Едно незнайно място

XXXIII

Тесен черен път водеше до къщата на Архангел на брега на Дунава. Двамата мъже вървяха, без да разговарят, сякаш някакъв чужд елемент се бе промъкнал в отношенията им. Освен ако от цигарения дим вечер Владислав не ставаше мълчалив сутрин. Вече беше горещо, Адамсберг бе свалил черното си сако. Чувстваше се отпочинал, гюрултията на града и на разследването затихваше в омарата на забравата, която се издигаше над реката и закриваше свирепия образ на Церк, нервната обстановка в Бригадата, тежката заплаха, която тегнеше над комисаря, стрелата, изстреляна от хората там горе, която скоро щеше да достигне целта си. Дали Дин още лежеше с температура? Успял ли бе да забави предаването на пробата? А Емил? А кучето? Човекът, бронзирал покровителката си? Всички те се губеха в мъглата, с която Кисилова нежно обгръщаше ума му.

— Станал си късно — обади се най-после Владислав раздразнено.

— Да.

— Не си закусил. Адрианус казва, че ставаш, щом закукуригат петлите, като селянин, че пристигаш в Бригадата четири часа преди него.

— Не съм чул да кукуригат петли.

— Мисля, че отлично си чул да кукуригат петли. Мисля, че си спал с Даница.

Адамсберг повървя няколко метра мълчаливо.

— Плог — каза той.

Владислав подритна с крак едно камъче, поколеба се, после се позасмя. С разпуснатите си на раменете коси приличаше на славянски воин, пришпорил коня си към западните земи. Запали цигара и влезе в ритъма на свойственото си бърборене.

— Ще си изгубиш времето у Архангел. Ще научиш сума ти много умни неща, но нищо, което да ти помогне в разследването, нищо, което да напишеш в доклада си. Само глупости, както казва Адрианус.

— Няма нищо, и без това не умея да пиша доклади.

— А началникът ти? Какво ще каже? Че си отишъл да правиш любов на брега на Дунава, докато из Франция се разхожда убиец?

— Той винаги мисли горе-долу това. Моят началник, или някой там горе, който командва моя началник, се опитва да ми скрои шапка. Така че по-добре да стоя тук и да се образовам.

Владислав представи Адамсберг на Архангел, който кимна и веднага постави на масата пълнената зелка. Владислав мълчаливо сервира.

— Почистил си камъка на Благойевич — каза Архангел и започна да тика в устата си огромни залци. — Изстъргал си мъха. Прочел си името.

Владислав превеждаше симултанно, достатъчно бързо, за да остане Адамсберг с впечатлението, че разговаря направо с възрастния човек.

— Сбъркал ли съм?

— Да. Гробът не трябва да се пипа. Има опасност да се събуди. Тукашните хора се боят от него, някои може да ти се разсърдят, че си почистил името му. Някои може дори да си помислят, че той те е извикал, за да те направи свой слуга. И да те убият, преди да си посял смърт из селото. Петър Благойевич си търси слуга. Разбираш ли? От това се страхува Биляна, жената, която се е опитала да те задържи. Той те привлича, той те привлича, това ми каза, че ти е казала.

— Он те jе привукао! Он те je привукао! — повтори Владислав на сръбски.

— Да, това каза — призна Адамсберг.

— Не влизай в света на вампирите, младежо.

Архангел замълча, за да може препоръката му да проникне надълбоко в главата на Адамсберг, после наля вино.

— Влад ми каза снощи какво те интересува в историята на Благойевич. Задавай си въпросите. Но не стъпвай в незнайното място.

— Къде?

— В незнайното място. Така се казва поляната, където му е гробът. И няма този клет Петър да те нападне, а някой съвсем жив човек. Понеже сигурността на селото е по-важна от всичко. Яж, че ще изстине.

Адамсберг се подчини и опразни три четвърти от чинията си, преди да вземе думата.

— Извършени са две ужасни убийства, във Франция и в Австрия.

— Знам. Влад ми разказа.

— Мисля, че двете жертви са потомци на Благойевич.

— Благойевич няма потомци с това име. Всички от рода му напуснаха селото с австрийското си име Плогойовиц, та хората от селото никога да не ги открият. Но се разчу, че са се прекръстили, след като един от нашите пътувал до Румъния през 1813-а и като се върнал, добавил върху плочата името „Плогойовиц“. Сегашните потомци на Благойевич, ако има такива, се наричат Плогойовиц. Защо смяташ, че става дума за тях?

— Жертвите не само са убити, но и телата им са унищожени. Вчера питах Владислав как се убива вампир.

Архангел няколко пъти поклати глава, отмести чинията си и взе да върти в пръстите си една много голяма цигара.

