Смъртоносни xopa

6.

Моника Чайлдърс не искаше да умре.

Беше малко след зазоряване в деня на Свети Вален­тин и се намирахме северно от Джаксънвил, Флорида в курорта “Амилия Айланд Плантейшън“. Кали бе заела позиция близо до деветата дупка на игрището, там, къ­дето главният път се пресичаше с пътеката за голф-количките.

Моника не беше терорист или заплаха за националната сигурност, но вече бях приел да я убия, та това беше положението. Тези поръчки на свободна практика означаваха пари в джоба ми. Макар да е благородно да се преструвам, че редовната ми работа е да убивам заподозрени терористи по нареждане на правителството, те ми плащат с ресурси, не с пари в брой. Естествено, предполага се ресурсите да се използват изключително за откриване и проследяване на терористи. Ала Дарвин, моят правителствен посредник, знае отлично как си пе­челя прехраната. Рядко протестира, защото убиването на цивилни в свободното време ме поддържа фокусиран и на ниво. Поне така си мисли той.

Дарвин ми осигурява безпрецедентна власт. Едно обаждане от него ми отваря врати, кара законови преч­ки да падат и като с магическа пръчка превръща “не“ в “да“. Макар да съм много изкусен в обработката на мяс­тото на престъплението, при отнемането на човешки живот винаги е налице елементът на случайност. В редки­те случаи, когато нещо се обърква, на Дарвин може да се разчита, че ще прати екип да прибере трупа, да почисти мястото или да прикрие следите ми. Той дори контроли­ра таен сектор на правителството, който снабдява мен и хората ми с дубльори. Естествено, дубльорите не знаят, че работят за нас, но остават в безопасност, докато са ни нужни. Дарвин има грижата за това. Група негови хора ги охраняват секретно. Аз самият охранявах един дубльор през първата година, след като напуснах ЦРУ. Вероятно ще го правя пак, когато се отегча на пенсионна възраст. Какви ги говоря: аз - пенсионер, ама че смешка!

Около седемдесет процента от приходите ми постъп­ват чрез Сал Бонадело, престъпния бос. Повечето от ос­таналите идват от изпитване на оръжия за армията. Ала ето че в живота ми влезе Виктор Инвалида и ми обеща поръчки едва ли не до края на живота ми, при това тол­кова лесни за изпълнение, че и новак би се справил с тях. Типичните ми обекти бяха известни в обществото хора и често бяха нужни дни на планиране, а понякога и сед­мици. За разлика от тях поръчаните от Виктор убийства можеха да бъдат подготвени и осъществени за часове. Трябваше да внимавам да не прекаля с обмислянето им.

Виктор каза, че Моника не е извършила нищо нередно, и поиска да знае дали това представлява проблем за мен. Отговорих му:

- Очевидно се е провинила в нещо, иначе нямаше да искаш да умре. Това ми стига.

Нещо в забележката ми явно бе докоснало струнка у хитреца с металическия глас, защото той ме подкани:

- По-... под-...робно.

Залових се да обясня.

- Ние, наемните убийци, избягваме да съдим обектите си. В случая с Моника нито съм неин адвокат, нито съ­дия, нито съдебен заседател. Не ми се плаща да преценя виновна ли е или невинна. Плаща ми се да въздам пра­восъдие. Независимо дали поръчителят си ти, Сал, Де­партаментът по вътрешна сигурност или Ватман, стига ми само да знам, че за някого някъде Моника Чайлдърс е виновна в нещо и той я е осъдил на смърт. Работата ми е да изпълня екзекуцията.

Виктор ми каза къде да намеря Моника и как иска тя да умре. Информира ме, че тичала всяка сутрин на за­зоряване и би го правила дори и докато е на почивка в “Амилия Айланд Плантейшън“. Така че Кали причаква­ше Моника край деветата дупка, издокарана в последна мода спортен екип на “Найки“. В допълнение носеше скъ­пи маратонки и часовник-хронометър за бегачи. Когато чу Моника да я приближава, тя се затича към нея, изчи­слила скоростта си така, че да стигне до кръстовището няколко секунди след минаването на Моника през него. Двете жени се забелязаха и си кимнаха. Кали заобиколи ъгъла, ускори и влезе в крачка с Моника.

