Смъртоносни xopa

9.

- Трябва непременно да видя Пикасо - заяви Катлийн.

- Значи ще го видиш - обещах.

- И метрдотела - добави тя. - Имат такъв, нали?

- Имат, и още как.

- Надут ли е? Надявам се да е непоносимо надут.

- Ще бъде, ако не му дам бакшиш - отвърнах.

Бяхме в Сийграм Билдинг на Източна петдесет и вто­ра, във фоайето на ресторант “Четирите сезона“.

Тя докосна рамото ми.

- Донован, много си мил, но не е задължително да ядем тук. Не искам да се охарчваш толкова заради мен. Нека просто да пийнем, да погледнем картината и може би мраморния басейн. А после ще си поделим пица в “Анджелос“.

- Спокойно - рекох. - Богат съм.

- Наистина ли?

- Наистина.

“Четирите сезона“ е прочут, неподвластен на времето ресторант, единственият в Ню Йорк, окачествен като за­бележителност.

- Имаш предвид, че си просто богат - пожела да уточ­ни тя - или сериозно богат?

- Достатъчно богат съм, за да платя всичко, което по­желаеш тази вечер.

Тогава искам Пикасо - засмя се тя.

Споменах ли, че харесвам тази жена?

Дадох името си на метрдотела и поведох Катлийн по коридора, където висеше гобленът на Пикасо още от от­криването на ресторанта през 1959 година. Шест и по­ловина метровият Пикасо представляваше централни­ят квадрат на сценична завеса, създадена за парижката постановка на балета “Тривърхата шапка“ през 1920 го­дина. Когато собственикът на театъра останал без пари, изрязал от завесата творението на Пикасо и го продал. Сега, при състоянието на икономическа криза, Катлийн бе чула, че гобленът ще бъде обявен на търг при първоначална цена осем милиона долара. Това можеше да е един­ственият ѝ шанс да го види.

- Боже мой! - пророни тя с внезапно пресипнал глас. - Обожавам го!

- В сравнение с другите му работи цветовете са приг­лушени - коментирах аз. - Но да, наистина е великоле­пен.

- Разкажи ми за него - подкани тя. - Впечатли ме.

- Пикасо е положил платното на пода и е рисувал по него с четка, прикрепена към дръжка на метла. За по-тън­ката работа използвал четка за зъби.

Катлийн плесна с ръце.

- Разказвай още! - поиска.

- Отнело му е три седмици да го нарисува.

Тя ме гледаше очаквателно.

- Носел трикотажни чехли, за да не размаже боята. - Помъчих се да си припомня какво друго бях чел по въ­проса. Свих рамене. - Толкова знам.

Катлийн се усмихна и се притисна към мен.

- Добре се справи - похвали ме.

Пихме по едно на бара. Сред малката тълпа, която ча­каше за маси, Катлийн забеляза Уди Алън, Барбара Стрейзанд и Били Джоуъл.

- Виждаш ли двамата до палмата? - казах. - Това са Ми- лард Филмор и Джаки Глийсън.

Тя изсумтя.

- Прочутите нюйоркчани, за които аз лъжа, поне са живи - отбеляза.

Дървета ограждаха белия мраморен басейн в основна- та зала за хранене и оберкелнерът ни настани до едно от тях. Завеси от метални брънки се спускаха покрай стени­те и леко се полюшваха под повея от климатиците.

- Фантастично е - каза тя, докато оглеждаше помеще­нието. - Всичко е толкова елегантно, особено дишащите завеси!

- Особено те - съгласих се.

Глътнах наведнъж своя шот бърбън и наблюдавах как Катлийн отпива от мартинито си с нар. Сервитьорът ни бе донесъл питиетата и ни остави време да разгледаме менюто. Сега отново бе до нас, готов да вземе поръчката ни.

- Аз, разбира се, никога не съм била тук преди - каза Катлийн, - така че ти ще трябва да поръчаш за мен.

Кимнах.

- Да започнем с хрупкавите скариди - предложих.

- О, не, без мекотели с черупка - възрази Катлийн.

- Прощавай. Какво ще кажеш за фоа гра?

- Пастет от гъши дроб? Пфу!

- Ароматна яребица?

- Съжалявам, месо е.

- Може би ти трябва да избереш нещо - въздъхнах. Нищо чудно да бе доловила известно раздразнение в тона ми.

Катлийн се разсмя от сърце.

- Просто те занасям, Дони. На драго сърце ще опитам хрупкавите скариди.

Със сервитьора се спогледахме.

- Твърде възможно е тя да е ненормална - подхвърлих и отново предизвиках смях у Катлийн.

- Внимавайте с този - каза тя на сервитьора. - Голям мърморко е по ресторантите.

Сервитьорът се отдалечи, за да подаде поръчката ни.

- Дони? - рекох нацупено.

Тя покри ръката ми с длан.

