Едно незнайно място

II

— И вие си имате странности — каза на английски полицейският началник Радсток на парижките си колеги.

— Какво казва? — попита Адамсберг.

— Че и ние си имаме странности — преведе Данглар.

— Така е — каза Адамсберг безразлично.

В момента имаше само една грижа — да крачи. През юлската нощ в Лондон искаше да крачи. Изтеклите два дни от колоквиума започваха да му лазят по нервите. Да седи на стол в продължение на часове бе едно от малкото изпитания, които го изкарваха от свойствената му флегматичност и будеха у него онова особено усещане, което другите наричаха „несвъртък“ или „съклет“ и което обикновено му беше недостъпно. Предишния ден успя на три пъти да се измъкне, набързо обиколи квартала, запамети тухлените фасади, белите колони, фенерите в черно и златно, направи няколко крачки в една уличка, която се казваше Сейнт Джон Мевс или както там се четеше думичката Mews. Походи, подплаши група чайки, които хукнаха да бягат, подвиквайки на английски. Но отсъствията направиха впечатление. Днес му се наложи да седи мирно на стола си, неподатлив на красноречието на колегите си, неспособен да нагоди ухото си към бързия ритъм на превода. Тъй нареченият hall бе наблъскан с полицаи, с ченгета, които влагаха цялата си изобретателност, за да затегнат мрежата, предназначена да „хармонизира емиграционния поток“, за да опашат Европа с непреодолима преграда. Тъй като винаги бе предпочитал течното пред твърдото, гъвкавото пред статичното, Адамсберг по съвсем естествен начин се вливаше в „потока“ и се стараеше заедно с него да прелее над укрепленията, които издигаха пред очите му.

Радсток, колегата му от Ню Скотланд Ярд, изглеждаше добре подкован по отношение на мрежите, но не и обсебен от тяхната ефикасност. След по-малко от година щеше да се пенсионира и лелееше чисто британската мечта да иде да лови разни неща в едно езеро там някъде горе — според Данглар, който разбираше всичко и превеждаше всичко, включително онова, което Адамсберг нямаше желание да знае. Адамсберг би искал заместникът му да си спести ненужния превод, но Данглар имаше толкова малко удоволствия и изглеждаше така щастлив да се овъргаля в английския език като глиган в прясна кал, че Адамсберг не искаше да му отнема и трошица от задоволството. Тук майор Данглар имаше истински блажен вид, с лекота изправяше мекото си тяло, повдигаше смъкнатите си рамене и придобиваше почти впечатляваща осанка. Може би замисляше някой ден, като се пенсионира, да отиде с новия си приятел да лови разни неща в онова езеро там някъде горе.

Радсток се възползваше от добрата воля на Данглар, за да го засипе с подробности от живота в Ярда, но и със „соленички“ вицове, за които смяташе, че биха се харесали на французи. Данглар го бе слушал, докато обядваха, без да проявява отегчение, като в същото време следеше за качеството на виното. Радсток наричаше майора „Денглард“ и двете ченгета взаимно се насърчаваха, предлагайки си един на друг вино и разкази, като напълно пренебрегваха Адамсберг. Адамсберг единствен от стотината ченгета не говореше дори елементарен английски. Така че стоеше там заедно с останалите, но встрани от тях, както се бе надявал, и малцина от присъстващите бяха разбрали кой е всъщност. До него седеше младият взводен Есталер, чиито зелени очи бяха разширени от хроническо учудване. Адамсберг бе пожелал да го включи в тази командировка. Смяташе, че Есталер ще се оправи и от време на време правеше усилия в тази насока.

С ръце в джобовете на елегантния си панталон, Адамсберг се наслаждаваше от душа на дългата разходка, докато Радсток ги водеше от улица в улица, за да ги запознае с особеностите на нощния лондонски живот. Тук една жена спеше под покрив от съшити чадъри, прегърнала еднометрово плюшено мече. „Плюшено мече“ — преведе Данглар. „Разбрах“ — каза Адамсберг.