- Ще възразите ли да потичам с вас? - попита Кали.

Моника стисна устни и се намръщи.

- Както виждате, не съм много бърза.

- Напротив, бърза сте! - възрази Кали. - Трябваше да спринтирам като варен бухал, за да ви настигна!

Моника сбърчи нос.

- Варен бухал? Надявам се, тази фраза не е дошла от действително събитие.

Кали се изкиска.

- О, боже мой. Аз също се надявам!

Моника пусна неволна усмивка.

- Във всеки случай този ритъм ме устройва - продъл­жи Кали. - Плюс, че мразя да тичам сама, особено като не познавам местността.

И това стигаше да се създаде контакт: две много хубави и облечени по модата жени с обща страст към тичането. Представях си ги как бягат плавно по пътя на плантаци­ята и равномерният шум от стъпките им добавя човеш­ки контрапункт към утринните звуци на популацията от птици и насекоми на острова.

Моника стрелна със завист спътничката си.

- Имате съвършени крака! - отбеляза тя.

Кали, сварена малко неподготвена, отвърна:

- Много мило, че го казвате.

Моника ѝ отправи дружелюбна усмивка и каза:

- Модел сте, нали? Току-виж, съм ви намразила люто. - Разсмя се и добави: - В плантацията ли сте отседнали?

- Със съпруга ми пристигнахме снощи - отвърна ѝ Кали.

- Винаги ли тичате толкова рано?

- Всъщност не, но скоро пристигат роднините на мъжа ми, та искам да пробягам няколко километра преди това.

Начинът, по който процеди думите “роднините на мъжа ми“, накара Моника да се усмихне.

- О, господи - рече тя. - Неизбежното зло.

- Именно! - кимна Кали. - Между другото, аз съм Кали Карпентър.

- Здравей, Кали. Аз съм Моника Чайлдърс.

Двете напуснаха територията на курорта и свърнаха вляво по шосе A1A. Моника огледа магистралата и пред­ложи:

- Да избегнем онзи ван. Не му е мястото там.

Кали се съгласи.

Тъкмо се канеха да се отправят в противоположната посока, когато Кали възкликна:

- Боже мой, това е семейството на съпруга ми! - После въздъхна. -Толкова ми беше тичането.

Моника забави крачка.

- Да го направим отново утре.

- Ела с мен! - внезапно предложи Кали с блеснали очи. - Искам да те представя. Ще отнеме само секунда и после ще си продължиш по пътя.

Както го бяхме планирали, Кали хукна напред, без да даде на Моника време да отговори. Моника почти не по­знаваше това момиче и, естествено, не би искала да си прекъсне тичането заради досадни роднини. От друга страна, нямаше да ѝ се ще да изглежда груба, затова раз­читахме, че ще последва Кали до вана.

Тя така и направи.

Когато момичетата наближиха, отворих плъзгащата се врата на вана и излязох навън широко усмихнат. Бях об­лякъл подходящи според мен дрехи за ваканция - бяла риза с отворена яка и бежови ленени панталони с под­хождащи им италиански мокасини. Когато отидох да взе­ма Кали рано сутринта, тя ме посочи с пръст и се смя цяла една минута. Дори сега я виждах как се подсмихва за тоалета ми.

Докато чакаше да бъде представена, Моника прока­ра пръсти през късата си черна коса, оформена в модна прическа. Макар да знаех, че е на четирийсет и една, из­глеждаше ми години по-млада. Беше в отлична форма, с дълбоки изразителни очи и тънка фигура, украсена от първокачествени импланти на бюста. Не бих я опреде­лил като ослепителна красавица, но във всеки случай беше хубавка и дори впечатляваща за възрастта си. Сигурно би се подразнила, ако чуеше мъж да добавя думите “за възрастта си“ при описание на външността ѝ, но така стояха нещата.

