Смъртоносни xopa

2.

Сградата на щатския капитолий в Чарлстън, Западна Вирджиния е от жълтеникав варовик, добиван в Индиана. Куполът ѝ се издига на височина осемдесет и седем ме­тра и има 23,5-каратово златно покритие. Стоях точно под него в ротондата на капитолия, загледан в статуята на се­натор Робърт Бърд, когато чух токчетата ѝ да потракват по мраморния под.

Алисън Дейвид.

- Наричайте ме Али - каза тя и протегна ръка.

Поех я и се представих.

- Какво мислите за нашия капитолий?

Али Дейвид беше облечена в тъмносин жакет с три-четвърти ръкави и подхождаща му тясна права пола. Сатенената ѝ блуза беше с кръгло деколте, загатващо обещание за прекрасно оформени гърди. Изискваше из­вестно усилие да не проточа лиги, докато се възхищавах на добре подбрания ѝ тоалет.

- Внушителен е. Но ме смущава статуята.

- Защо?

- Наясно съм, че в Западна Вирджиния и игла не мо­жеш да хвърлиш, без да попаднеш на сграда, кръстена на някого - обясних. - Но си мислех, че трябва да си мъртъв поне от петдесет години, за да ти издигнат статуя.

Тя се усмихна и ми намигна.

- Ние в Западна Вирджиния си имаме договорка със сенатор Бърд. Той ни праща мръвката, а ние му позволя­ваме да кръщава прасетата.

Алисън Дейвид беше от типа жени с кариера, които, без да казват или вършат нещо извън обичайното, съз­даваха впечатление на създания с ярко изявена сексуал­ност. Запитах се дали у нея е естествен феномен, или го е култивирала целенасочено.

- Така ли ми се струва - попитах, - или наистина ръка­та на славния ви сенатор сочи право към моя джоб?

Тя ми отправи лека насилена усмивка, но си личеше, че губя интереса ѝ. Дребнотемието не ми е силна страна.

- И тъй - рекох, - къде ще ме заведете да обядваме?

- Някъде наблизо - отвърна тя.

Изчаках да продължи, но тя реши да не го прави. Не­способен да измисля нещо духовито, което да кажа, се примирих с неутрален отговор:

- Звучи чудесно.

Което я накара да повдигне вежда и да ме изгледа ня­как особено.

Повървяхме заедно една пресечка и влязохме в “Гьоза“, малък японски ресторант, който се оказа по-изискан, от­колкото предполагаше безличният му екстериор. Вътре по яркочервените стени висяха стилни японски лито­графии. Осветлението беше приглушено, но достатъчно ярко, за да може да се прочете менюто. В центъра на рес­торанта облечен в бронзов ламинат суши-бар отделяше готвачите от посетителите, а остъклените хладилни витрини над него излагаха на показ спретнато подредени морски дарове. Имаше две свободни двойни маси с бели ленени покривки. Али избра едната и седнахме.

- “Гьоза“? - изрекох въпросително.

Али сведе очи и ми се усмихна по начин, който ме на­кара да се зачудя дали “гьоза“ не е някоя мръсна дума.

- Гьоза - обясни тя - е популярен вид пирожка в япон­ската кухня. Яде се с ръка като кнедлите, но е с различен пълнеж. Повечето хора поръчват онези с месо или мор­ски дарове, но аз предпочитам вегетарианските.

Появи се сервитьорка и Али действително поръча ве­гетарианска гьоза. Попитах дали паешките рулца са ав­тентични.

Сервитьорката изглеждаше объркана и отвърна:

- Наши рулца тук люти. Много, много люти! Да, истин­ски паешки рулца.

- С паяк? - уточних аз.

- Да, да - закима тя. - Паяк. Много люто.

Престорих се на шокиран.

- Ама да не твърдите, че вътре има истински паяк?

Али Дейвид обходи с очи помещението. После отправи към сервитьорката кисела усмивка и двете си размениха погледи по женски, сякаш коментарът ми затвърждаваше извода, който вече си бяха направили за мен. Али пред­ложи:

- Може би е по-добре да превеждам.

- Да, моля ви - казах аз.

- Паешкото рулце е съставено от специални раци с мека черупка - обясни тя.

- Съставено?

- Точно така.

Като че долових бегло раздразнение в гласа ѝ.

Али не беше приключила с мен.

- Паешки рулца е просто името на ястието - натърти тя, - нищо повече.

После, сякаш не можеше да се въздържи, добави:

- Как изобщо ви хрумна нещо подобно?

Свих рамене.

- Змиорката е змиорка, нали така? И тонът си е тон, не е ли вярно?

