говорим. Макар да вярвахме на Куп, намирахме се в града на Демео. Нямаше смисъл да го принуждаваме да избира между нас.

- Демео те е забелязал там - казах.

- Да, знам - отговори Куин. - Девет души от неговите бяха обградили мястото.

- И все пак - настоях.

- Според Тони са били там още от полунощ - додаде Куин.

Полунощ! Нищо чудно, че го бяха видели.

- Кой е Тони? - попитах.

- Един от хората на Демео. Накрая се поразприказвахме. Препоръча ми ресторант “Микелис“.

- Сигурно ще те чака там с узи - предположих.

Куин сви рамене.

- Значи Демео не ще да плати. Нищо изненадващо.

- Имаш ли резервен план?

- Трябва да го оберем - заявих.

- Джо Демео.

- Освен ако не те е страх.

- Колко ще му вземеш?

- Двайсет и пет милиона - отвърнах. - А може би и по­вече. Десет за Ади и по два за всеки от нас.

Куин наклони глава встрани.

- Остават повече от десет милиона на масата.

- Ще ни е нужна помощ.

- Навит съм - кимна Куин.

Свалихме преградата и казах на Куп къде да ни закара. Куин попита:

- Куп, да знаеш ресторант на име “Микелис“?

- Знам го - отвърна Куп. - Имат добра пица и келне­рите ти пеят. Сервират един пай, специалитет на заве­дението: със суджук, наденички, кюфтенца и салам. Ако идете там, него си поръчайте.

Завихме зад ъгъла и зърнахме неколцина протестира­щи с лозунги по повод глобалното затопляне.

- Доста слабо посетено - отбелязах.

- Обикновено са повечко - засмя се Куп. - Имат някак­ва графика от петдесетте години, която сочи средните температури. Всеки ден, в който е по-топло в сравнение с графиката им, се събират на този ъгъл да опяват по въ­проса. Но когато времето е наистина хубаво като днес, повечето от тях се изнизват и отиват на плажа.

Натиснах бутона за гласова поща на мобилния си теле­фон и чух крясъка на бившата ми съпруга Джанет “Мръс­ник неден!“ Продължи да сипе обиди на толкова висок тон, та се наложи да отдръпна телефона от ухото си. Куин се разхили, а Куп само поклати глава. Усмихнах се широ­ко. Не че се радвах, задето тя е разстроена, и още по-мал- ко се радвах, че обвинява мен за това, но какво можех да направя, а? Завърши крясъците си с истинско кресчендо и Куин попита:

- Какво толкова ѝ стори, за бога?

- Не влезе в подробности - отговорих, - но се свежда до това, че няма да се омъжи.

- И какво, това лоша новина ли е? - почуди се Куп. - Или добра?

- За мен е лоша, за нея е добра - поясних.

В съзнанието си оставих една от въртящите се чинии да се разбие.