- Добре, няма да те наричам Дони. Но ако ще започнем да се срещаме, трябва да имам галено име за теб.

Погледнахме се и аз извъртях ръката си, за да мога да уловя нейната. Тя леко наклони глава встрани и повдиг­на вежда.

Казах ѝ:

- Трябва да призная, че има нещо специално у теб... Пабло!

- О, господи! - разсмя се тя. - Добре, без прякори.

Опитах се да си припомня кога с Джанет се бяхме сме­ли заедно за последен път.

- Значи има нещо у мен - повтори Катлийн. Очите ѝ блестяха весело. Намигна ми и отпи от коктейла си. - Ммм - издаде звук на наслада. После допря салфетката до устата си. Всичките ѝ изражения и маниери накуп ни­кога нямаше да дадат резултат “великолепна“, но пък със сигурност я правеха прелестна, а на мен това ми стигаше. По дяволите, не можех да откъсна очи от нея.

- Давай, питай ме - подканих я аз.

- Какво да те питам?

- Всичко, което те вълнува. Чета го в очите ти.

Тя леко изкриви уста на една страна, нещо като полу-намръщване.

- Не искам да развалям момента - рече.

- Моментът все ще оцелее.

- Добре, приготви се тогава.

Дръпнах ръката си от нейната, сграбчих масата от две­те страни и се престорих, че я стискам здраво.

- Давай, разнищи ме! - възкликнах.

Тя пое дълбоко дъх.

- Снощи в “Старбъкс“ ми каза, че Джанет и Кен са заед­но. Тревожи те нравът му и онова, което може да ѝ причи­ни, ако решат да се оженят.

Запазих мълчание.

- Обичаш ли я още? - попита тя.

- Не. Но не искам майката на дъщеря ми да се омъжи за човек, който бие съпругите си. - Тя направи гримаса и аз побързах да кажа: - Съжалявам. Дори не мога да си представя какво ти е било.

Катлийн носеше същото палто от предишната вечер. Беше ѝ студено и долу на гардероба не го даде на моми­чето. Ала сега се изправи, съблече го и го постави сгъна­то върху облегалката на стола си. Остана по бяла блуза, бежова кадифена пола и широк кафяв колан със златна катарама. Носеше много малко грим или просто не бе го освежавала наскоро, тъй като беше дошла направо от ра­бота. За разлика от повечето жени това не я притесня­ваше. Облегна се назад и ме учуди, като взе ръката ми в своите и я целуна.

- Не му желая смъртта или нещо такова - каза. - Но Кен... - Тя въздъхна. - Кен вече не е част от живота ми. Разбира се, не минава и ден, в който да не мисля за него и ужасните неща, които ми стори. Но... - Тя направи пауза и усмивката ѝ бе едновременно горчива и умилена, дока­то по лицето ѝ танцуваха спомените. - Имаше и хубави моменти. В началото.

Кимнах.

После тя добави:

- Чух, че се е подложил на лечение, и това ме радва. Надявам се да е добре. Надявам се да намери душевен покой.

Отново кимнах.

Вече имах окончателен план как да се справя със си­туацията Кен-Джанет и сега си дадох сметка колко прав съм бил в решението си да не я замесвам.

Вечерята ни беше прекрасна, а после шофьорът ми ни закара до дома ѝ и тя ме покани да вляза. Катлийн живе­еше в скромна къща, разделена на две жилища. Нейното се състоеше от три помещения: кухня, дневна и спалня плюс баня. На дивана в дневната лежеше малка купчина книги. Тя ги вдигна и ги премести на масичката, та да има къде да седнем.

- Съжалявам, че обстановката не е по-приятна – каза тя.

- Не ставай глупава.

- Просто в този град всичко е толкова скъпо.

- Тук е прекрасно - казах.

И за мен наистина беше така. Когато съм във Вирджи­ния, спя в затворническа килия. Когато съм другаде за повече от ден-два, обикновено прониквам в домовете на непознати и спя на тавана им. Случва се да живея на не­чий таван по цели седмици. В сравнение с това домът на Катлийн бе истински палат.

Мога да ти предложа джин с тоник, минерална вода, какао с обезмаслено мляко и диетична кока-кола - изре­ди тя.

- Имаш ли таван? - попитах я.

- Що за странен въпрос? - учуди се тя.

- Просто ми направи впечатление, че нямаш достатъч- но място за съхраняване на вещи.

- Имам половин мансарда и половин мазе - уведоми ме тя. - Печеля ли някаква награда с това?

Поставих длан върху бузата ѝ и се погледнахме.

- Не ме карай да ти ги показвам - рече ми. - Таванът е претъпкан с боклуци, а в мазето според мен има плъхове.

Попитах дали може да я целуна.

- Добре - съгласи се тя, - но само веднъж. И да не е це­лувка като в киното - добави.