Едно незнайно място

XVIII

Данглар поиска да остане насаме с Адамсберг в кафенето и се зае да събира пръснатите по масата вестници. Един от тях публикуваше на първа страница снимка на убиеца — млад брюнет с ъгловато лице, дебели сключени вежди, преграждащи лицето, прав нос, леко хлътнала брадичка, големи безцветни очи. Чудовището накълцва тялото на жертвата си.

— Защо не ми казахте още щом дойдох? — попита Адамсберг. — За ДНК-то? За изтичането в пресата?

— Изчаквахме — намръщи се Данглар. — Все се надявахме да го пипнем, преди да ви съобщим за катастрофата.

— Защо ги помолихте да напуснат кафенето?

— Изтичането е от Бригадата, не от лабораторията, нито от канцеларията. Прочетете статията, има някои подробности, които само ние знаехме. Единственото, което не публикуват, е адресът на убиеца.

— Който е?

— Париж, улица „Орденер“, номер 182, осемнайсети район. Успяхме да го установим чак в единайсет часа, екипът тръгна незабавно, но, разбира се, в апартамента нямаше никой.

Адамсберг вдигна вежди.

— Там живее и Вейл.

— Нашият Вейл? Дивизионният?

— Същият.

— Какво имате предвид? Че убиецът го е направил нарочно? Че му е било забавно да живее на две крачки от ченге?

— И да предизвиква опасността, като го посещава. Не е трудно, Вейл приема всяка сряда и много хора се отзовават.

Вейл беше ако не приятел, поне един от редките високопоставени покровители на Адамсберг на „Ке-дез-Орфевр“. Беше напуснал работа официално поради болки в гърба, усилени от свръхтегло, а всъщност защото му трябваше време, за да се посвети на изкуството на афиша от XX век, на което беше станал експерт със световно реноме. Адамсберг ходеше у тях на вечеря два-три пъти годишно било по работа, било за да го чуе как компетентно говори по своите си теми, полулегнал на изтъркано канапе, принадлежало на Ламп, прислужника на Имануел Кант. Вейл му беше разказал, че когато Ламп решил да се ожени, Кант го изгонил заедно с канапето му и закачил на стената си следната бележка: „Спомнѝ си да забравиш Ламп“. Това порази Адамсберг, който би написал по-скоро: „Спомнѝ си да не забравяш Ламп“.

Постави ръка върху снимката на младежа с разтворени пръсти, сякаш за да го задържи.

— Нищо ли не са открили в апартамента му?

— Явно не. Имал е време да избяга.

— Веднага след сутрешните новини.

— Ако не и по-рано. Някой е можел да му се обади и да му каже да се изпарява. В такъв случай публикациите във вестниците служат само за да прикрият операцията.

— Какво предполагате? Че този тип има при нас брат, братовчед, любовница? Това е нелепо. Чичо? Още един чичо?

— Не е необходимо да стигаме дотам. Един от нас е казал на някого, който е казал на някой друг. Историята в Гарш е твърде тежка, човек има нужда да я сподели.

— Ако приемем, че сте прав, защо му е да споделя и името на убиеца?

— Ами защото се казва Лувоа. Армел Гийом Франсоа Лувоа. Забавно е все пак.

— Кое му е забавното, Данглар?

— Как кое. Името, Франсоа Лувоа, като маркиз Лувоа.

— Какво общо има това, Данглар? Маркизът да не е бил убиец?

— Естествено, реорганизирал е армията на Луи XIV.

Данглар остави вестника си и меките му ръце закръжиха в пространството, отлитайки към висините на знанието.

— И е бил брутален и опустошителен дипломат. На него дължим преследванията на хугенотите.

— Честно казано, Данглар — прекъсна го Адамсберг, като постави ръка на рамото му, — бих се изумил, ако поне един от нас знае каквото и да е за този Франсоа Лувоа и ако на всичкото отгоре това го забавлява.

Данглар преустанови танца на ръката си, която разочаровано кацна върху вестника.

— Прочетете статията.