— Целта не е да се унищожи вампирът, а да се направи така, че той никога да не се върне. Да бъде блокиран, впримчен, заклещен. Съществуват много начини да се направи това. Смята се, че най-разпространеният е да се прободе сърцето. Но не е така. Навсякъде най-важното са краката.

Архангел издуха струя дим и доста дълго разговаря с Владислав.

— Ще направя кафе — обясни Владислав. — Архангел те моли да го извиниш, че няма десерт, защото готви сам, а не обича сладко. Не обича и плодове. Не обича нещо течно да се стича и да се лепи по ръцете му. Пита харесала ли ти е пълнената зелка, защото си си сипал само веднъж.

— Много беше вкусно — искрено отговори Адамсберг, смутен, че не се е сетил да похвали ястието. — На обяд никога не ям много. Помоли го да ме извини.

След като изслуша отговора, Архангел направи знак, че е приел обяснението, додаде, че Адамсберг може да го нарича с малкото му име, и продължи разказа си.

— Най-спешно е да се попречи на мъртвия да се движи. Когато има съмнение за някой починал, най-напред се захващат с краката му, та да не може да се мести.

— Кога има съмнение, Архангел?

— Появяват се признаци още по време на бдението. Трупът запазва румения си цвят, или някое крайче от бельото му се озове в устата му, или току се усмихне, или очите му останат отворени. Тогава му завързват двата палеца на краката един за друг или му забиват игли в ходилото, или му връзват двата крака заедно. Ефектът е един и същ.

— А може ли да му отрежат краката?

— Разбира се. Това е по-радикален метод, който обаче се използва само ако вампирясването е напълно сигурно. Църквата е наказвала подобно светотатство. Често се е случвало също да се отреже главата и да се постави между двата крака в ковчега, за да не може мъртвецът да си я вземе обратно. Или да му се вържат двете ръце на гърба, да се завърже тялото за носилка, да му се запушат ноздрите, да се натикат камъчета във всичките му отвори, в устата, ануса, ушите. И какво ли не още.

— Със зъбите прави ли се нещо?

— Устата, младежо, е възловото място в тялото на вампира.

Архангел замълча и изчака Владислав да сервира кафето.

— Bon mangé6? — попита Архангел на френски с внезапна широка усмивка.

Адамсберг започваше да се влюбва в тази сърдечна киселевска усмивка.

— Запознах се с един французин при освобождението на Белград през 1944-а — продължи старецът. — Vin, femmes jolies, bœuf mode7.

Владислав и Архангел се разсмяха заедно и Адамсберг отново са запита как успяват да се забавляват с толкова малко. Би искал и той да може.

— Вампирът иска да яде непрекъснато — подзе Архангел. — Затова изяжда савана си и дори пръстта на гроба си. Така че, за да му попречат да яде, му запушват устата или с камъни, или с чесън, или с пръст, или пък му стягат гърлото с кърпа да не може да преглъща. Може и да го погребат по корем, за да се нагълта с пръст и да потъне надълбоко.

— Че какво, някои хора как ядат гардероби — промърмори Адамсберг.

Влад неуверено спря да превежда.

— Ядат гардероби ли? Това ли казваш?

— Да. Текофаги.

Владислав преведе и Архангел като че ли не се учуди.

— Това често ли се случва по вас? — попита той.

— Не, но един друг човек пък изял самолет. А в Лондон един лорд искал да излапа снимките на майка си.

— Познавам човек, който изяде собствения си пръст — каза Архангел, като вдигна палеца си. — Отряза го и го свари. Само че на другия ден не си спомняше и обикаляше наоколо да си търси пръста. Това стана в Рума. Хората дълго се колебаха дали да му разкрият истината или да му кажат, че мечката в гората му го е изяла. Малко след това една мечка умря и му донесоха главата й. Тогава човекът се поуспокои, нали мислеше, че пръстът му е вътре. Главата изгни, но той още я пази.

— Като бялата мечка — каза Адамсберг. — Мечката, която изяла един чичо на ледника и която племенникът занесъл в Женева на вдовицата, а тя си я поставила в дневната.

— Изключително — оцени Архангел. — Съвършено изключително.

И Адамсберг почувства как самочувствието му расте, въпреки че бе трябвало да дойде чак дотук, за да намери човек, който да оцени по достойнство историята с мечката. Само че не си спомняше докъде бе стигнал разговорът и Архангел го прочете в очите му.

— Яде живи хора, савани, пръст — припомни той. — Затова много се пазят от хора с анормални зъби. От хора, на които едни зъби са по-дълги от другите, или които са родени с един или два зъба.

— Родени ли?

— Да, случва се. Вашият Цезар е роден с един зъб, вашият Наполеон и вашият Луи XIV също, както и много други, за които нищо не се знае. В някои случаи това не е било знак, че са вампири, а че са по-висши същества. Аз — добави той и сивите му зъби изтракаха по чашата — съм роден като Цезар.

