Смъртоносни xopa

17.

Лорън Джетър работеше като компаньонка още от зората на интернет. През годините си бе изградила клиенте­ла, която включваше десетина от най-изтъкнатите публич­ни личности в Синсинати. Повечето сколасваха да прекарат красиви моменти с нея по няколко пъти в годината. Като се прибавеше приходът от тези заможни постоянни клиенти към почасовите ѝ изпълнения, Лорън си докарваше повече от сто бона годишно, и то в брой.

Нелош бизнес, но и нелишен от риск.

Тази конкретна сутрин към десет часа тя почука на вратата на луксозната ми хотелска стая в центъра на Син­синати, където бях отседнал. Връчих ѝ половин сантиме­тър дебела пачка от стотачки, а тя се усмихна и каза:

- Винаги си бил прекалено щедър с мен.

Лорън обичаше коктейлите “Мимоза“ с прясно изце­ден портокалов сок и се наслади на няколко от тях, дока­то си обменяхме новини за близките, проблемите и здра­вето си, както и за книгите, които бяхме прочели през месеците, изтекли след последното ми посещение.

В един момент тя се усмихна и подхвърли:

- Не искаш ли да...

Вместо да отговоря директно, съобщих ѝ, че имам уникално предложение за нея: да прекараме следващите няколко часа по традиционния начин, а после всеки да тръгне по своя път, ощастливен и обогатен от преживя­ното, или да ѝ платя неприлично голяма сума пари, за да ми разреши здравата да я пребия.

За част от секундата усмивката на Лорън замръзна на лицето ѝ и тя бе стъписана като сърна, осветена от фаро­вете на кола. После издаде странен звук и хукна към вра­тата. Малко се смота, докато я отвори. Когато най-сетне го направи, изхвърча от стаята и затръшна вратата след себе си. Наблюдавах я спокойно как върши това, после си напълних чашата отново, отпих от шампанското и се настаних по-близо до телефона. Изминаха няколко ми­нути, преди той да позвъни.

- Не хукна да ме гониш - каза тя.

- Че откъде-накъде?

- Реших, че може да си превъртял. Без да се засягаш.

- Съжалявам.

- Не, просто... Не знам, май винаги съм имала чувство­то, че можеш да ми упражниш насилие, макар неизменно да си се държал като съвършен джентълмен. И все пак онова, което каза, за минута ме извади от релси.

- А сега?

- Сега ми е малко неудобно, че си платил за нощувката, а аз избягах.

Беше уплашена.

- Много бях уплашена - призна тя.

Помълчахме известно време.

- Ти имаш добро сърце - казах ѝ.

- Искам да бъда твой приятел, Донован - промълви тя, - само че в момента май малко се боя от теб.

- Не мога да те виня за това.

- А трябва ли?

- Какво да трябва?

- Да се боя от теб?

- Не - отвърнах след кратка пауза.

- Е, ти не ме сграбчи или удари. Не ме насили да правя нищо. Когато побягнах, не хукна да ме гониш. А си и мно­го щедър - парите, шампанското.

- Означава ли това, че ще опитаме отново?

- Не знам, Донован. Бих искала да спася отношенията ни...

- Но?

- Но трябва да се чувствам в безопасност.

- Нали не хукнах да те гоня - припомних.

Тя помисли над това известно време. После каза:

- Само на една пресечка разстояние съм, седя в колата си. Ако се съглася да се върна, ще ми гарантираш ли без­опасност? Ще те обслужа добре, дума да няма, но обеща­ваш ли да не ме удряш?

- Да. Ако искаш, доведи някого със себе си.

- Друго момиче?

Разсмях се.

- Не, имах предвид мъж. Може да доведеш със себе си мъж да те пази.

Тя отново поразмишлява.

- Дали има такъв, дето ще ме опази, ако искаш да ме нараниш, пък дори и да е въоръжен?

- Няма - отвърнах. - Но аз ти давам дума, Лорън. Избо­рът, за който споменах, както всичко друго, което някога сме правили или ще правим, изцяло зависи от теб.

- Вече знаеш отговора ми на предложението си, нали?

Засмях се.

- Ти го показа пределно ясно. Никакво удряне и нара­няване.

Вече в стаята ми няколко минути по-късно тя попита:

- Възбуждаш се, като биеш жени ли? И пак повтарям, не искам да те засегна.

- Не се засегнах - успокоих я и поклатих глава. - Не, никога не би ми доставило удоволствие да ударя жена и не разбирам тези, на които им харесва.

- Защо тогава?

Мислех си да ѝ разкажа историята на Катлийн Чап- ман, как години наред е понасяла физически тормоз от бившия си съпруг. Питах се дали Лорън би могла да се постави на мястото на Катлийн, да си представи покру­сата, болката и унижението, търпени тъй дълго от Кат­лийн.

