Едно незнайно място

XXXI

Адамсберг обиколи три пъти селото с широко отворени очи, за да попие това ново място, и с инстинктивното си чувство за ориентация бързо подреди в кутията на паметта си улиците и уличките, площада, новото гробище, каменните стъпала, една чешма, пазара. Декоративните елементи му бяха непознати, табелите бяха на кирилица, крайпътните камъни — боядисани в червено и бяло. Цветовете се меняха, формата на покривите, видът на камъните, дори бурените бяха различни, но той се справяше, чувстваше се комфортно в това затънтено място. Откри пътищата към съседните села, към ширналите се ниви, към гората, към Дунав, към няколкото лодки на брега. Отсреща — сините склонове на Карпатите стръмно се спускаха към водите на реката.

Запали една от последните цигари на Церк с черно-червената му запалка и се отправи на запад, към гората. Размина се с една селянка, която теглеше малка количка, и потръпна при мисълта за жената от влака. Нямаше място за сравнение, тази беше сбръчкана и носеше обикновена сива пола. Но имаше пъпка на бузата. Погледна гърба на дланта си.

— Добар дан — каза. — Француз.

Жената не отговори, но не продължи пътя си. Затича се след него с количката си, настигна го, хвана го за ръката. И на универсалния език, който се състои от „да“ и „не“, му обясни, че не трябва да върви натам, а пък Адамсберг я увери, че държи да върви тъкмо натам. Тя настоя, накрая със съжаление го пусна.

Комисарят продължи пътя си, навлезе в рядката гора, прекоси две поляни, където имаше изоставени колиби, и два километра по-нататък стигна до по-гъста гора. Пътеката свършваше там, на това последно открито пространство, обрасло с бурени. Адамсберг седна на един пън, леко изпотен, заслуша се в извиващия се от изток вятър и запали предпоследната цигара. Някакво шумолене го накара да се обърне. Жената стоеше зад него без количката си и го гледаше със смесено изражение на отчаяние и гняв.

— Не иди туда!

— Француз — каза Адамсберг.

— Он те jе привукао! Вра̀ти се! Он те jе привукао!

Показа му някаква точка в края на полянката, към дънерите на дърветата, после обезсърчено сви рамене, сякаш беше направила каквото трябва и смяташе каузата за загубена. След това си тръгна, като почти се затича. Препоръките на Влад и упорството на жената насочваха волята му в обратна посока и той отправи поглед към края на поляната. На мястото, посочено от жената, в началото на гората различи малко възвишение, покрито с камъни и цепеници, което би могло да бъде разрушена овчарска колиба. Там сигурно живееше демонът, чиято история чичо Славко бе разказвал на младия Данглар.

С увиснала на устната цигара, като баща си, Адамсберг се приближи до хълмчето. На земята, почти потънали в тревата, бяха подредени трийсетина големи цепеници, които покриваха повърхността на дълъг правоъгълник. Върху тези груби дървета бяха поставени големи камъни, сякаш за да попречат на цепениците да отлетят. Голяма сива плоча лежеше в края на правоъгълника, напукана, грубо издялана и гравирана отгоре. Нищо общо с разрушена колиба и всичко общо с гроб, но гроб забранен, ако се вярва на решимостта на жената. Някакво лице, върху което тегне табу, бе погребано тук, далеч от другите, вън от гробището — починала при раждане неомъжена девойка, изпаднал в немилост актьор, некръстено дете. Навсякъде около гроба дърветата бяха отсечени, така че се бе образувала неприятна рамка от загнили пънове.

Адамсберг приседна на хладната трева и търпеливо почисти мъха, покрил сивата надгробна плоча, като си помагаше с парчета кора и малки пръчки. Прекара около час така, погълнат от задачата си. С удоволствие остъргваше камъка с ноктите си и прекарваше тънка пръчица в издълбаните букви. С появата на надписа разбра, че буквите са му непознати и че дългото изречение е написано на кирилица. Само четирите последни думи бяха на латиница. Изправи се, за последен потърка камъка с ръка и отстъпи крачка назад, за да го обхване с поглед.

Плог, би казал Владислав, което в дадения случай би означавало „бинго“. По един или друг начин щеше да го открие. Днес или утре краката му щяха да го доведат дотук, щеше да седне до този камък, пред корена на Кисилова. Дългия епитаф на сръбски не разбираше, но четирите думи на латиница му бяха съвсем ясни и напълно достатъчни. Petar Blagojevic — Petar Plogojowitz. Следваха датите на раждането и смъртта: 1663–1725. Нямаше кръст.

Плог.

Плогойовиц като Плогерщайн, Пльогенер, Плог и Плогодреску. Тук почиваше първата жертва от рода. Първоначално име Плогойович или Благойевич. Впоследствие името е било преиначено или приспособено към страната, до която потомците са стигнали. Тук бе заровен коренът на историята и първата жертва, прокуденият родоначалник, забранен за посещения и дарове, прогонен в края на гората. Несъмнено също убит, но през 1725 година. От кого? Смъртоносният лов не е бил приключил и Пиер Водел, потомък на Петър Плогойовиц, още се е боял от него. Дотолкова, че е предупредил друга една потомка на починалия, фрау Абстер-Плогерщайн с онова КИСЛОВА, изпратено като сигнал за опасност. Пази нашето царство, отстоявай го, трябва да остане недосегаемо, Кислова.

Нищо общо с любовно писъмце, разбира се. А властно предупреждение, молитва за спасение на рода Плогойовиц и настоятелна молба всеки да се грижи за другите. Дали Водел бе научил за убийството на Конрад Пльогенер? Сигурно. Значи е знаел, че вендетата е възобновена, ако изобщо е спирала. Боял се е на свой ред да не бъде убит, написал е завещанието си след клането в Пресбаум, умишлено лишавайки сина си от наследство. За да го спаси. Жослен грешеше, враговете на Водел изобщо не бяха въображаеми. Имаха си имена и лица. И сигурно се бяха установили на това място през първите две десетилетия на XVIII век. Преди почти триста години.

Адамсберг седна върху една цепеница и обхвана главата си с ръце. Беше изумен. Триста години след началото й войната между клановете продължаваше, достигайки върховете на жестокостта. Заради какъв залог, по каква причина? Скрито съкровище, би отвърнало някое дете. Власт, могъщество, пари, би казал възрастният, което беше същото. Какво си сторил, Петър Благойевич-Плогойовиц, за да завещаеш на потомците си такова наследство? И какво са ти сторили? Адамсберг прекара ръка по затопления от слънцето камък, шепнейки въпросите си и съзнавайки, че щом слънцето огрява лицето му и гърба на камъка, значи камъкът не е обърнат на изток, към Ерусалим. Беше поставен в обратната посока, на запад. Да не си убиец? Да не би да си изклал жителите на селото, Петър Плогойовиц? Или някой местен род? Да не си ограбил селото, да не си тероризирал обитателите му? Какво си направил, та Церк още се бори с теб чрез нарисуваните в бяло ребра върху гърдите си?

Какво си направил, Петър?

Адамсберг грижливо преписа дългия надпис, като се постара да възпроизведе странните букви колкото се може по-точно.