Адамсберг изчака да заглъхне буйният смях на Владислав и Архангел и поиска хартия. След това възпроизведе рисунката, направена в Бригадата, като отбеляза най-засегнатите части на тялото.

— Великолепно — каза Архангел, като взе рисунката. — Ставите, да, за да се попречи на тялото да се разгъва. Ходилата, разбира се, и палците, естествено, за да не може да ходи. Вратът, устата, зъбите. Черният дроб, сърцето, разпръснатата душа. Сърцето, което е жизненият център на вампирите, често се вади от тялото и се подлага на специална обработка. Прекрасно унищожение, извършено от човек, който познава въпроса из основи — заключи Архангел, сякаш оценяваше работата на професионалист.

— Понеже не е можел да изгори тялото.

— Именно. Но все едно, че го е изгорил. Резултатът е същият.

— Архангел, възможно ли е някой още да вярва достатъчно, за да се залови да унищожава всички издънки на Плогойовиц?

— Как така „още да вярва“? Но всички още вярват, младежо. Всеки се бои, че през нощта някоя надгробна плоча може да се повдигне и по врата му да премине леден полъх. И никой не смята, че мъртвите са добра компания. Това значи да вярваш във вампири, нищо друго.

— Не говоря за великия стар страх, Архангел. А за човек, който да вярва, че всички от рода на Плогойовиц са вампири и трябва да се изтребят. Това възможно ли е?

— Без всякакво съмнение, ако си е въобразил, че точно оттам идва несретата му. Хората търсят външна причина за страданието си и колкото е по-тежко то, толкова по-сериозна трябва да е причината му. В този случай страданието на убиеца е огромно. Затова и лекарството е необикновено.

Архангел се обърна към Владислав и му заговори на сръбски, като пъхна рисунката на Адамсберг в джоба си. Да изнесат столовете си навън, под липата, до завоя на реката, да се възползват от слънцето, да си вземат чашите.

— Никаква ракиjа, ако обичаш — помоли Адамсберг.

— Пиво?

— Може, стига да не обидя Архангел.

— Няма такава опасност. Той те харесва. Малко хора идват тук да разговарят с него за вампири, а ти му носиш и нов случай. Има да се забавлява!

Тримата мъже насядаха в кръг под дървото, слънцето препичаше, реката ромолеше, Архангел притваряше очи. Мъглата се бе вдигнала и Адамсберг виждаше на другия бряг върховете на Карпатите.

— Побързай, преди да е заспал — предупреди Владислав.

— Тук подремвам следобед — потвърди старецът.

— Архангел, имам два последни въпроса.

— Слушам те, задавай ги, преди да съм си допил чашата — каза Архангел и отпи съвсем мъничко.

Наистина се забавляваше. Адамсберг изпита чувството, че участва в игра на бързо мислене, в която трябва да зададе въпросите си така, че да получи отговорите, преди да свърши алкохолът, горе-долу както изтича пясъкът в пясъчния часовник. Празната чаша щеше да сложи край на играта. Изчисли времето, с което разполагаше, на пет глътки ракиjа.

— Има ли връзка между Плогойовиц и Ижгат, старото гробище в Северен Лондон?

— Хайгейт?

— Да.

— По-сериозно е от връзка, младежо. Разправят, че много преди да изградят това гробище, донесли на хълма тялото на един турчин в ковчег. И че той дълго почивал там сам. Но хората бъркат, не е бил турчин. Бил е сърбин и казват, че е бил господарят на вампирите, самият Плогойовиц. Избягал от своята земя, за да царува от Лондон. Говори се дори, че именно заради неговото присъствие там горе на хълма построили гробището в Хайгейт.

— Плогойовиц е Господарят от Лондон — прошепна Адамсберг почти изваден от равновесие. — Значи този, който поставя там обувки, не му прави дарение, а го предизвиква, зове го на битка. Демонстрира му своята мощ.

— Ти го веруjеш — каза Влад, като погледна Адамсберг и разтърси косата си. — Вярваш в това. Не се хващай на въдицата на Архангел, така ми казваше дедо. Той е хитра лисица.

Адамсберг отново изчака да утихне хорът на кикота им, наблюдавайки нивото на алкохола в чашата на Архангел. Като срещна погледа му, Архангел отпи още една глътка. В чашата остана едно сантиметърче. „Времето изтича, подбери добре въпроса си.“ Точно това сякаш казваше усмивката на Архангел, невъзмутим като сфинкса с неговата загадка.

— Архангел, има ли някое лице, особено мразено от Петър Плогойовиц? Възможно ли е някое семейство да се смята за жертва на силата на Плогойовиц?

— Глупости — каза Влад, отново използвайки оценката на Данглар. — Вече ти отговорих на този въпрос. Неговото собствено семейство е било ликвидирано.

