Едно незнайно място

XIX

В „Чашка за зарове“ стремително влетя сержант Ламар.

— Спешно, господин комисар. Виена.

Адамсберг неразбиращо погледна Ламар. Спъван от своята стеснителност, сержантът имаше затруднения с изразяването и без изрично разрешение не смееше да се впусне в обяснения, колкото и кратки да бяха.

— Какво е станало във Виена, Ламар?

— От Виена. Талберг, свършва като вас, берг, като композитора.

— Сигизмунд Талберг — потвърди Данглар. — Австрийски композитор, 1812–1871.

— Не е композитор, точно това ми обясни. Комисар е.

— Комисар от Виена? — каза Адамсберг. — Така да бяхте казали, Ламар.

Адамсберг стана и пресече улицата след сержанта.

— Какво иска човекът от Виена?

— Не попитах, господин комисар, с вас иска да говори. Кажете ми — продължи Ламар, хвърляйки поглед назад, — защо кафенето се казва „Чаша за зарове“, след като няма нито играчи на зарове, нито маса за игра на зарове?

— А защо „Бирарията на философите“ се казва така, след като в нея няма пукнат философ?

— Но това не ни дава отговора, ами ни дава нов въпрос.

— Често става така, сержант.

Комисар Талберг искаше видеоконференция, та Адамсберг отиде в техническата зала, където осъществи връзката изцяло под ръководството на Фроаси. Жюстен, Есталер, Ламар и Данглар се строиха зад стола му. Може би заради споменаването на австрийския композитор, но на Адамсберг му се стори, че човекът, който се появи на екрана, е наследил красотата си от миналия век с това изписано и фино лице, с леко болезнената си бледност, подчертана от вдигнатата яка на ризата и съвършените къдрици на русите коси.

— Говорите немски, господин комисар? — попита грациозният виенчанин, като запали една дълга цигара.

— Не, за съжаление. Но майор Данглар ще превежда.

— Много мило от него, но аз способен да говоря вашия език. Щастлив да ви познавам, господин комисар, и щастлив да работя с вас. Вчера запознах се със случая Гарш. Бързо решение било възможно, ако Blodmanner от пресата си затварят устата. Ваш човек избягал?

— Какво значи бльодменер, Данглар? — тихо попита Адамсберг.

— Лайнари — преведе майорът.

— Съжалявам за вас, господин комисар, надявам, че още командва анкета, да?

— Засега да.

— Тогава може би аз мога помогна и вие мене.

— Знаете нещо за Лувоа ли?

— Знае нещо за престъпление. Тоест почти сигурен, че притежавам същото, защото то не обикновено, нали? Изпращам образи, по-добре разберете.

Светлото лице изчезна и на екрана се появи селска къща, обкована с дърво и със стръмен покрив.

— Това мястото — продължи приятният глас на Талберг. — Това в Пресбаум, съвсем близо до Виена, преди пет месеца и двайсет дни, през една нощ. Също мъж, по-млад от вашия, Конрад Пльогенер, четирийсет и девет години, женен, три деца. Жена и деца заминали за уикенд в Грац и Пльогенер бил убит. Търгувал с мебели. Убит ей така — продължи той, като показа нова снимка, на стая, в която навсякъде имаше кръв, но не и труп. — Не знам вие — продължи Талберг, — но в Пресбаум тяло било толкова рязано, че нищо не се намираше. Рязано на малки парчета, рязано всяко парче на камък, после разпределено в пространство навсякъде. Подобен начин ли е при вас?

— На пръв поглед, да.

— Показвам по-близки образи, господин комисар.

Последваха петнайсетина снимки, които възпроизвеждаха съвършено точно кървавата сцена в Гарш. Виждаше се, че Конрад Пльогенер е живял по-скромно от Пиер Водел, нямаше голямо пиано, нито тапицерии.

— Аз не бил щастлив като вас, не намерили следа от Zerquetscher.

— Размазвач — преведе Данглар, търкайки ръце една в друга, за да изимитира действието. — Счуквач.

— Ja — потвърди Талберг. — Хората тук го нарекли Zerquetscher, знаете как искат винаги прякори. Намерих само следи планински обуща. Казвам, че това голяма възможност, че вие имате същия Zerquetscher като наш Zerquetscher, въпреки че голяма рядкост един убиец действал в не една страна.

— Именно. Жертвата съвсем австрийска ли беше? Нищо френско ли нямаше?

— Отидел да провери преди малко. Пльогенер бил съвсем австрийски, родил в Маутерн, Стирия. Говоря само за него, защото никой не съвсем нещо, моя баба дошла от Румания и така всички. А Водел бил съвсем французин? Нямате някой Пфодел? Или Фаудел? Или друго име такова?