Адамсберг спря да чете, за да вдигне телефона си.

— Да, Лавоазие. Да, и аз се радвам да ви чуя. Не, много работа. Оправя ли се? Момент.

Адамсберг отдалечи апарата от ухото си, за да съобщи информацията на Данглар.

— Някакъв мръсник се е опитал да отрови Емил, възпаление, температура четирийсет градуса и две десети. Лавоазие, включвам високоговорителя за колегата ми.

— Съжалявам, мой човек, онзи е влязъл с бяла престилка и маска, не можем да огреем навсякъде. Имаме седемнайсет отделения и никакви пари. Поставих двама санитари на смени пред вратата му. Емил се бои да не умре и няма да скрия, че това може да му се случи. Предаде ми две съобщения за вас, имате ли нещо за писане?

— Имам — каза Адамсберг и придърпа към себе си вестника.

— Първо, кодираната дума е и на пощенска картичка. Само това каза, не съм настоявал, той беше съвсем зле.

— В колко часа са го отровили?

— Когато се събуди, всичко беше наред. Сестрата ме извика към четиринайсет и трийсет, треската започнала около обяд. Второ съобщение: внимавайте с кучето.

— Да внимавам за какво?

— Алергично е към чушки. Надявам се, че знаете за какво говори, изглежда, че много държи на това. Вероятно говори пак за кода, защото на кой ще му хрумне да дава чушки на куче.

— Каква кодирана дума? — попита Данглар, след като Адамсберг затвори.

— Любовна бележка, написана на руски. Kiss love. Водел е обичал една възрастна германка.

— Че защо ще пише Kiss love на руски?

— Не знам, Данглар — отвърна Адамсберг и пак разтвори вестника.

„Установено било, че Лувоа не е участвал в изнасилването, но съдията го осъдил на девет месеца задочно за неоказване на помощ на лице в беда. Оттогава за Армел Лувоа повече не се е говорило, поне официално. Предстои арестуването на предполагаемия престъпник.“

— Предстои — повтори Адамсберг, като хвърли поглед на часовниците си. — От доста време вече е далеч, Данглар. Но все пак ще наблюдаваме дома му, не всеки следи новините.

Адамсберг даде нарежданията си от кафенето: Воазне и Керноркян да съберат сведения за семейството на художника, рисувал своята покровителка; Ретанкур, Мордан и Ноел да направят засада в дома на Лувоа; да се предупреди дивизионният Вейл, той ненавижда ченгета да нахлуват в личното му пространство и е способен всичко да провали; Фроаси и Меркаде да се заемат с телефонните разговори и електронната поща на Лувоа; Жюстен и Ламар да открият колата му, ако има такава; да се понатиснат ченгетата от Авиньон — нека проверят дали Пиер синът и жена му са в града. Да се засили контролът по гарите и летищата, да се разпространи портретът на Лувоа.

Докато говореше, Адамсберг забеляза, че Данглар му прави с ръка изразителни жестове, които не разбираше. Несъмнено защото бе неспособен да прави две неща едновременно, като например да говори и да вижда, да вижда и да чува, да слуша и да пише. Рисуването беше единственото действие, което можеше да извършва като фон, без да проваля останалите си дейности.

— Да разпитаме ли съседите в блока на Лувоа? — попита Морел.

— Да, но и Вейл живее там. Поговорете първо с него и се съсредоточете върху дома на Лувоа. Той може и нищо да не знае и да се върне. Открийте къде работи. В ателие, в магазин, знам ли.

Данглар беше написал пет думи на вестника и ги показваше на комисаря: Не Мордан. Сменете с Меркаде. Адамсберг сви рамене.

— Поправка — каза той. — Мордан с Фроаси и Меркаде в апартамента. Ако Меркаде заспи, все пак ще останат двама мъже, с Ретанкур стават седем.

— Защо ме карате да сменям Мордан? — попита Адамсберг, след като затвори телефона.

— Много е измъчен, не може да му се има доверие — каза Данглар.

— И измъчен човек може да стои в засада. Пък и Лувоа тъй или инак не е там.