Архангел вдигна ръка, за да накара Влад да замълчи.

— Да — каза той и си доля малко ракjа. — Съгласен. Спечели време за една последна чашка, преди да си полегна.

Отстъпка, която като че ли го уреждаше. Адамсберг извади бележника си.

— Не — твърдо каза Архангел. — Ако не си способен да помниш, значи не се интересуваш достатъчно. Така че нищо няма да си загубил.

— Слушам те — каза Адамсберг и прибра бележника си.

— Поне едно семейство е било преследвано от Плогойовиц. Това е станало в село Медведжа, недалеч оттук, в областта Браничево. Можеш да го прочетеш във Visum и Repertum, които доктор Флюкингер написал през 1732 за военния съвет в Белград, след като приключило разследването.

Сръбският Данглар, припомни си Адамсберг. Нямаше представа какво е Visum и какво Repertum, нито как да ги намери, а старият Архангел не му даваше да записва. Адамсберг триеше ръце една в друга и се опитваше да не забрави. Визум и Репертум на Флюкингер.

— Случаят нашумял повече и от този на Плогойовиц, гръмнал из целия Запад, половината били „за“, половината — „против“, вашият Волтер се подхилквал, намесил се и австрийският император, Луи XV наредил да му се докладва как върви разследването, лекарите си скубели косите или се молели да оцелеят, теолозите били като в небрано лозе. Потекли реки от мастило, развихрили се спорове. Заради случилото се тук — добави Архангел, като хвърли поглед на хълмовете наоколо.

— Слушам те — повтори Адамсберг.

— По време на войната между Австрия и Турция един войник се върнал в родното си село Медведжа след няколкогодишно участие във военните действия. Но не бил същият. Разказал, че е станал жертва на вампир, че жестоко се е бил с него, че вампирът го преследвал чак до турска Персия и че накрая успял да убие чудовището и да го зарови. Бил донесъл пръст от гроба му и редовно ядял от нея, за да се предпазва. Знак, че войникът не се чувствал в безопасност, въпреки че уж бил победил вампира. Живеел си в Медведжа, като лапал пръст, обикалял гробищата и безпокоял съседите си. През 1727 година паднал от една каруца със сено и си счупил врата. През месеца, последвал смъртта му, четирима души умрели в Медведжа, така както умират нападнати от вампири, и хората обявили, че войникът на свой ред е вампирясал. Били толкова възбудени, че властите разрешили да го изровят четирийсет дни след смъртта му под прякото им наблюдение. Нататък историята е известна.

— Разкажете я все пак — помоли Адамсберг, който се разтревожи, че Архангел може да спре.

— Тялото било заруменяло, от всички отвори течала кръв, кожата била млада и опъната, старите нокти лежали на дъното на ковчега и нямало никакви признаци Други казват, че не било писък, а нечовешка въздишка. Отрязали му главата и го изгорили.

Старецът отпи мъничко под бдителния поглед на Адамсберг. Оставаше само една трета от втората чашка. Ако Адамсберг добре бе чул датите, войникът умрял две години след Плогойовиц.

— Четирите жертви също били изровени и били подложени на същото лечение. Но понеже се бояли вампирът от Медведжа да не зарази съседите си по гробище, решили да продължат акцията. През 1731 година започнали официално разследване. Отворили четирийсет гроба, близки до войнишкия, и открили, че седемнайсет тела били останали румени и закръглени — на Милица, Йоаким, Ружица и детето й Раде, на жената на байрактаря и сина му, на Станойко, Милое, Стана и някои други. Всички били извадени от ковчезите и изгорени. И хората престанали да умират.

Оставаха само няколко капки в чашата на Архангел, сега всичко зависеше от скоростта, с която ще реши да ги изгълта.

— Ако този войник се е борил с Петър Плогойовиц — бързо започна Адамсберг, — защото с него се е борил, нали?

— Така казват.

— Ако е било така, членовете на семейството му не са били — как да кажа — вампири по свое желание и са могли да се смятат за жертви на Плогойовиц, за заловени и поробени хора. Мъже и жени, превърнати във вампири насила, унищожени от онова същество.

— Несъмнено. Точно такива са били.

Адамсберг разклати последната капка, разглеждайки проблясващите фасети на стъклото на слънчевата светлина.

— Името на войника? — спешно попита Адамсберг. — Знае ли се?

Архангел вдигна глава към бялото небе и изпрати капката ракиjа в гърлото си, без да докосва чашата с устни.

— Арнаут Павле. Казвал се е Арнаут Павле.

— Плог — вметна Владислав.

— Постарай се да го запомниш — заключи Архангел и се отпусна в креслото си. — Това име е някак недовършено. Сякаш Плогойовиц го е всмукал и осакатил.