Смъртоносни xopa

3.

- Господин... Крийд... благодаря... ви, че... ми... вър­нахте... обаждането.

Първо си помислих, че е шега. Гласът отсреща бе с ме­тално звучене и насечен, сякаш човекът бе на респиратор или може би пациент с трахеотомия, който бе принуден да изтласква въздух през клапа в гърлото си.

- Откъде взехте номера ми? - попитах.

- Сал-ва-торе... Бона-дело - отвърна той.

- Колко ви взе за него?

- Пет-десет... хиляди... долара.

- Множко пари за един телефонен номер.

- Сал каза... че сте... най-... добрият.

Слабият металически глас не издаваше и следа от емо­ция. Всяка сричка бе изричана монотонно и ме дразнеше до полуда. Улових се, че искам да го имитирам, но устоях на импулса.

- Какво искате? - попитах.

- Искам... да ви наема...вре-...менно... както... прави... Сал.

- Как да съм сигурен, че мога да ви се доверя?

- Може... първо... да...ме... измъчвате...ако... искате.

Предложи ми да напише име и да ми го даде, а аз да го измъчвам, докато се уверя, че никога няма да го разкрие. Предполагаше се това да е доказателство, че никога няма да ме продаде по-късно, ако нещо се объркаше в деловото ни споразумение. Човекът очевидно беше смахнат, тоест много подобен на всички останали, с които си имах ра­бота.

- Преди да продължим нататък, как да ви наричам? - попитах го.

- Вик-... тор.

- Има една слабост в плана ви - уведомих го. - Мъче­нието е само един от начините да ви накарат да говорите. Ами ако някой отвлече жена ви или децата ви, или при­ятелката ви? Ами ако заплашат да взривят забавачката, в която работи сестра ви? Повярвайте ми, Виктор, трудно е да оставиш любимите си хора да загинат от ужасна смърт, когато можеш да ги спасиш просто като разкриеш едно име.

Последва дълга пауза. После той каза:

- Аз... съм прикован... в инвалидна... количка. Нямам... никого... в живота си. Когато... се видим... ще... разберете.

Поразсъждавах над това за момент и реших, че вече разбирам.

- Предпочитам засега да огранича познанството ни до телефона - заявих. - Повярвах ви, че няма да проговори­те. Нещо ми подсказва, че с радост бихте приели изтеза­ния, а дори и смъртта.

- Много... сте... схватлив... господин... Крийд. И така... кога... можете... да... започнете?

Не се притеснявах да говоря свободно по мобилния си телефон. Малкото хора в света, способни да разбият за­щитата му, вече знаеха как си изкарвам прехраната.

- Имам трима клиенти - отвърнах. - Ако ме искате, ще бъдете четвърти по ред. Всеки контакт струва по петде­сет хиляди долара плюс разходите, преведени авансово.

- Мога ли... аз... да реша... как... да станат... атентатите?

- В разумни граници - отговорих.

Виктор ми даде информация за първия обект. После ми сервира условие, с каквото не се бях сблъсквал: ис­каше да говори с жертвата минути преди екзекуцията. Обясних му, че това ще изисква отвличане, което ще ме натовари със сериозно бреме. Означаваше втори участ­ник, повече време и повече излагане. Отказвах до момен­та, в който Виктор предложи да удвои хонорара ми.

Виктор продължи с обяснения как точно иска да го на­правя и защо. И докато говореше с металическия си глас, от който тръпки да те побият, въпреки убеждението си, че съм се сблъсквал вече с най-пагубното и черно зло, което светът може да сътвори, осъзнах как никога не съм срещал толкова отровно създание. Стигнах до мисълта, че би трябвало да изстържа недрата на ада със ситен гре­бен, за да изровя тъй пъклен план като неговия.

Казах му, че ще се заема.