Смъртоносни xopa

35.

Туристите често се изненадват, като научат истински­те размери на Малката Италия. Цялата площ обхваща само три или четири пресечки по Мълбъри Стрийт помеж­ду „Канал“ и „Хюстън“.

Една от пресечките е „Хестър“, на която се намира “Кафе Наполи“, отворило врати преди повече от трийсет години. То работи по осемнайсет часа на ден, като се за­почне от девет сутринта. Явно дължаха услуга на Виктор, защото той осигури маса за нас час, преди да се струпа навалицата за закуска.

- Благо-... даря ви... че... дой-... дохте - изрече Виктор.

Наистина имаше пирги, както бе казал Сал Бонадело, отгоре на това бяха дълги и мръсни и висяха върху раме­нете и гърба му като дебели прашни въжета. Ако беше в състояние да застане прав, поне два от усуканите кичури биха омели пода. Почудих се не се ли заплитаха в спици­те на инвалидната му количка.

Като стана дума, инвалидната му количка беше по­следна дума на техниката. Нямах представа какви кам­банки и свирки включваше, но електрониката по таблото ѝ можеше да изстреля космическа совалка. Приличаше на съоръжение от далечното бъдеще. Задната част бе за­крита и се издигаше в арка над главата му, където беше прикрепена към рамка във вид на кръгъл прът, дебел поне два сантиметра и половина.

Виктор придвижи показалеца си върху тъч пад и ня­колко малки компютърни екрана безшумно изникнаха от рамката и се разположиха под различни ъгли на око­ло две педи пред главата му. Макар да не можех да видя никой от екраните от мястото си, един от тях трябва да е представлявал дигитален часовник, защото Виктор пог­ледна към него и каза:

- Вре-... мето ни ... е огра-... ничено... затова... да за-... почваме.

Носеше тъмносин спортен екип с дълги ръкави с три вертикални бели ивици от едната страна на горната му част. Беше много скъп на вид, вероятно шит по поръчка, което ме накара да осъзная колко ли трудно бе за малки­те хора с ограничени средства да си осигуряват облекло. Беше едно от нещата, за които човек не се замисля, дока­то не се озове в такъв тип ситуация.

Седяхме в основната зала, където стените бяха тухле­ни и покрити със снимки и други сувенири от Италия. Масата ни беше по-голяма от другите, но всичките бяха с бели покривки, стигащи до пода, и малки вази с пъстри букетчета в тях.

Хуго стоеше прав, когато пристигнах, и продължаваше да стърчи. Питах се защо ли, докато не осъзнах, че няма­ше избор. Масата и столовете бяха твърде високи за него. Затова стоеше прав и ме гледаше гневно.

Кимнах му и промърморих:

- Хуго.

Просветна нещо тъмножълто и си дадох сметка, че Хуго ми се беше озъбил. Ако втренченият поглед може да изпепелява, обречен бях.

Един младеж ни приближи и каза:

- Кухнята още не е отворена, но мога да ви донеса каничка кафе и кифли или нещо друго тестено, ако желаете.

- А черен дроб няма ли? - изръмжа Хуго, без да отмес­тва очи от мен.

Внезапно разбрах кое правеше взора му така заплаши­телен: той изобщо не мигаше. Не беше примигнал нито веднъж, откакто пристигнахме.

Младежът изглеждаше объркан.

- Аз не съм сервитьор, от обслужващия персонал съм, така че не познавам добре менюто. Вероятно ще мога да ви осигуря малко пушена сьомга или сирене за мазане.

Никой не каза нищо, така че му отговорих:

- Мисля, че само ще си поговорим, но благодаря за предложението.

После ми хрумна нещо и добавих:

- Бихте ли махнали цветята?

Не вярвах Виктор да е скрил микрофон в букетчето, но защо да рискувам?

Младежът се отдалечи с цветята и аз задвижих неща­та. На Хуго казах:

- Знаеш ли, за духовен съветник си твърде войнствен.