Али Дейвид погледна часовника си.

- Не искам да прозвучи грубо, но имам ангажимент в един часа, а вече е дванайсет и петнайсет. Искахте да го­ворим за Кен Чапман, нали? - каза тя.

- Така е.

Не бях равнодушен към обстоятелството, че серви­тьорката продължаваше да чака търпеливо поръчката ми.

- За мен... - Отново прегледах набързо менюто.

- Няма да е зле да е днес по някое време - подхвърли Али.

- Мисля да опитам... паешките рулца - рекох.

- Боже милостиви - измърмори Али.

- Много, много люти - предупреди сервитьорката. - Не препоръчвам.

- Но нали ги има в менюто - възразих. - Значи хората могат да ги поръчват.

- Да, да - отвърна тя и посочи към едър мъж, който седеше сам на суши-бара. - Той вече поръча. Ще сервира на него съвсем скоро.

- Тогава съм сигурен, че няма нищо страшно - усмих­нах ѝ се аз.

Тя кимна и хукна да подаде поръчката.

- Винаги ли сте толкова... - Али затърси дума, предаде се, после опита отново. - Възможно ли е да сте толкова задръстен?

Свих рамене и я погледнах, но тя отклони очи и се пре­стори на заинтересувана от обзавеждането. Заговорих, за да запълня мълчанието:

- Срещахте ли се с Чапман, преди разводът му да е окончателен?

Тя пое дълбоко въздух и изрече бавно:

- Не. Кен беше официално разделен със съпругата си, когато се запознахме.

Пред нас бяха поставени фини чаши от бял порцелан и черни лакирани купички за супа. Взех моята чаша и я наклоних, за да видя не пише ли отдолу “Изработено в Китай“. Не пишеше.

- Колко време се срещахте? - попитах.

Али вдигна очи и се втренчи в мен.

- Бихте ли ми казали пак какво общо имат срещите ми с Кен с националната сигурност?

- Както обясних по телефона, просто изграждаме про­фил - поясних. - В момента господин Чапман е сгоден за жена, чийто бивш съпруг беше оперативен агент на ЦРУ.

Али разшири очи и сведе гласа си до театрален шепот.

- Това противозаконно ли е? - попита и извъртя очи със същата гримаса, която толкова често прави дъщеря ми Кимбърли. Само че при Али тя не бе израз на досада, а на присмех.

- Противозаконно? Не и само по себе си - отвърнах и думите ми прозвучаха превзети дори на самия мен.

- И все пак - каза тя - просто като се е срещал с мен и се е сгодил за друга жена, Кен някак е успял да стане за­плаха за националната сигурност! Може би е редно да се обадя в службата на сенатор Бърд и да бия тревога.

Разговорът не течеше в предвижданата от мен посока. Тя се опитваше да ми се подиграе и успяваше. Също така беше по-умна от мен, а мразя, когато се случи така. Оста­ваше ми да направя само едно: да грабна инициативата. Изиграх си коза, милостиво дарен ми от Бог: втренчих се в деколтето ѝ.

- По времето, когато излизахте с Кен Чапман - обърнах се към циците ѝ, - той бил ли ви е някога?

- Не.

- Сигурна ли сте?

- Разбира се, че съм сигурна!

- Но сте запозната със случая му, нали?

Тя въздъхна.

- Тук горе съм, перверзнико.

Неохотно преместих фокус към лицето ѝ. Али каза:

- Кен сподели с мен обвиненията на Катлийн във фи­зическо насилие скоро след като започнахме да се сре­щаме.

- И?

- И обясни какво се е случило.

Чаках я да продължи.

- Сигурно искате да чуете неговата версия - предпо­ложи.

- Тъкмо затова бих път чак до Чарлстън - отвърнах ѝ.

- А не за паешките рулца?

Усмихнах се и поклатих глава.

- Нито за ротондата на капитолия?

- Колкото и трудно да ви е да го приемете, не.

Сервитьорката ни се приближи, понесла тежък поднос, който остави на портативна стойка. Наля ароматизиран зелен чай в чашите ни и димяща супа мисо в купичките. Али взе бяла керамична лъжичка и разбърка супата си. Аз отпих от чая и мигом бях отвратен от натрапчивия му вкус. Огледах се за нещо, в което да изплюя противната течност, но накрая се предадох и я преглътнах. Направих физиономия, за да демонстрирам какви са чувствата ми към чая. Али отново извъртя очи, като потвърди нещо, което вече знаех за чара си: макар и силно заразен за же­ните, понякога изискваше инкубационен период.

Мобилният ми телефон зазвъня. Погледнах номера и го прибрах в джоба си, където той продължи да звъни.

