Смъртоносни xopa

47.

Нямаше как да избегнем шума. Хамъра и караваната дружно щяха да бръмчат толкова силно, че ни беше спукана работата, ако се опитахме да влезем на километър и половина след металната ограда.

Ето защо ми беше нужно импулсното лазерно оръжие.

Хуго, Куин и аз бяхме в хамъра. Архитектът и жена му бяха в багажника на взетата под наем от Куин кола. На Куин му беше тясно във всяка кола, но в хамъра му беше по-тясно от обикновено.

- Постарай се да не дишаш върху мен - смъмри го Хуго.

- Защо докарахте каравана “Уинебаго“? - попита го Куин. - Само десет души сте. Мислех, че поне трийсет от вас могат да се поберат в такава.

- Могат - отвърна Хуго. - Но къде щяхме да сместим мрежата и батутите?

- Има логика - съгласи се Куин.

Подкарах бавно към магистралата, а караваната ме следваше. После се насочих на юг, а клоуните останаха на място. Подкарах край калдъръмения път, водещ към имота на Демео, и тогава Куин зърна проблясък от нещо: от тока на колан, от цев на оръжие или от огънче на цига­ра. Каквото и да беше, сигурно двама пазеха пътя.

Магистралата правеше завой на около осемстотин ме­тра след входа на Демео, карах още четиристотин метра по-нататък, угасих светлините и обърнах. Не очаквах движение, тъй като магистрала 33 минава през нацио­нален горски парк, а краят на работното време набли­жаваше. И все пак от съображения за сигурност оставих хамъра на няколко метра встрани. Слязохме от колата. С Куин взехме пушки и камуфлажни одеяла. Хуго застана зад хамъра, за да следи за пристигащи коли или наежени войници на Демео.

С Куин се придвижихме безшумно по пътя до мястото, където започваше завоят. Там оставихме пушките, сло­жихме си очила за нощно виждане и легнахме по корем. Пропълзяхме мълчаливо следващите няколко метра и зачакахме.

Зърнахме едновременно светлите точки.

Цигари.

Дадохме заден, взехме си пушките и проверихме дали заглушителите им са здраво закрепени. Бяха най-модер­ни заглушители от ЦРУ, което означаваше, че можем да застреляме охраната и да вдигнем по-малко шум от миш­ка, пикаеща в памук.

Разделихме се. Куин пое безшумно през гората, като заобиколи мъжете, пазещи пътя, а аз бавно си проправих път през хълма срещу входа на Демео. Ако всичко върве­ше по план, щяхме да ги приклещим под кръстосан огън. Но тези неща никога не вървят по план, а не исках да рис­кувам някой от нас да натисне суха съчка или да стресне видра, или да издаде друг шум, който да накара охраната да застане нащрек.

Когато бях на позиция, покрих изцяло главата и ра­менете си с одеялото и пратих с есемес сигнала до Куин, Хуго и цирковите клоуни. После изключихме звука на телефоните си и ги оставихме на вибрация. Аз прибрах своя в джоба на ризата си.

Очилата ми за нощно виждане ме улесняваха да държа под око охранителите, докато пушеха, но бях твърде да­леч за сигурен изстрел.

На цирковата каравана ѝ отне две минути да пристиг­не. Когато фаровете ѝ осветиха магистралата, гардовете загасиха цигарите. С шумно тракане караваната спря на около петдесет метра от входа. След миг от нея слязоха двама малки хора с фенерчета и вдигнаха капака сякаш да проверят за повреда. Надявал се бях в този момент гардовете да се приближат до караваната, за да мога да ги застрелям в гръб, но те бяха добре обучени. Не мръднаха от местата си.

Планът ми не включваше те да влизат в контакт с мал­ките хора. Целта на цирковата каравана бе да произведе достатъчно шум, та аз и Куин да успеем да се прибли­жим. Докато клоуните се редуваха в опити да включат двигателя и си крещяха напътствия, аз се доближавах сантиметър по сантиметър и знаех, че Куин прави също­то. Накрая капакът беше затръшнат, клоуните се качиха и започнаха да форсират двигателя, който ревеше, та се късаше. Изминах незабелязан сигурно към двайсет ме­тра сред олелията. После клоуните пуснаха радиото си с всичка сила и с пълен глас запяха циркови песни, докато потегляха по магистралата, минаха покрай входа, завиха и се изгубиха от поглед.

През това време покрих още петдесет метра, може би и повече. Вече бях достатъчно близо да опитам изстрел, който да убие. Приготвих пушката в очакване цигарите да светнат.

И чаках.

Минаха две минути. Надявал се бях поне един от гар­довете да излезе на пътя, за да се увери, че клоуните не са спрели, но никой от тях нито мръдна, нито издаде звук, нито запали отново цигарата си. Тия охранители бяха дяволски добре обучени, помислих си.

Тогава телефонът ми започна да вибрира.

Бавно придърпах камуфлажното одеяло над главата си, измъкнах телефона от джоба на ризата си и го при­ближих към лицето си, както бях завит. Погрижих се абсолютно никаква светлина да не се излъчва от него, затаих дъх и отворих телефона. Не смеех да гъкна, нито дори да прошепна.

- Може да излизаш вече - съобщи Куин. - Убих ги и двамата.

Изпуснах задържания въздух.

- Провери ли дали няма други?

- Ще се престоря, че не си ме попитал това.

- Да бе, къде ми беше умът?

Върнахме се при хамъра и поздравихме клоуните за изпълнението им.

Включих двигателя, но оставих фаровете угасени. Ка­раваната зави и ни последва обратно по шосето към вхо­да, където поехме по калдъръмения път към дома на Джо Демео.