- Майната ти! - викна той.

Свих рамене. Започнал бях да свиквам с немигащия вперен поглед. На Виктор предложих:

- Не би ли желал да ме обискираш? Да се увериш, че не нося жица или записващо устройство?

Виктор отвърна:

- Не е... нужно... Вече те... ска-...нирах.

Леко помръдна глава, за да посочи екраните.

Не повярвах и за миг, че е способен да ме сканира, ина­че би споменал оръжието, прикрепено с лепенка под кръ­ста ми.

И тогава Виктор каза:

- Само не... пося-....гай към.... ре-...волвера... на гър-...ба си. - Добави: - Ще гово-... ри... глав-...но Хуго... по оче-... видни... при-...чини.

- Става - рекох, зачуден какви още фокуси можеше да прави инвалидната му количка. - Е, кажи ми, как успя да похитиш сателита?

- Това е поверително - тросна се Хуго. - Военен експе­римент. Осведомяваме само при нужда.

- Аз имам нужда да се осведомя - настоях. - Наредено ми е да открия хората, проникнали в защитата на ком- пютърната система на сателита, и да ги убия. Питам ви най-възпитано, но категорично държа на отговор.

Хуго ми отправи присмехулна гримаса, сякаш бях на­секомо.

- Това заплаха ли е?

Въздъхнах.

- Дойдох с надежда да укрепя приятелството ни, но ако няма да го бъде, винаги мога просто да ви скърша вратовете.

Хуго все още не беше мигнал, но обърна лице към Вик­тор.

- Може ли да се приближа? - попита го той.

Виктор кимна. Хуго разкопча ципа на горнището на Виктор. Отдолу целият му торс беше покрит с експлози­ви.

Опитах се да се направя на равнодушен, сякаш такива неща ми се случваха непрекъснато. Но не вярвам да за­блудих някого. И все пак се заинатих.

- А къде е детонаторът?

Хуго сведе поглед към масата. Отначало не разбрах. После продумах:

- Шегуваш се.

Плъзнах малко назад стола си и бавно повдигнах по­кривката. Под масата имаше две джуджета. Единият дър­жеше 38-калибров, насочен право към чатала ми. Други­ят имаше залепен към лявата си ръка детонатор. Десният му показалец беше надвесен над голям червен бутон. Вдишах дълбоко и кимнах на двете джуджета под масата.

- Кротко, нали? - казах им. После спуснах покривката както си беше. - Всъщност ми е все тая как сте хакнали сателита. Само искам да мога да кажа на шефа си защо няма да се случи отново.

- Той вече знае. Инсталираха платка, която ни блоки­ра.

- И действа ли?

- Действа - отвърна Хуго. После се усмихна и добави: - Засега.

- Няма... да про-...никваме... повече... обе-... щавам.

Заразглеждах изучаващо моя вертикално ощетен ра­ботодател. Имаше момчешко лице, доста подпухнало - от дългогодишна употреба на медикаменти, както пред­положих. Тъкмо се канех да кажа нещо и той внезапно се усмихна. Не беше някаква дежурна или пък смразяваща усмивка, а широка, искрена и подкупваща. Бях неподгот­вен за това и се стъписах повече, отколкото като видях експлозивите по тялото му и джуджетата под масата. Изражението на Виктор ми напомняше деца на игрище, като той бе детето с най-малка надежда да бъде избрано от някой отбор, онова, дето никой не искаше. После с из­тънял и уязвим глас продума:

- Не мо-...же ли... да сме... прос-...то... приятели?

Удивителна беше тази трансформация от смъртоносна заплашителност в безпомощност. В този момент изгле­ждаше симпатичен, едва ли не умиляващ. Ако Катлийн беше тук, сигурен съм, че би казала “О, колко е сладък“. Но Катлийн не беше тук и не в нейния чатал бяха насо­чили пистолет.

- Устройва ме - казах. - Ще се постарая хората ми да не ви закачат. И тъй, какво стана с Моника?