Кали ни запозна и подхвърли:

- Донован е красавец, нали? Виж само тази подкупва- ща усмивка и проницателните изумруденозелени очи.

- О, моля те - рекох и извъртях нагоре проницателните си изумруденозелени очи.

Моника се усмихна любезно. Бих предпочел Кали да се отдръпне и да ме остави аз да поема нататък, но тя се беше развихрила вече.

- А пък и тези дрехи - рече, като ми смигна. - Много са шик. Моника, как би определила този стил?

Моника се усмихна.

- Ммм... континентален.

- Морско ваканционен - уточних аз.

Моника нямаше търпение да си продължи тичането, но ми върна усмивката.

- Здравей, Донован - каза тя и протегна ръка.

Поех ръката ѝ и направих пресилен поклон, сякаш възнамерявах да я целуна. Кали се разкиска, а Моника погледна към нея и се изчерви. Понечи да каже нещо, но аз увеличих натиска върху ръката ѝ и внезапно в света ѝ нахлу лудешки хаос. Моника ахна и се опита да се осво­боди, но аз преместих тежестта си и с другата си ръка я стиснах над лакътя като с клещи. Преди съзнанието ѝ да осмисли какво се случваше, я метнах във вана с такава сила, че тялото ѝ се блъсна в отсрещната му стена и от­скочи на пода.

С разширени от ужас очи Моника се устреми към вра­тата. Но аз вече бях във вана и блокирах пътя ѝ за бяг­ство. Първоначално онемяла от неочаквания изблик на насилие, Моника се опита да крещи. Ръката ми вече беше на гърлото ѝ и го притисна толкова силно, че тя успя да издаде само тъничко цвърчене.

Очите на Моника трескаво търсеха Кали. Какво става тук? - сигурно се чудеше. Защо Кали не ѝ помагаше?

С лявата си ръка притиснах главата на Моника към ме­талната планка на пода, а с дясната затръшнах вратата на вана. Тя се мъчеше да се изтръгне от хватката ми, така че приложих повече натиск, за да я държа на място. Чух някакво изхрущяване и предположих, че е хрущялът на ухото ѝ. Така или иначе, това ѝ отне волята да се бори. Гърдите ѝ се повдигаха и спускаха бързо, дъхът ѝ из­лизаше с хлипове като на дете след силен плач. Издаде приглушен стон като ужасено животно, уловено в капан: твърде уплашено, за да пищи, твърде дезориентирано, за да реагира.

Трябва да бе чула включването на двигателя и да бе усетила подскачането на вана. Някаква част от мозъка ѝ още функционираше и парченце от пъзела си дойде на мястото. Разбрах го по лицето на Моника: Кали караше вана, значи нямаше вероятност за бягство.

Нещо избълбука в гърлото ѝ и рефлексът я принуди да повърне. По брадичката ѝ се стече смесица от лиги, со­поли и кръв и се провеси там като плътна нишка. Виктор щеше да е горд да види колко ниско падна Моника за тол­кова кратко време. Сякаш по команда рукнаха и сълзи. Тя заскимтя като малко момиченце:

- Моля ви, спрете! Причинявате ми болка! Моля ви! Пуснете ме!

Кали огледа магистралата и провери огледалото за обратно виждане, преди да намали скоростта. Беше на­правила рязък ляв завой в една пътека, която бяхме на­белязали предварително. Хлътнахме сред гъсталака от борови клони и избуяли храсти, които удобно ни скриха. Кали се отдалечи на още сто метра, после с голямо уси­лие обърна вана на сто и осемдесет градуса отново към магистралата и го спря.

- Така е добре - заяви тя.

Остави двигателя включен, та отоплението да про­дължи да работи. После се полуобърна на седалката си, за да може да гледа.

- Моника - казах аз. - Ще ти позволя да се изправиш до седнало положение, ако обещаеш да не крещиш.