— Това е друго. Имало е изтичане.

— Говорете по-ясно, майоре, изразете задните си мисли. Мордан е от двайсет и седем години в полицията, какво ли не е видял и правил, дори не се е корумпирал в Ница.

— Знам.

— Тогава не разбирам, наистина, Данглар. Казахте, че информацията е изтекла, понеже някой се е разприказвал. Поради непредпазливост, а не поради предателство.

— Винаги казвам най-доброто, но вярвам в най-лошото. Вчера сутринта ви подля вода и предизвика бягството на Емил.

— Главата на Мордан е на километри оттук, докато главата на дъщеря му се удря в стените на Френ. Неизбежно е да направи някоя глупост, да се изсили или да прояви небрежност. Той хапе, защото губи контрол. Трябва да му помогнем, това е.

— Той провали проверката на алибито в Авиньон.

— Е и, Данглар?

— Е и, направил е две професионални грешки, и то не малки — предизвикал е бягство на заподозрян и е проявил небрежност при установяване на алиби. По закон отговорен сте вие. На този етап може да се каже, че за по-малко от два дни сте провалили началото на разследването. С тип като Брезийон можете да изхвръкнете и за далеч по-малко. Сега и тази катастрофа — изтичане в пресата и избягал убиец. Ако някой искаше да ви изстреля вън от системата, не би постъпил по друг начин.

— Не, Данглар. Мордан не проваля разследването умишлено, нито иска да ме компрометира. Не. И защо би го направил?

— Защото бихте могли да откриете нещо. И това би навредило.

— На кого? На Мордан?

— Не. Горе.

Адамсберг погледна показалеца на Данглар, твърдо насочен към тавана, към сферата на могъщите, които Данглар обобщаваше с думата „горе“.

— Някой там горе — продължи Данглар, без да изпуска тавана от пръста си — не желае случаят в Гарш да се разплете. И вие да продължите да съществувате.

— И Мордан му помага? Немислимо.

— Много дори мислимо, откакто дъщеря му е в ръцете на правосъдието. Там горе случай на убийство се заличава без проблеми. Мордан им дава възможност да ви отстранят и прибира дъщеря си. Не забравяйте, че делото й е след две седмици.

Адамсберг изцъка с език.

— Не е такъв човек.

— Всеки е такъв човек, когато детето му е в опасност. Вижда се, че нямате деца.

— Не се заяждайте с мен, Данглар.

— Имам предвид деца, с които наистина да се занимавате — сухо каза Данглар, съживявайки тежкия антагонизъм, който отдавна ги разделяше.

Данглар от едната страна на фронтовата линия защитаваше Камий и детето й от живота, прекалено обтекаемия живот на Адамсберг. Адамсберг от другата й страна живееше, следвайки желанията си, и без много да му мисли, сееше бедствия, както смяташе майорът, в живота на другите.

— Занимавам се с Том — каза Адамсберг, като сви юмруци. — Гледам го, люлея го, разказвам му разни неща.

— Къде е той в момента?

— Това не е ваша работа, не ми досаждайте. На почивка с майка си.

— Да, но къде?

Настъпи тишина, която обгърна двамата мъже, мръсната маса, празните чаши, смачканите вестници, главата на убиеца. Адамсберг се опитваше да си спомни къде Камий е завела малкия Том. На въздух, със сигурност. На морето, положително. Някъде в Нормандия. Обаждаше й се веднъж на три дни, добре бяха.

— В Нормандия — каза Адамсберг.

— В Бретан — поправи го Данглар. — В Канкал.

Ако в този миг Адамсберг беше Емил, той щеше незабавно да счупи главата на Данглар. Комисарят виждаше сцената с мисления си взор и тя му харесваше. Задоволи се да се изправи.

— Лошо е това, което мислите за Мордан, майоре.

— Не е лошо да искаш да спасиш дъщеря си.

— Казах: това, което вие мислите, е лошо. Това, което е във вашата глава, е лошо.

— Разбира се, че е лошо.