- Нали го знаеш Фатхи, дипломата? - обади се Хуго.

- Бащата или сина?

- И двамата. Но по-конкретно бащата, дипломатът от Обединените арабски емирства. Продадохме Моника на него.

Виктор и Хуго бяха пълни с изненади, така че защо ли трябваше да бъда шокиран? Но бях. Всъщност направо онемях и не можех да съставя смислен въпрос. Вместо това попитах:

- При което тя жива ли беше?

Хуго се разсмя.

- Не би имал голяма полза от мъртва секс робиня.

Опитах се да го осмисля.

- Тя още ли е в страната?

- Тялото ѝ - да.

Значи все пак беше мъртва. Дарвин щеше да е доволен. Но на мен нещо не ми се връзваше.

- Наехте ме да убия Моника и аз го направих. После ме проследихте чрез сателита, прибрахте тялото ѝ, съ­живихте я и я продадохте като секс робиня. Сега тя от­ново е мъртва, нали? Ще ми простите каламбура, но това си е убийство на квадрат. Защо просто не ме наехте да я отвлека?

Хуго обясни, че причините били две. Първо, щяло да бъде конфликт на интереси, тъй като планирали да я продадат на терористи, пък аз съм контратерорист. Вто­ро, искали да проверят могат ли да я съживят, след като обучен убиец е дал най-доброто от себе си да я умъртви.

- Значи съм бил част от медицински експеримент, тъй ли?

- Да.

Хуго ми припомни, че армията им от малки хора включва учени, микробиолози и специалисти почти във всяка сфера на изследователската дейност. Един от тях създал революционен антидот за ботулиновия токсин и тъй като бездруго били набелязали Моника, тя щяла да е първото им опитно зайче. Ако оживеела, щели да я про­дадат на Фатхи. Ако не, щели да доусъвършенстват анти­дота.

- И се получи - казах аз.

- Точно така. Възнамеряваме да спечелим сто милиона долара от антидота, като го продадем на военните.

- На нашите военни?

- Нашите, техните, все едно.

- Да се върнем на конфликта на интереси - казах. - Не ми е комфортно да работя с вас, ако работите и с терори­сти.

Хуго се изхили.

- Това е абсурдно. Правителството ви работи с теро­ристи всеки ден. Наричат го инфилтриране. Ние правим същото. Инфилтрираме ги за нашите собствени цели, които няма да разкрием пред вас.

Въпреки замаяната си глава успях да го попитам за другите две мишени, които искаха да убия. Хуго отвърна, че те били част от социален експеримент.

- Първо медицински експеримент, сега пък социален.

- Точно така - потвърди Хуго.

- Бихте ли ми дали някакви насоки за тях? - попитах.

Хуго погледна Виктор, преди да отговори. Виктор ки­мна. Хуго отново се обърна към мен и се залови да обяс­нява.

- Виктор иска да проумее същинската природа на зло­то. Преди да инжектирате Моника, дадохме ѝ шанс да назове двама души, които са ѝ причинили голяма болка в живота ѝ. Ще убиете тези двама души и от всеки ще вземете по две имена. Виктор вярва, че всички си имаме поне по двама души, които са ни нанесли непоправими вреди. Вие ще въздадете мъст за всички жертви.

- Започнал е с Моника заради съпруга ѝ, лекаря.

- Да. Не можехме да допуснем да убиете доктора. Твър­де лесно биха свързали Виктор с престъплението. Има поговорка: „Ако искаш да нараниш врага си, накажи оби­чания от него“. Тъй като Моника беше невинна, дадохме ѝ избор: да живее в плен или да умре в онзи ван.

- И тя е избрала живота.

Виктор и Хуго кимнаха едновременно.

- Но вие сте знаели, че двамата Фатхи са възнамерява­ли да я убият.

Виктор и Хуго отново кимнаха. Хуго поясни:

- Знаехме, че ще са невъздържани и няма да ѝ дадат време да се съвземе.