— А там — каза Радсток, като посочи едно перпендикулярно авеню — виждате лорд Клайд-Фокс. Пример за това, което у вас наричате ексцентричен аристократ. Честно казано, не са ни останали много, те рядко се възпроизвеждат. Този е още млад.

Радсток спря, за да им даде възможност да посъзерцават въпросното лице, и на физиономията му бе изписано задоволството на домакина, представил на гостите си местна забележителност. Адамсберг и Данглар послушно я огледаха. Висок и слаб, лорд Клайд-Фокс несръчно танцуваше на място, прехвърляйки тежестта си от единия крак на другия, и имаше вид на човек, който аха да падне. На десет крачки от него друг един господин пушеше пура, клатушкайки се, и наблюдаваше загрижено приятеля си.

— Интересно — възпитано рече Данглар.

— Често се върти наоколо, но не всяка вечер — каза Радсток, сякаш колегите му са извадили луд късмет. — Харесваме се. Сърдечен човек е, винаги ще ви каже нещо мило. Той ми е като ориентир нощем, като позната светлинка. По това време се връща от запой и се опитва да се прибере.

— Напива ли се? — попита Данглар.

— Никога съвсем. Смята за въпрос на чест да изследва границите между нещата, всички граници, и да се вкопчва в тях. Твърди, че като върви по билото между два склона, със сигурност ще страда, но няма да скучае. Всичко наред ли е, Клайд-Фокс?

— Всичко наред ли е, Радсток? — попита мъжът и помаха с ръка.

— Забавен е — изкоментира полицейският началник. — Е, понякога. Когато преди две години почина майка му, се опита да изяде цяла кутия с нейни снимки. Сестра му се намеси доста грубо и нещата не завършиха добре — една нощ в болницата за нея и една нощ в участъка за него. Лордът беше бесен, задето му пречат да изгълта снимките.

— Наистина ли искаше да ги яде? — попита Есталер.

— Наистина. Но какво са няколко снимки? Разправят, че у вас един искал да излапа цял дървен гардероб.

— Какво казва? — попита Адамсберг, като видя, че Радсток смръщва вежди.

— Казва, че у нас един искал да си изяде дървения гардероб. Което впрочем направи за няколко месеца с епизодичната помощ на двама-трима приятели.

— Истинска странност, нали, Денглард?

— Напълно истинска, това е станало в началото на XX век.

— Нормално — обади се Есталер, който често зле подбираше думите или мислите си. — Чувал съм, че един човек изял самолет и това му отнело само година. Малък самолет бил.

Радсток бавно поклати глава. Адамсберг бе забелязал у него вкус към тържествените изявления. Понякога се изказваше с дълги изречения, в които, ако се съди по тона, ставаше дума за човечеството и неговата орис, за доброто и злото, за ангелите и демоните.

— Има неща — каза Радсток, а Данглар превеждаше симултанно, — които човек не може дори да си представи, преди на друг човек да му дойде нелепата идея да ги осъществи. Но веднъж осъществено, това нещо, добро или не толкова, влиза в съкровищницата на човешките постижения. И може да бъде използвано, да се възпроизвежда и дори да се усъвършенства. Човекът, изял гардероб, е подтикнал друг човек да изяде самолет. Така постепенно пред очите ни се разкрива големият непознат континент на безумието, като карта, която малко по малко се попълва от изследователите. Напредваме, без да имаме видимост, опипом, това казвам винаги на моите момчета. Така например лорд Клайд-Фокс събува и обува обувките си кой знае колко пъти. И никой не знае защо. Когато се разбере защо, някой друг ще го последва.

— Ехо, Клайд-Фокс! — извика старото ченге, като се приближи до лорда. — Някакъв проблем?

— Ехо, Радсток — отвърна лордът с благ глас. Двамата мъже размениха приятелски знак — две нощни птици, двама експерти, които нямаха какво да крият един от друг. Стъпил по чорапи на тротоара, Клайд-Фокс старателно разглеждаше вътрешността на обувката си, която държеше в ръка.

— Някакъв проблем? — повтори Радсток.

— Страхотен проблем. Идете да видите, ако ви стиска.

— Къде?

— На входа на старото гробище Хайгейт.

— Не обичам да ми се мотаят по тия места — изръмжа Радсток. — Какво сте правили там?