- Вие сте дразнеща персона - обяви Али. - Казвал ли ви го е някой?

Напомних ѝ, че от нея се очаква да ми разправи верси­ята си за сагата на Кен Чапман. Тя извъртя очи. Въздъхна. Намръщи се. Но накрая заговори.

- Кен бил женен около година - започна Али, - когато установил, че Катлийн е психически нестабилна. Имали спор, крещели си взаимно и той пренощувал в хотел. На следващия ден, когато се прибрал вкъщи да се извини, я заварил окървавена и насинена.

- Твърдял е, че не помни да я е бил?

- Сама си е нанесла побоя.

- Моля?

- Това бил начинът ѝ да се накаже, задето го ядосала.

Извадих няколко снимки от джоба на сакото си и ги подредих на масата.

- Това изглежда ли като нещо, което жена би си причи­нила сама? - попитах.

Погледът на Али избегна снимките.

- Не съм специалист - призна тя. - Но изглежда дос­товерно и не е било изолиран случай. Твърде често по време на брака им Кен се прибирал у дома след работа и заварвал жена си самонаранена поради разни причини. Когато се опитал да я принуди да се подложи на лечение, тя отишла в полицията и казала, че Кен я е пребил. Това се превърнало в модел. Като го клеветяла в полицията или заплашвала да го направи, била способна да контро­лира и манипулира отношенията им.

Седях и я гледах невярващ. Ченето ми увисна и нищо чудно да съм бил със зяпнала уста през цялото време на отговора ѝ.

Али присви устни и опита супата си с невероятно секси маниер, сякаш ѝ прилагаше френска целувка. Беше удивително какво успяваше да прави с устата си, докато поемаше течността от лъжицата. Сложете две жени една до друга и ги накарайте да вкусят супа. Другата жена може да е два пъти по-сексапилна от Али. Но от сто мъже Али ще спечели при деветдесет. Гарантирано.

- Ходите ли с някого сега? - попитах я.

- От интерес за националната сигурност ли питате?

- Личен въпрос е - отвърнах и добавих за баланс висо- коволтажната си усмивка.

- В такъв случай, да, ходя с някого.

Очевидно ме оскърбяваше или поне го правеше на уж. Истината бе, че дори не я харесвах и категорично не ис­ках да ходя с нея. Просто исках да проверя дали бих мо­гъл. Какво да кажа, може би е чисто мъжка черта, но ме впечатли как яде супа.

- А как бихте окачествила връзката си? - упорствах.– Бихте ли казали, че е сериозна?

- Да, бих - отсече тя. - Просто не бях сигурна преди този момент.

- Е, поздравления - избъбрих сухо.

- Е, благодаря - влезе в тона ми тя.

Неочаквано едрият клиент на суши-бара изкрещя:

- Мамка му! - После скочи от стола си, стисна гърлото си и се завъртя в кръг, сякаш левият му крак беше при­кован към пода. - Света Богородице! - ревна той и изплю нещо на пода. Почти сигурен бях, че е паешкото рулце. Взе да подскача нагоре-надолу в някакъв мъртвешки танц, като кашляше и тръскаше ръце. После кресна от­ново: - Ще ви съдя, мръсници такива! Ще ви взема и по­следния цент!

Сервитьорката изтича от кухнята, хвърли му един по­глед и рече кротко:

- Много люто, нали?

Той едва не я изпепели с очи.

- Да, люто е! Направо мегалюто! И знам, че не го пре­поръчваше. Но в Америка имаме закон срещу сервиране на киселина за акумулатори. Като приключа с вас, ще си мечтаете никога да не бяхте напускали Китай.

Сервитьорката и суши готвачът се спогледаха. Тя про­мълви:

- Ние японци, не китайци.

Вбесеният клиент отметна глава към тавана и изрева:

- Мамицата ви!

После се плесна два пъти по лицето, издаде лаещ звук и се изнесе на бегом. Повечето от клиентите се разсмяха. Али не се смееше, така че аз престанах да се хиля и сме­них темата.

- Полицията е повярвала на Катлийн, а не на Кен за побоите - казах.

- Не бихте ли го сторили и вие?

- Да, бих, и още как - отвърнах.

Опитах предпазливо супата и се зачудих дали „мисо“ не е японската дума за отлежали цяла седмица мръсни чорапи.

- Знам какво си мислите - рече тя. - Но имах причини да повярвам на историята на Кен.

- Като например?

- Никога не ме докосна с пръст. Никога не ми упражни словесен тормоз.

- И само това ли?

