Едно незнайно място

XXXVIII

Адамсберг наведе глава, за да се предпази от дневната светлина, и се вкопчи в рамото на Веранк. Даница, Бошко, Вукашин и Влад ги гледаха как се измъкват от гробницата, като първите трима, онемели от ужас, бяха кръстосали пръсти, за да се предпазят от зловредните влияния. Окаменяла, Даница се взираше в Адамсберг и виждаше зелени сенки под очите му, посинели устни, тебеширено бели бузи, кожа на червени, на места кървави черти, там, където бе минавала четката на Веранк.

— Мамка му — ядоса се Влад. — Като излизат оттам, не значи, че са мъртви. Помогнете им, за Бога!

— Спазвай малко приличие — механично каза Даница.

Откриваше все повече признаци за живот по лицето на Адамсберг и по-спокойно си поемаше дъх. Но кой беше непознатият? Какво правеше в гробницата на прокълнатите? Двуцветният скалп на Веранк беше дори по-обезпокоителен от полумъртвия вид на Адамсберг. Бошко предпазливо приближи и хвана комисаря за другата ръка.

— Сакото — каза Адамсберг, като посочи вратата.

— Отивам — каза Владислав.

— Влад! — изрева Бошко. — Никой син на това село не влиза вътре. Изпрати чужденеца.

Заповедта беше толкова категорична, че Влад спря и обясни ситуацията на Веранк. Веранк облегна Адамсберг на Бошко и слезе по стъпалата.

— Няма да се върне — предсказа Даница мрачно.

— Защо е петнист в косата като малко глиганче? — попита Вукашин.

Веранк излезе след две минути с лампата, парчетата от ризата и сакото. После затвори вратата с крак.

— Трябва да я заключим — каза Вукашин.

— Само Архангел има ключ — обясни Бошко.

В настъпилото мълчание Влад преведе разменените реплики.

— Ключът няма да свърши работа — каза Веранк. — Аз разбих ключалката, за да отворя.

— Ще се върна да я затисна с камъни — промърмори Бошко. — Не знам как този човек е прекарал нощта вътре, без Весна да го изяде.

— Бошко се пита дали Весна му е досаждала — обясни Влад. — Някои тук мислят, че тя излиза от ковчега си, други твърдят, че е само грозна дъвкачка, която въздиша нощем, за да плаши живите.

— Може и да е въздишала, Влад — прошепна Адамсберг. — На светица стон и феин вик. Не ми е мислила злото.

Даница извади чаши, донесе мекици.

— Ако не му се оправи кракът, ще гнояса и ще трябва да се отреже — каза Бошко, без да се церемони. — Запали огъня, Даница, та хубаво да се стопли. Направи горещо кафе и донеси ракиjата. И метни му една риза, да му се не види.

Приближиха крака на Адамсберг до пламъците, дадоха му горещо кафе с ракиjа. Близостта на смъртта вдъхваше на Адамсберг безподобни мисли, които по никакъв начин не намаляваха добрите му чувства към това изгубено в речната мъгла село, напротив. Да напусне страната, да напусне дори своята планина, да замине, да приключи с всичко и да приключи тук, в мъглата, стига Веранк да пожелае да остане с него и стига още няколко души да пожелаеха да дойдат тук, Данглар, Том, Камий, Лусио. И Ретанкур. И дебелият котарак, пренесен в Кисилова заедно с фотокопирната си машина. И Емил, защо не и Емил? Но мисълта за Церквечер свирепо го захвърляше в големия град Париж, в тениските, украсени с кървящи ребра, в кръвта, обляла къщата в Гарш. Даница разтриваше инертния му крак със спирт, в който бе счукала някакви листа, и той се питаше на какво точно се надява. Искаше му никой да не забележи нежните й жестове.

— Къде бяхте, кретен такъв? — попита скърцащият глас на Вейл в допълнителния му мобилен телефон, като грубостта му беше смекчена от доловимо облекчение.

— Затворен в гробница с осем мъртви и една живомъртва, Весна.

— Ранен?

— Не, стегнат в тиксо до пълна асфикция.

— Кой беше?

— Церк.

— Кой ви намери?

— Веранк ме намери. Веранк влезе вътре.

— Веранк? Онзи, дето се запъваше като магаре на мост? Дето не спираше да стихоплетства?

— Същият.

— Мислех, че е напуснал Бригадата.

— Напусна я, обаче точно той влезе в гробницата. Не ме питайте как, Вейл, не знам как.

— Доволен съм все пак, че сте цял, господин комисар.

— Само един крак ми липсва.

— Хубаво — каза Вейл смутено, неспособен да внесе успокоение в душите. — Проучих вицепрезидентката. Наистина е имало брак, преди двайсет и девет години.

— Името на съпруга?

— Още не го знам, пуснах съобщение в пресата. Един от свидетелите на бракосъчетанието, една жена, е била убита в Нант преди седмица с два куршума в главата. Дъщеря й отговори на обявата. Сега търся втория свидетел. Нант. Адамсберг си спомняше, че е чувал нещо за Нант. Но кога? И какво?

— Имало ли е дете?

— Нямам представа. Ако е имало, го е дала за осиновяване.

— Трябва да се издири детето, Вейл.

Адамсберг затвори и посочи крака си.

— Нещо ме боцка вътре — съобщи той.

— Слава на Бога — зарадва се Даница и се прекръсти.

— Тогава те оставяме — каза Бошко и стана да си ходи, веднага последван от Вукашин. — Ще можеш ли да се оправиш сам за обяда?

— Върви си почини, Бошко. И той ще си легне.

— Сложи му грейка на крака.

Докато Адамсберг заспиваше под синия си юрган, приготвиха стая за непознатия с коси на глиганче и според Даница с очарователна усмивка. Устната му красиво се повдигаше от едната страна и лицето му тутакси грейваше. Дългите му мигли хвърляха лека сянка върху неясните контури на бузите му. Нищо общо с нервната и танцуваща физика на Адамсберг. Непознатият не се опитваше да се харесва. Но носеше в косите си следата на дявола, а знае се, че дяволът може да приеме чертите на прелъстител.