— Не — каза Адамсберг, който, подпрял брадичка с ръка, изглеждаше съсипан от новата касапница в дома на Конрад Пльогенер. — Прегледали сме три четвърти от личните му документи, няма никаква връзка с Австрия. Чакайте, Талберг, има поне една връзка с немския език. Фрау Абстер, в Кьолн, която като че ли дълго е обичал.

— Пише. Абстер. Търся в интимните документи.

— Водел й е писал на немски — бележка, която да й се изпрати след смъртта му. Дайте ми една минута да я намеря.

— Аз си спомням текста — каза Фроаси. — Bewahre unser Reich, widerstehe, aufdass es unantastbar bleibe.

— И след това име на руски, което означава Kiss love.

— Пише. Малко тържествено намирам, но французи често вечни в любов, обратно на което казват. Значи има една фрау Абстер коя нарязва свои бивши любовници. Правя шега.

Адамсберг направи знак на Есталер, който веднага изтича навън. Есталер беше най-големият специалист по кафето в Бригадата и знаеше наизуст кой какво го предпочита — със или без захар, със или без мляко, късо или дълго. Известно му беше, че Адамсберг обикновено си го пие в дебелата чаша с изобразена отстрани оранжева птица, за която Воазне орнитологът презрително казваше, че не прилича на нищо смислено.

Така се бяха създали навици. В усърдието на Есталер да запомни вкуса на всеки нямаше раболепие, а страст към техническите подробности, колкото и малки и многобройни да са те, и може би точно тази страст го правеше неспособен да обобщава. Върна се със съвършено подредена табла точно когато виенският комисар показваше един одран образ, върху който австрийските полицаи бяха боядисали в черно най-повредените от Zerquetscher зони. Адамсберг му се отблагодари с направената предишния ден френска рисунка в червено и зелено.

— Аз убеден, че трябва срещнем два случая, господин комисар.

— И аз убеден — промърмори Адамсберг.

След което отпи от кафето, внимателно разглеждайки образа на одрания и черните му зони: главата, врата, ставите, краката, палците, сърцето, черния дроб — почти съвършено копие на френската схема. Лицето на комисаря отново се появи на екрана.

— Тази фрау Абстер, изпратете адрес, аз посетя в Кьолн.

— В такъв случай може да й занесете писмото от приятеля й Водел.

— Наистина, много мило.

— Ще ви изпратя копие. Съобщете й за смъртта му внимателно. Искам да кажа, че не е необходимо да я запознавате с подробности от престъплението.

— Аз винаги внимателно, господин комисар.

— Церквечьор — няколко пъти замислено повтори Адамсберг, когато видеоконференцията свърши. — Армел Лувоа Церквечьорът.

— Церквечер — поправи го Данглар.

— Какво мислите за физиономията му? — попита Адамсберг, като взе от масата оставения от Данглар вестник.

— На паспортните снимки чертите на лицето са сковани, замръзнали — каза Фроаси, която смяташе за неетично да се коментира външният вид на заподозрените.

— Така е, Фроаси, сковано е, замръзнало.

— Защото гледа в апарата, без да мърда.

— И това му придава тъпо изражение — каза Данглар.

— И какво друго? Забелязва ли се нещо друго в чертите му? Жестокост? Страх? Ламар, бихте ли искали до го срещнете в коридора?

— Съвсем не, господин комисар.

Есталер взе вестника и се съсредоточи. После се отказа и го върна на Адамсберг.

— Какво? — попита комисарят.

— Нищо не ми хрумва. Изглежда ми нормален.

Адамсберг се усмихна и остави чашата си на таблата.

— Отивам да се видя с лекаря. И с въображаемите врагове на Водел.

Адамсберг погледна часовниците си, чиито стрелки не сочеха един и същи час, и средното аритметично му показа, че не разполага с много време. Вдигна Купидон, който имаше доста любопитен вид, откакто Керноркян му отряза няколко кичура с цел снемане на фъшкии, и прекоси голямата зала в посока котката върху копирната машина. Адамсберг представи животните едно на друго, обясни, че кучето е тук само временно, освен ако стопанинът му не предаде Богу дух заради мръсника, който му бе отровил кръвта. Пухчо разгъна отчасти огромното си кръгло тяло, без да обръща особено внимание на развълнуваната твар, която лижеше часовниците на Адамсберг. После положи дебелата си глава върху топлия капак, давайки да се разбере, че докато продължават до го носят до паничката и докато оставят копирната машина на негово разположение, всичко е наред, а останалото не го засяга. Стига, разбира се, Ретанкур да не лапне по онова там куче. Ретанкур си беше негова и той си я обичаше.