Смъртоносни xopa

5.

- Това са истински малки бомби, съдържат по 490 ка­лории - отбеляза Катлийн Грей.

Погледнах недоверчиво кубчето пилешко.

- Надали са чак толкова - рекох.

- Довери ми се - настоя тя. - Някога работех в тази ве­рига в Чарлстън.

Часът бе 19:45 и седяхме в “Старбъкс“ на ъгъла на Тре­та и Източна шейсет и шеста. И двамата нямахме особен апетит, но Катлийн обяви, че винаги се черпела с мали­нова курабийка след дежурствата си в центъра по изга­ряния. Отхапа от нея.

- Вкусно - похвали я. - Формално погледнато, това е малиново-кайсиева курабийка. - Тя наклони глава встрани и ме изгледа преценяващо. - Сигурен ли си, че не искаш да опиташ една?

Отговорих ѝ, че не искам.

- Има и друга причина да я откажа - добавих.

- Каква друга причина?

- Съкратеното ѝ название е “макак“.

Тя остана втренчена в мен за миг и на устните ѝ заигра лека усмивка. Видях ги да се раздвижват едва забележи­мо, сякаш пресмяташе наум.

- Странна птица си ти - подхвърли тя. - Знаеш си го, нали?

Отпих от кафето си и си отбелязах мислено, че вече познавам три от жените на Кен Чапман, като две от тях ме обявиха за странен в последователни дни. Третата от жените на Чапман беше бившата ми съпруга Джанет и мнението ѝ за мен не подлежеше на ремонт.

Някой отвори външната врата, при което вятърът довя дъждовни капки и температурата падна с десет градуса. Или така поне изглеждаше. Нещо зад нас привлече по­гледа на Катлийн и тя се изкиска.

- Баристата говореше с някого и те сочеше - каза ми. - Май е свързано с кафето ти.

Намръщих се и поклатих глава възмутено.

- Бариста - процедих.

Катлийн се засмя още по-силно, после направи прис­мехулна гримаса.

- Голям мърморко си! - упрекна ме.

- Звучи направо нелепо - настоях аз.

Къдравият ѝ смях се разля отново. Аз продължих да недоволствам.

- В тези модерни ресторанти цари такава претенциозност. Вчера видях клиент, който едва не умря от екзотич­но японско ястие. А тук... - Направих жест към кафе-машината. - Трябва да научиш нов език, за да похарчиш четири долара за чаша меланж.

- Меланж? - прихна тя. - Меланж ли чух? Боже мой, кажи ми, че не си пристигнал тук от шейсетте години с машина на времето.

Май ѝ харесваше да изговаря “меланж“, защото го каза още два пъти, докато се смееше неудържимо.

Другите клиенти ни поглеждаха, но аз още не бях при­ключил.

- Гранде - изръмжах. - Соло. Венти. Допио. Какво е „допио“ всъщност? Едно от седемте джуджета ли?

- Не - отвърна тя през кикот. - Но пък Мърморко, да!

От смеха бузите на Катлийн се зачервиха, а очите ѝ плувнаха в сълзи.

Отново се намръщих и ѝ предадох разговора.

- Просто си поръчах кафе. Тя ме попита с какъв размер, отвърнах: “Нормално“. А тя взе да ми изрежда, че има­ло гранде, венти, соло, допио, късо и дълго. Ти пък ме застреля с тези четиристотин и деветдесет калории. Та това е някакво квадратче пет на пет сантиметра!

Катлийн се вкопчи в масата.

- Ще се напишкам заради теб!

Когато смехът ѝ най-сетне утихна, тя ми каза, че ѝ до­шло добре да се посмее след двата часа с децата. Разбирах какво иска да каже. Колкото и лош да е бил животът ѝ с Кен, успяваше да изпитва вина, че е била толкова облаго­детелствана в сравнение с тях.

- Никак не ми е драго да прекъсвам купона - казах, - но трябва да ти задам няколко въпроса за Кен Чапман.

Тя се намръщи.

- Точно когато се забавлявахме така добре...

- Вярно.

- Много ми е неприятно да говоря за това - промълви.

- Знам.

Тя ме погледна и въздъхна.

- Добре, човече от сигурността. Ти даде своята лепта. Какво би искал да знаеш?

Близо час разговаряхме за брака ѝ с Кен Чапман. Труд- но ѝ бе да се връща към това и когато ме остави с колата си пред хотела ми, виждах, че е емоционално изцедена. Не я поканих да пийнем по нещо, нито тя предложи, за­това пък ме попита искам ли да се видим на следващия Ден.

- Утре е Свети Валентин, ако не знаеш - рече.

Казах ѝ, че имам среща, което беше истина. Обясних ѝ, че ще трябва да си стегна багажа и още същата вечер да отида на летището - също истина. Тя кимна разсеяно, сякаш беше чувала вече обяснения от този род и бе ги очаквала от мен.

Пропуснах да ѝ кажа, че бях нает да убия някого на следващата сутрин. Казах ѝ обаче:

- След срещата си пак ще взема самолета до тук и ще те заведа на някое хубаво място за вечеря.

При тези ми думи лицето ѝ светна като на дете по Ко­леда и тя ме прегърна силно и сърдечно.

- Ще ти се обадя утре малко преди обед и ще уточним подробностите - обещах.

Час и нещо по-късно седнах на мястото си в самолета и след десет минути заспах дълбоко. Но точно преди дрям­ката да ме унесе, си помислих, че Катлийн Грей е най-до­брото човешко същество, което бях срещал някога.