— Изследване на границата в компанията на подбрани приятели — каза лордът и показа с палец другаря си с пурата. — Между страха и разума. Аз това място наизуст го знам, но той искаше да го види. Внимание — добави Клайд-Фокс по-тихо. — Другарчето ми е пияно като свиня и бързо като сърна. Вече разби мутрата на двама в пъба. Учител по кубински танци. Нервняк. Не е тукашен.

Лорд Клайд-Фокс още веднъж разтърси обувката си във въздуха, обу я, събу другата.

— Окей, Клайд-Фокс. Ама какво правите с обувките си? Изпразвате ли ги?

— Не, Радсток, контролирам ги.

Човекът от Куба произнесе нещо на испански, което звучеше така, сякаш му е писнало и смята да се разкара. Лордът му махна с ръка безразлично.

— Според вас — подхвана Клайд-Фокс — какво може да се сложи в обувки?

— Крака — намеси се Есталер.

— Именно — каза Клайд-Фокс и хвърли одобрителен поглед на младия взводен. — И е добре да проверите дали вашите собствени крака са в собствените ви обувки. Радсток, ако ми посветите с фенера си, може би ще приключа с това чудо.

— Защо трябва да ви светя?

— За да видите дали има нещо вътре.

Клайд-Фокс вдигна високо обувките си и Радсток методично огледа вътрешността им. Адамсберг, когото бяха забравили, бавно обикаляше около тях. Представяше си онзи, дето дъвкал гардероба си месеци наред. Питаше се самият той кое би предпочел да изяде — гардероб или самолет или снимките на майка си. Или нещо друго? Нещо, което би представлявало още един къс от непознатия континент на безумието, описан от началника.

— Нищо не виждам — каза Радсток.

— Категорично?

— Абсолютно.

— Хубаво — одобри Клайд-Фокс и отново се обу. — Мръсна история. Вършете си работата, Радсток, идете да ги видите. На входа. Купчина стари обувки върху тротоара. Подгответе се за гледката. Двайсетина са, няма как да ги изпуснете.

— Това не ми е работата, Клайд-Фокс.

— Разбира се, че е. Много грижливо са подредени, е върховете към гробището, сякаш искат да влязат вътре. Говоря ви, естествено, за стария главен портал.

— Старото гробище се наблюдава нощем. И е затворено за хората и за хорските обувки.

— И въпреки това те искат да влязат и се държат крайно неприятно. Идете да ги видите, вършете си работата.

— Клайд-Фокс, не ме е грижа за старите ви обувки, дето искали да влязат вътре.

— Грешите, Радсток. Защото и краката са в обувките.

Настъпи тишина, през пространството премина неприятна шокова вълна. Тихо стенание се изтръгна от гърлото на Есталер, Данглар сви юмруци. Адамсберг спря да ходи и вдигна глава.

— Мамка му — прошепна Данглар.

— Какво казва?

— Че някакви стари обувки искат да влязат в старото гробище. Казва, че Радсток греши, ако не отиде да ги види, защото и краката са в обувките.

— Добре, Денглард — прекъсна го Радсток. — Той съвсем се е нарязал. Добре, Клайд-Фокс, съвсем сте се нарязал. Прибирайте се вкъщи.

— И краката са в обувките, Радсток — повтори лордът бавно и тържествено, за да покаже, че пази равновесие на билото. — Прерязани в глезените. Точно тези крака се опитват да влязат вътре.

— Окей, опитват се да влязат вътре.

Лорд Клайд-Фокс грижливо се решеше, с което даваше знак за предстоящото си оттегляне. Споделянето на проблема сякаш го бе върнало към нормалния живот.

— Да знаете, че обувките са доста стари — добави той, — може би двайсет- или петнайсетгодишни. Мъжки и женски.

— А краката? — дискретно попита Данглар.

— Let down, Денглард. Той съвсем се е нарязал.

— Не — каза Клайд-Фокс, като прибра гребена си и без да обръща внимание на началника. — Краката са почти съвсем пресни.

— И се опитват да влязат вътре — довърши Радсток.

— Именно, old man.