- Никога не го видях да губи контрол над себе си през време на цялата ни връзка. И макар Катлийн да продъл­жаваше да го обвинява в тормоз, Кен никога не я напусна.

Повдигнах вежди и се вгледах да видя дали няма да се изчерви. Направи го, само леко. Тя току-що призна на практика, че се е срещала със съпруга на Катлийн, докато още е бил женен. И двамата си дадохме сметка, но само аз се усмихнах по този повод.

- Вижте, господин Крийд - каза тя. - Дали искате да го повярвате, или не, Кен е свестен човек. Винаги е бил насреща за съпругата си. Направи всичко възможно да убеди Катлийн да потърси лечение.

Погледнах снимките и подхвърлих:

- Изглежда, е бил много убедителен в това отношение.

Тя понечи да каже нещо, после се спря и хапна още малко супа. Погледна ме и поклати глава. На Али явно не ѝ пречеше мълчанието, на мен - още по-малко. Когато тя най-сетне заговори, гласът ѝ не трепваше.

- Може да ме мислите за глупава или наивна, господин Крийд. Но беше дело на Катлийн, не на Кен. И вие щяхте да сте сигурен, ако бяхте общували с него.

Сега, благодарение на Али, знаех какво би казал Кен Чапман на Джанет, ако го изобличах пред нея със сним­ките и полицейските доклади. Не можех да повярвам, че този боклук си е измислил оправдание, което превръща него в жертвата. Тоест можех да повярвам, но не можех да повярвам, че историята му е проработила. Но ето че това беше факт и така ме поставяше в затруднено положение. Ако не можех да използвам полицейските доклади, как тогава щях да спра Джанет да се омъжи за тази отрепка?

Винаги можех да го убия. Само че не можех. Тоест на Драго сърце бих го убил, но Джанет щеше да знае, че аз съм го извършил, и никога нямаше да ми прости. Не, ин­стинктът ми подсказваше, че Джанет трябваше да е тази, която да установи що за тип е Чапман. Нужно бе сама да го разкрие, и то по такъв начин, че той да не може да я преметне, както го бе сторил с Али Дейвид.

Сервитьорката донесе основните ястия. Али измърка със срамежлива усмивка:

- Нападай, Спайдърмен! Покажи им колко си печен.

Погледнах творението в чинията си. Беше пъстричко, но цветовете изглеждаха не на място в ястието и ми напомниха неумело гримирана жена. Побутнах няколко парченца с пръчиците за хранене и ми се стори, че зър­нах малки клъбца дим. Реших все пак да се съсредоточа върху супата.

Когато излязохме от ресторанта, Али ми каза да не си правя труда да я изпращам до ротондата. Седнах на една близка пейка и я загледах как се отдалечава. След около двайсет стъпки тя вдигна ръка и помаха, без да се обръща назад. Чудех се откъде идеше тази ѝ увереност, че не съм спрял да ѝ зяпам задника.

Поседях известно време, замислен за бившата си жена Джанет. Беше ясно, че трябва да проявя творчество, за да ѝ помогна да осъзнае огромната грешка, която бе на път да направи, като се омъжи за Кен Чапман. Една идея се мотаеше в ума ми, но преди да я изложа на хартия, тряб­ваше да установя контакт с Катлийн Грей, бившата съ­пруга на Кен Чапман.

Катлийн в момента живееше в Норт Бъргън, съвсем близо до Ню Йорк. Лу Кели бе проверил кредитната ѝ история и установи, че наскоро е подала молба за заем в местната си банка за закупуване на жилище. Заемът още не ѝ беше отпуснат и Лу предложи да се представя за бан­ков служител като претекст да се срещна с нея. Разбира се, можело и просто да я заплаша, добави Лу. Благодарих му за съвета и обясних, че не ми е нужно да разчитам на заплахи или на паянтови лъжи. Истината, честността и изобилието от природен чар щяха да са моите съюзници.

Набрах номера ѝ.

- Ало - каза Катлийн Грей.

- Катлийн, казвам се Донован Крийд и съм от Депар­тамента по вътрешна сигурност в Бедфорд, Вирджиния. Бих искал да поговоря с вас за бившия ви съпруг Кенет Чапман.

Връзката прекъсна.

Не беше проблем. Винаги можех да взема полет до ле­тище “Ла Гуардия“ утре и със сладки приказки да си из­действам среща за вечеря с нея. И след като тъй и тъй си бях извадил телефона, реших да набера загадъчното лице, което ми звънеше така упорито и което не биваше да има номера ми.

Натиснах бутоните на цифрите и зачаках връзка без никакво предчувствие за ефекта, който това просто действие щеше да има върху живота ми.