Смъртоносни xopa

50.

Разбира се, Джо не беше убил Кимбърли или Джанет, нито Сал Бонадело го бе сторил. Конферентният раз­говор между мен, Сал и Джо беше част от плана. Даваше на Джо, както той си въобразяваше, коз за пазарлък, вну­шаваше му фалшиво чувство за сигурност. Но когато не му отстъпих въпреки заплахите срещу дъщеря ми, той стигна до извода, че съм луд за връзване. И си направи сметката, че след като не държа достатъчно на собственото си дете, за да се опитам да го спася, какъв шанс би имал той с мен? Джо, вече изпаднал в паника, вероятно се бе усещал като уловен в капан плъх. Поне аз предполагах, че ще се чувства така, и се надявах да го изтикам навън.

Защото аз наистина не знаех къде е скрита паник-стаята му, а къщата му беше адски голяма. Оказа се, че ар­хитектът и жена му не знаят нищо за паник-стая. Чове­кът предполагаше, че ако Джо наистина има такава, тя трябва да е добавена от втория архитект, онзи, който бе ревизирал първоначалния проект и бе упражнил строи­телния надзор. Ала той бе изчезнал скоро след завърш­ването на къщата.

Лу беше изтеглил разрешителните за строеж и ни даде името, но очевидно Демео беше поръчал на втория архитект да не внася за одобрение коригирания проект. С Куин се почувствахме ужасно, задето бяхме отвлекли и измъчвали нашия архитект и жена му с Ей Ди Ес лъча, но сега те бяха добре. Дано някой ден можеха да си припом­нят преживяването и да се посмеят над него. Иначе кой би повярвал на историята им, нали така?

Пленниците ни включваха архитекта, съпругата му, охранителя, Джо Демео и Грасо. Идваха ми малко в по­вечко, та направих това, което винаги правя, когато имам бъркотия за разчистване.

Обадих се на Дарвин.

Дарвин прати фирмения почистващ екип в къщата на Джо, а клоуните наглеждаха архитекта, жена му и гарда, докато дойде почистващият екип за тях. Междувремен­но ние с Куин вързахме Демео и Грасо от двете страни на хамъра и ги накарахме да потичат със смъкнати до глезените панталони, за да позабавляват клоуните. Като ни омръзна, отбих встрани от пътя, опрях пистолет до главата на Джо и го накарах да се обади на Гарет Ънгър в централата. Джо твърдеше, че не си спомня паролите, така че го накарах да потича още няколко километра. За негова беда все падаше и повечето време прекара влачен. После отново повторих процеса, докато си спомни дос- татъчно, та да се разплатя с Ади, Куин, Кали и Сал Бонадело.

След като Джо каза паролите, Куин върза него и Грасо за импулсното лазерно оръжие на покрива. Подкарах ги по посока „Едуардс“ да посрещнем самолета на Дарвин. Дарвин не можеше да разбере защо ми е отнело толкова много време да измина петдесетте километра до базата. Обясних му, че сме се забавили с тръгването.

Джо и Грасо бяха влачени почти до смърт, ефектът си личеше по лицата и телата им. Дарвин им хвърли един поглед и рече:

- Тия да не са ти роднини, Огъстъс?

После се обърна към мен.

- Дали да питам защо са им мокри панталоните?

- Я по-добре недей - отвърнах.

- Нямате ли да им дадете нещо сухо да облекат, че да не съсипят седалките на самолета?

С Куин дадохме на Дарвин камуфлажните си одеяла и го гледахме как ги омотава около двамата несретници. Припомних си костюма за две хиляди долара и вра­товръзката, които Джо носеше на гробищата, и си поми­слих: „Не усещаш треските по стълбата на успеха, докато не започнеш да се плъзгаш обратно надолу“.

Дарвин отведе Джо и Грасо със себе си във Вашингтон, а аз и Куин взехме един от фирмените реактивни самоле­ти “Гълфстрийм“ да ни върне в централата.

Този път и двамата спахме през целия път.

Когато се прибрах в централата, изпълних обещание­то си пред Гарет Ънгър и го пуснах да се прибере при жена си, като знаех, че след има-няма седмица полици­ята щеше да го арестува заедно с Артър Патели, човека, опожарил дома на Ади.