- А защо замесихте мен във всичко това? - поинтере­сувах се.

- Имаме големи планове за вас, господин Крийд.

- Като например?

- Ще ни помогнете да завладеем света.

- Е, защо пък не - рекох.

И тогава, кой знае защо, се сетих за Джо Демео.

Казах им:

- Бих се радвал да ви помогна да завладеете света, но ще съм зает да обера и убия много могъщ престъпен бос.

Виктор се обади:

- Може би...сме в... състо-...яние... да по-...могнем.

Поразмишлявах около минута и отвърнах:

- Най-вероятно сте в състояние. Все пак овладяхте на­блюдателен сателит. Имате ли достъп до безпилотни во­енни самолети?

- Безпилотни изтребители? - попита Хуго. - С въоръ­жение на борда? Това е невъзможно.

Разсмях се. Може пък да не бяха толкова побъркани, за колкото ги мислех.

- Мислех си дали не можете да отклоните някой от ме­теорологичните безпилотни самолети от калифорний­ското крайбрежие или разузнавателен безпилотен само­лет между Аляска и Русия.

- За къде?

- За хълмовете на Ел Ей - отвърнах. - Само за няколко минути.

Хуго се отдалечи към другия край на залата с мобил­ния си телефон. Забави се две-три минути. Когато се вър­на, погледна към Виктор и кимна. Виктор му кимна в от­говор.

- Да - заяви Хуго. - Можем да го направим.

- Какво ще ми струва?

- Каква е... пляч-... ката? - попита Виктор.

- Десетки милиони според мен. Ако го свършим както трябва.

Виктор помисли един миг, преди да отговори.

- Ние не... ис-... каме па-...рите - каза той. - Пред-...по­читаме... дела си... във... вид на... ус-...луга.

- Устройва ме - отсякох.

После набрах номера на Демео.

- Ти обеща да се обадиш - каза отсреща Демео. - Значи трябва да е вторник.

- Уби много хора в онзи хотел в опит да ме вдигнеш във въздуха - казах.

- Крийд, чуй ме. Ако още те вълнуват онези десет ми­лиона за обгореното дете, имам по-добра идея. Направих някои проверки - съобщи ми той. - Оказа се, че тя има всевъзможни увреждания, застрашаващи живота ѝ, така че най-добре да видим ще оцелее ли, преди с теб да си съсипем хубавите отношения.

- Тя е добре защитена, Джо.

- Да, чух, че гигантът ти бил там. С такова лице не се откроява много от обгорелите пациенти.

Помълчахме известно време. После той попита:

- Приключихме ли, или имаш да казваш още нещо?

- Идвам да ти видя сметката, Джо - казах.

- О, тъй ли? - рече той и се разсмя. - Придружен от коя армия?

Погледнах Виктор и Хуго, помислих си за двамата под масата с пистолета и детонатора, за мини учените, които успяваха да хакнат наблюдателни сателити и да създадат антидот за най-смъртоносната отрова, позната на чове­ка. Помислих си и за джуджето, което работеше в кухнен­ския персонал на Белия дом.

Кимнах към Виктор. Той ми смигна и ми кимна в от­говор.

- Имам си страхотна армия - заявих на Джо Демео.

Хуго се изпъна като струна и гърдите му се изпъчиха от гордост. Отдаде ми чест.

Затворих телефона.

- Е? Какво каза той? - попита Хуго. - Разсмя ли се, като му каза за армията? Бас ловя, че е прихнал. Кажи ми, че се е разсмял. Хайде, кажи ми го и аз ще убия мръсника с голи ръце. Ще му отпоря ушите от главата, ще...

- Разсмя се - казах.

Хуго погледна Виктор.

- Винаги се смеят - промълви. И внезапно се омърлу- ши.

- Не си разваляй настроението - ободрих го. - Те не знаят срещу какво са изправени.

- На-...истина... не... знаят - обади се Виктор.