Тя кимна, доколкото ѝ бе възможно, и аз ѝ помогнах да се надигне. Отправи убийствен поглед към Кали. Кали сви рамене и изрече само с устни “Съжалявам“, след кое­то ми връчи салфетка, за да я подам на бившата ѝ прия­телка. Гледахме как Моника бърше лицето си, докато го докара до горе-долу прилично за обстоятелствата със­тояние. Предпазливо допря салфетката до ухото си. Пот­репна от болка и свали ръка, за да разгледа кръвта. Не беше много, но все пак достатъчно да извика още сълзи в очите ѝ. Примигна и повечето останаха по ресниците ѝ, само няколко се стекоха по бузите ѝ. Не свалях поглед от нея, чаках я да си поеме дъх, да се поотпусне. Май се по­лучи. Според мен тя хранеше някаква надежда, за която се бе вкопчила. В края на краищата защо бихме си прави­ли труда да ѝ даваме салфетка, ако възнамерявахме да я убием, нали тъй?

Обадих се на Виктор.

- Тя е готова да говори - съобщих му.

Подадох телефона на Моника, а с Кали слязохме от вана и затворихме вратите му зад себе си.

- Видя ли изражението ѝ, когато ѝ подаде телефона? - попита ме Кали.

Кимнах. Не бих могъл да го опиша лесно: смесица от шок, объркване, надежда, страх. За пръв път имах подоб- но преживяване.

- Дали няма да се опита да се заключи от нас? - усъмни се Кали.

- Едва ли. Знае, че не може да стигне до предната се­далка по-бързо, отколкото ще отворим.

Кали кимна. Наблюдавахме как нещастницата държи телефона до здравото си ухо и се напряга да чуе насече­ния металически глас от другата страна на линията. По­знавах това чувство.

- Как върви с дубльорката?

- За теб ли? - попитах. - Още работя по въпроса.

Кали се засмя.

- Да бе, не се съмнявам.

- Не е лесно да се открие приятна сладурана с вид на библиотекарка като теб.

- Библиотекарка, а?

- Ами да, защо не?

- Последната ти “библиотекарка“ беше Фифи, френс­ката курва, дето имаше татуировка на оная си работа с надпис “Чети по устните ми“.

Усмихнах се при спомена.

- Да, Фифи беше, но не помня да се е представяла като “френската курва“.

Кали се намръщи.

- Така им казваме ние, библиотекарките. Но не беше първата проститутка с татуировка на чатала. Помниш ли изобщо името на онази, другата?

Помнех го. Констанс би била идеалната дубльорка за Кали... с изключение на татуировката върху слабините ѝ, гласяща “Горещо ли е тук, или си въобразявам?“.

- Усилията ми заслужават повече уважение - изроптах аз. - Не е лесно да ти се намери дубльорка. Да не споме­навам за подробните инспекции, които ми се налага да правя, като знам колко си придирчива за татуировки и разни такива.

- Не мога да възразя, опре ли до уличници, влагаш всичко от себе си в работата.

Вътре във вана, сгушена в далечния ъгъл, Моника бе свила колене към гърдите си. Сълзи се стичаха по бузите ѝ, а устните ѝ изричаха думи, които не можех да чуя. Из­вестно време слуша, а после кротко захлипа.

- Какво ѝ казва според теб? - попита Кали.

Нямах представа и се смъмрих, че ме беше грижа.

- Следващата дубльорка има ли татуировка? - поинте­ресува се Кали?

- Жанин? Не знам още.

- Ама нямаш търпение да узнаеш.

- Преклонението ми пред детайлите е легендарно - уточних. - Датира открай време.

- Триперът също - вметна Кали.

Моника вдигна очи към мен иззад стъклото и кимна. Отворих вратата. Чух я да благодари на Виктор и се почу­дих какво ли означаваше това. Подаде ми телефона. Аз го долепих до ухото си.

- Крийд - изрекох.

- Знаеш... какво... да правиш - каза Виктор.