Смъртоносни xopa

42.

Колби, Калифорния, беше малък град и не беше необи­чайно човек да зърне Чарли Уайтсайд да излиза от ка­бинета на психотерапевтката си на Бол Стрийт. Не бе тайна, че депресията на Чарли го извади от афганистанската вой­на. Едно време операторите на безпилотни самолети живот си живееха. Чарли можеше да си седи в стая с климатик във военновъздушната база „Едуардс“ и да изстрелва дистан- ционно контролирани безпилотни изтребители, докато си дъвче порцията от някое заведение за бързо хранене. Рабо­тата му за деня се изчерпваше с това да преглежда заснетото от безпилотни наблюдателни самолети, от време на време да се прицели в мишена, да натисне бутон на лоста за упра­вление, след което можеше да се прибере да вечеря с жена си и детето.

Изглеждаше толкова лесен начин да се води война, че в началните седмици на терапията на психотерапевтката ѝ беше трудно да разбере за какво мрънка Чарли.

- Та ти си човек - изтъкваше тя, - на когото цял живот му се е налагало да се справя с фрустрация и присмех.

Чарли бе затворил очи, докато превърташе наум фил­мовата лента на живота си.

- И с много по-лошо - посочи.

Чарли не преувеличаваше. Макар родителите му да бяха нормални, на Чарли му трябваха много години да достигне пълния си ръст от осемдесет и един сантиме­тра. Баща му, мечтал си синът му да спечели стипендия с дарба на атлет, беше неспособен да се зарадва на което и да било от постиженията на Чарли. Майката на Чарли, от своя страна, беше приела състоянието му от самото нача­ло - ала със стоическо отчуждение и огромно неудобство. Нито един от родителите му формално не го подлагаше на тормоз, но пък и не го прегърнаха и приласкаха. По­лагаха за него дежурните грижи, удовлетворяваха физи­ческите му потребности. Но ако някой си беше направил труда да забележи - а това не се случи, - щеше да е ясно, че ролята на Чарли в семейната динамика се свеждаше до това да е аксесоар в живота на родителите си.

В държавното училище Чарли Уайтсайд за пръв път позна истинската болка и страдание. Но това бе съвсем друг въпрос и доктор Карол Доринг още в началото за­ключи, че Чарли се е помирил с детството си. Преодолял бе пренебрегването, подигравките и тормоза без терапия и някак бе съумял да остави зад гърба си тези ужасни години, без да отнесе сериозни емоционални белези в живота си на възрастен.

Ето защо цялата история с депресията му по повод на това, че командва самолети убийци от удобно кресло, разположено на тринайсет хиляди километра от театъ­ра на бойните действия, изглеждаше малко не на място на фона на така добре работещия у Чарли механизъм за справяне.

По време на ранните сеанси на доктор Доринг ѝ бе трудно да се идентифицира със състоянието на Чарли, защото бе емоционално свързана със самия обект на оп­лакванията му. Стараеше се да не намесва личните си връзки в терапията, но един ден свали гарда и думите просто изскочиха от устата ѝ.

- Чарли - подхвана тя, - нека ти кажа нещо. Брат ми е пилот на изтребител „Еф-16“ и служи в Ирак. По цял ден се опитва да избегне вражеския огън, а нощем спи в палатка при непоносима жега и постоянна заплаха от нападения.

- Разбирам това - отвърна Чарли. - Нямам намерение да сравнявам службата си с неговата. Той е истински па­триот. А аз, макар и да обичам страната си, съм физиче­ски възпрепятстван да служа зад граница. Това е един­ствената служба по силите ми, с която вярвах, че мога да имам някакъв принос.

Карол Доринг усети, че лицето ѝ пламва.

- Не исках да намеквам, че...

- Всичко е наред. Разбирам какво имахте предвид. Брат ви има ли жена и деца?

- Има. Извинявам се за временната си липса на профе­сионализъм. Да се върнем на твоята ситуация.

- Двете неща са свързани - каза Чарли.

- Как така?

- Разбрах, че брат ви рискува живота си всеки ден, за да помогне за опазване на свободата ни. Той е достоен човек и не искам да покажа неуважение към него.

- Но? - подкани го Карол.

- Но когато брат ви приближи мишена с деветстотин километра в час, той пуска заряда си и продължава да лети напред, без да види резултата.

Карол наклони глава, докато обмисляше това. Все още не схващаше накъде бие. Все пак никой не обстрелваше Чарли, докато той пращаше ракети от бюрото си в базата „Едуардс“.

- Когато аз изстрелвам своите ракети - обясни той, - наблюдавам ги от началната им точка до удара. Виждам действителния резултат от стореното от мен, и то в под­робности. Виждам ги всичките - продължи, - труповете на виновните и невинните. На терористите и старците. На жените и децата. И после направо от работа поемам с колата си за рецитала на дъщеря ми по пиано.

Това бе денят на големия им пробив и Чарли подчерта събитието, като добави:

- Всички служим по свой си начин. Но аз просто имам проблем с моя.

Доктор Доринг помогна на Чарли да мине на цивилна работа, където опитът му можеше да бъде много поле­зен. Адвокатът на Чарли чрез заплаха убеди военните да съдействат за преместването. Инсталираха безплатно в гостната на Чарли оборудването, необходимо му да упра­влява безпилотни летателни средства за метеорологич­ната служба на калифорнийското крайбрежие.

В замяна Чарли подписа отказ от претенции. Беше ря­дък случай на отстъпка от страна на военните, но адво­катът на Чарли им обясни какво би се случило, ако Чарли се озове на свидетелската скамейка: военни архиви щяха да бъдат отворени пред обществеността за разглеждане, по-конкретно класифицирани снимки, описващи в под­робности службата на Чарли, извършвана от креслото му.

Чарли се впусна в новата си кариера с ентусиазъм, но работата скоро го отегчи до смърт. Макар ужасът от во­енната му длъжност да бе повлиял отрицателно на емо­ционалното му състояние, сега осъзнаваше, че дейността му като значим участник във Войната срещу Терора му е предоставяла постоянен приток на адреналин, какъвто не би получил при изучаване на формациите на облаци­те.

По тази причина когато Чарли получи интригуващо предложение от друг малък човек, не толкова финансо­вата страна на въпроса привлече интереса му, колкото перспективата да вкара вълнение в професионалния си живот.

Два часа след като прие предложението на Виктор, Чарли провери салдото в сметката си и си рече “Ей това вече е нещо!“. На следващата сутрин задейства контрол­ните механизми и изстреля едно от безпилотните метео­рологични устройства на компанията. То започна полета си по обичайния начин, като следваше типичния курс над крайбрежието, заснемаше видеоматериал и регис­трираше данни, които да бъдат анализирани от метео­рологичния екип. Чарли бе работил в компанията доста- тъчно дълго, за да е наясно кога какво върши наземният персонал, кога прекъсва за почивка, кое намира за инте­ресно и кое не.

Той знаеше, че може да отклони безпилотното лета­телно средство на петнайсет километра към сушата, да го остави да покръжи над имението на Демео и после от­ново да го върне да си гони облаците, без никой да се усе­ти. За да си бетонира позициите, Чарли предварително бе записал трийсетминутен видеоматериал, който щеше да му даде поне двайсет минути да върне безпилотното устройство до онова място над крайбрежието, където бе заснет фалшивият материал. После щеше да замени за­блуждаващите кадри с жива картина.