Смъртоносни xopa

26.

Нищо не се случи.

Шепа хотелски гости започнаха за изпълват стра­ничните и задните входове. Не бяха много, но предполо­жих, че повечето са се отправили към главния вход.

Мина минута и алармата продължи да пищи. Предпо­ложих, че колоните са насочени напред и настрани, за­щото от моята позиция алармата звучеше доста глухо.

Още гости се присъединиха към първата група. Мина ми през ума да изтичам да ги предупредя, но не, щеше неизменно да последва дискусия и всички щяхме да за­гинем, докато оспорваха правомощията ми и изводите, които си бях направил.

В крайна сметка се оказа без значение, защото някой от групата реши да тръгне към предната фасада на хотела и останалите го последваха.

Мина още време, секунди без съмнение, но винаги из­глеждат по-протяжни, когато чакаш да избухне бомба. Приглушеното пищене на алармата отстъпи пред други шумове, които човек би очаквал да чуе зад палма на пет­десет метра от Тихия океан: разбиващи се вълни някъде зад мен, скрити от погледа ми, звуци от барабан, изди­гащи се над шума от уличното движение. Чувах и тра­кането на влакчето на ужасите на кея на Санта Моника, отдалечен на около четиристотин метра.

Не знаех колко време имам преди детонацията на бом­бата, но ако въобще имах такова, реших, че трябва да го използвам да си намеря по-добро прикритие. Изправих се и рискувах да хукна колкото ме държаха краката до малка бетонна стена на петнайсет метра вдясно от мен. Шмугнах се зад нея с главата напред като бейзболист към трета база и зачаках. Вдигнах очи. На двайсетина ме­тра от мен на бетонната пътека зад съседния хотел един младеж в яркооранжево яке пусна ръката на гаджето си колкото да ме посочи със смях.

Погледнах младата двойка. Запитах се в кой точно мо­мент бях паднал до нивото на обект за присмех. Кога се бях превърнал в анимационен герой, в побъркан маниак, заслужил презрението на тийнейджъри? Възможно ли бе да съм си въобразил бомбената заплаха? Дали това не беше поглед в бъдещето ми, когато всеки рязък шум или случайна мисъл щяха да ме карат да подплашвам хората или да скачам от прозорци и да залягам за прикритие?

От този ъгъл виждах неколцина хотелски гости да се взират към покрива, вероятно търсеха да видят някакъв пушек. Последвах посоката на погледите им и стигнах до същия извод като тях: нямаше причина за тревога.

Усмихнах се на младата двойка и свих рамене, после се изправих и се отупах. Момичето отговори на усмивка­та ми и се забави за миг, сякаш се опитваше да прецени дали ще е безопасно за мен да ме оставят да се оправям сам. Приятелят ѝ демонстрира далеч по-слаба загриже­ност и леко я подръпна за китката. Със свободната си ръка тя прибра кичур коса зад ухото си. Той я поведе, тя отклони очи от мен - неохотно, както ми се стори - и два­мата продължиха разходката си по алеята.

Накрая алармата млъкна. Сега вече беше тихо и неща­та започнаха да се връщат към нормалния си ред. Поми­слих си, че сигурно ще трябва да давам обяснения пред хотелската управа, а вероятно и пред полицията и са­пьорския отряд. Дарвин пак щеше да се окаже забъркан, а той ненавиждаше това.

Влакчето на ужасите на кея на Санта Моника вероятно беше спряло да натовари нови пътници, защото трака­нето му за момента бе заместено от музика и механични звуци от разните увеселителни съоръжения. От задния вход на хотела излязоха двама охранители, последвани от плешив тип в сив костюм с черни ревери - вероятно управителят на хотела. Зад мен вляво две колежанки на ролкови кънки се пързаляха на крайбрежната алея по по­сока към мен. Ръцете им лъщяха от пот, а еднаквите им тюркоазени клинове бяха опънати върху добре оформе­ни крака. Докато ме задминаваха, им кимнах одобрител­но. Едната се намръщи. Другата ми показа среден пръст.

Отидох по-близо до сградата и погледнах към балко­на, от който бях скочил. MP3 плейърът беше наистина масивен. Възможно ли е да е бил бомба?

Разбира се.

Защо тогава, запитах се, стоях на опасно място? Отго­ворът беше прост. Защото нещата не се връзваха. Ако в MP3 плейъра има бомба, защо се бавеше толкова дълго? В смисъл, защо Жанин не я детонира веднага, щом е из­лязла от обхват? Можеше също да я свърже с вътрешен брояч и да нагласи експлозията за пет минути след тръг­ването си. Може пък дистанционното да не получаваше добър сигнал поради интерференцията от хотелската кабелна система.

Не. В моята професия трябва да допускаш, че всичко, което може да ти навреди, винаги ще работи безотказно. И все пак това изглеждаше като някакво рядко изклю­чение, защото не можех да измисля причина тя да чака толкова дълго за детонацията.

Освен ако...

Нещо чоплеше мозъка ми и аха да се сетя какво е. Мъ­теше ми се нещо за момента на детонацията и се опитва­ше да придобие логичен израз. Ако имах няколко минути да го обмисля...

Само че нямах. Трябваше да оставя тази мисъл на склад и да се върна към нея по-късно. В момента трябва­ше или да чакам сапьорския отряд, или сам да обезвре­дя бомбата. Поразсъждавах над това и реших, че имаше логика аз да го направя, след като експлозията толкова закъсня. Сигурен бях, че служителката от рецепцията е повикала бомбения екип, но докато обаждането стигне­ше до точните хора и докато точните хора пристигнеха тук, аз можех да съм приключил.

Отправих се с бърза крачка към задния вход. Когато отворих вратата, в съзнанието ми изскочи спомен от дет­ството, идеалният пример как действа на практика колекционерството на спомени.

Бях дванайсетгодишен през лятото, когато най-добрият ми приятел Еди навърза заедно дузина сферични фойерверки на един фитил и ги запали. Избухнахме в развълнуван смях и се втурнахме да намерим прикритие. Чакахме цяла вечност и нищо не се случи. Накрая Еди отиде да провери какво става и точно тогава бомбичките избухнаха. Еди изгуби няколко пръста на ръцете си, част от ухо и повечето от кожата от лявата страна на лицето си.

Не мога да го обясня, но докато стоях на прага на хо­тела, буквално почувствах как бомбата се опитва да из­бухне. В съзнанието ми изникна старовремски детонатор от онези с големите ръчки, които натискаш надолу, за да се получи контакт. В ума ми тази ръчка вече беше в движение. Изкрещях заради всички, които бяха в близък обхват:

- В хотела има бомба! Бягайте да се скриете!

Затръшнах вратата, обърнах посоката и затичах кол­кото можех бързо към бетонната стена, която бях зърнал по-рано, онази, която ограждаше вътрешния двор. Беше с височина до кръста и от тази посока не можех просто да се плъзна зад нея както преди. Трябваше да я прескоча с главата напред като командос, какъвто някога бях.

Направих го. Успях да осъществя скока. Легнах по ко­рем и притиснах лявата страна на тялото и главата си към стената.

В този момент голяма част от хотела и горната една трета на стената, която ме пазеше, се изпариха.