Идеята ми имаше един основен недостатък: тя изис­кваше да пребия Лорън сега, та да предпазя Джанет да не бъде пребита някой ден. То се знае, Лорън щеше съз­нателно да е взела решението да бъде пребита. Чудех се дали подобна логика щеше да ми даде оправдание, за да не се чувствам отвратително гадно след това.

Накрая просто се отказах от замисъла си.

- Грешка - рекох. - Тури му пепел.

Лорън ме погледна изпитателно. Когато заговори, гла­сът ѝ бе ясен и сигурен.

- Въобще нямаш вид на извратен - заяви.

- Благодаря.

- То се знае - добави, - опитът ми е показал, че повече­то извратени никак не приличат на такива.

- И моят опит говори същото - потвърдих.

Тя разпери ръце в недоумение и промърмори:

- Но ако някой ми поиска оценка на този етап от отно­шенията ни... -Направи пауза. - Нали разбираш защо бих се усъмнила в здравия ти разум?

- Би била луда да не се усъмниш - уверих я.

Тя кимна бавно.

- Искаш ли сега да се съблека? - попита.

- Много бих искал. Ти решаваш.

- За това си платил - изтъкна тя.

- Всъщност аз не гледам на нещата по този начин.

Лорън ме стрелна скептично.

- О, нима? - В тона ѝ се долавяше лек сарказъм.

- Сексът не е същото като интимността. Интимност има единствено ако сама си направила избора си за мен.

- Избора си? - промълви тя малко напрегнато.

- Точно така.

- Като да ти позволя да ме пребиеш?

Очите ѝ святкаха гневно. Сега, когато ми вярваше, че няма да я нараня, започваше да се ядосва.

- Не е нещо лично - казах с надежда да смекча бурята, която предусещах.

- О, така ли? Не е лично? Значи предложението ти няма нищо общо с факта, че съм долна уличница? Я кажи, на колко учителки, медицински сестри или домакини си предложил да ги пребиеш срещу пари?

Разбрах я. Начинът, по който ми го сервира, ме накара да погледна на нещата през нейните очи. Какво можех да кажа, освен че има логика в думите ѝ?

- Лорън, ти си права, разбира се. Голяма част от при­чината е фактът, че ти вършиш неща срещу заплащане.

Седяхме смълчани и се гледахме. Никой от нас не зна­еше какво да каже.

- Има и друго - додадох. - Не ти споменах мотивите си, но става дума за невероятна прилика. Въпреки това, извини ме, не биваше да повдигам въпроса. Чувствам се ужасно, че те изплаших. Винаги много съм държал на теб.

Бяхме свършили портокаловия сок, но тя си сипа шам­панско в чиста чаша. Вдигна я към светлината и се взря в кехлибарената течност със странно изражение. Сега пък какво, зачудих се. Може би на повърхността бяха изплу­вали не толкова много мехурчета, колкото бе очаквала. Може би...

- Няма наркотик вътре - уверих я.

- Тогава ти го изпий.

Въздъхнах.

- Изгубих доверието ти и моля да ме извиниш за това.

Взех чашата с шампанско от ръката ѝ, приближих я до устните си и я пресуших. После я напълних отново и ѝ я подадох. Тя кимна бавно и отпи. След което, чест ѝ пра­веше, ми намигна.

- Да знаеш, че и проститутките имат чувства.

Усмихнах се.

- Не че си недостойна да бъдеш третирана с респект. Нищо подобно. Ако от това ще ти стане по-добре, ти си единствената, на която някога съм предлагал да я пре­бия.

Лорън имаше лек и звънлив смях. Сега, за пръв път, откакто бе избягала навън, го демонстрира.

- И защо да ми стане по-добре, дявол го взел? - попита.

Аз също се засмях.

- Съжалявам, Лорън, права си. Ето че сега влошавам нещата, като се опитвам да обсъдя станалото. Голяма из­ненада, няма що: не ме бива особено с жените.

- Така ли било - ухили се тя.

- Сега виждаш защо ми се налага да плащам за секс.

- За интимност - поправи ме.

- Да.

- За избор - добави.

- Така е - казах. - Или би трябвало да бъде.

Тя кимна леко, сякаш да потвърди някаква своя си ми­съл. После си свали дрехите и ми помогна с моите. После направи нещата, които Джанет ми правеше преди толко­ва години и с които сега несъмнено радваше Кен Чапман всяка нощ безплатно.

Накрая Лорън ме прегърна и ме целуна по бузата.

- Питам ей тъй, заради спора - промърка тя. - Колко се канеше да платиш?