Стаята му беше с висок таван, претрупана със стари шарени черги, със син юрган, метнат върху леглото. Адамсберг се отпусна отгоре му с ръце, скръстени зад тила. След пътуването краката му бяха натежали от умора, но той се усмихваше със затворени очи, щастлив, че е изтръгнал корена на Плоговците, и неспособен да разбере същността на историята им. Нямаше сила да я обсъжда с Данглар, затова му изпрати две кратки съобщения. Родоначалникът е Петър Плогойовиц. После добави: 1725.
Даница, която на втори поглед беше закръглена и хубавка и едва ли имаше повече от четирийсет и две години, почука на вратата му, като го събуди малко след двайсет часа — според часовниците му.
— Вечера je на столу — каза тя с широка усмивка, дообяснявайки се чрез жестове, които означаваха „елате“ и „ядене“.
Езикът на знаците с лекота покриваше основните жизнени функции.
Тук, в Кисилова, хората не спираха да се усмихват и може би точно от това странно село идваше „щастливият характер“ на чичо Славко и на племенника му Владислав — потомък, който му напомни за собствения му син. Помисли няколко минути за малкия Том, който се намираше някъде в Нормандия, и се изсули от юргана. Веднага се бе влюбил в тази светлосиня завивка, обточена с панделка, поизтъркана по краищата и по-приятна от яркочервената, подарена му от сестра му. Тукашната миришеше на сено или на глухарчета и може би дори на магаре. Докато слизаше по тясното дървено стълбище, мобилният му телефон завибрира в задния му джоб като нервен щурец. Погледна отговора на Данглар. Категоричен отговор: Глупости.
Владислав го чакаше на масата, здраво стиснал в юмруци вилица и нож.
— Дунайски зрезек — виенски шницел, каза той, като нетърпеливо посочи ястието. Бе облякъл бяла тениска и на нейния фон облицовката му от черни косми бе станала още по-видима. Тя впрочем спираше на китките, така както прииждащата вълна замира на брега. Оттам нататък ръцете му бяха гладки и бледи.
— Разгледахте ли пейзажа? — попита младежът.
— Дунав и края на тъмната гора. Една жена се опита да ми попречи да се приближавам до гората.
Потърси погледа на Влад, който се хранеше с наведена над чинията глава.
— Но аз все пак се приближих.
— Забележително.
— Какво значи това? — попита Адамсберг, оставяйки на масата листа, върху който бе преписал надгробния надпис.
Влад взе салфетката си и бавно изтри устни.
— Глупости — отвърна той.
— Да, но какви?
Влад изпусна въздух през носа си, за да изрази несъгласието си.
— Все някой ден щяхте да попаднете на туй нещо. Неизбежно е.
— Е и?
— Казах ви. Те не желаят да се говори за това и толкова. Достатъчно лошо е, че тази жена ви е видяла да ходите натам. Да не се изненадате, ако утре ви изгонят. И ако искате да продължите разследването си, не ги предизвиквайте с тази история. Нито с нея, нито с войната.
— Нищо не съм казал за войната.
— Виждате ли човека зад нас? Виждате ли какво прави?
— Видях. Рисува с флумастер върху ръката си.
— През целия ден. Чертае кръгове и квадрати, оранжеви, зелени, кафяви. Участвал е във войната — добави по-тихо Влад. — Оттогава оцветява кръгчета върху ръката и не говори.
— А другите мъже?
— Киселево беше относително пощадено. Защото тук не оставят жените и децата сами в селото. Много успяха да се скрият, много останаха тук. Не говорете за гората, господин комисар.
— Свързана е с разследването, Влад.
— Плог — обяви Владислав и вдигна средния си пръст, което придаде ново значение на звукоподражанието. — Нищо общо.
Даница, която бе подредила русите си кичури, им донесе десерта и остави две малки чашки до чиниите.
— Внимавайте — препоръча Влад. — Това е ракиjа.
— И какво значи?
— Плодов алкохол.
— Говоря за надгробния надпис.
Владислав отблъсна листа с усмивка — знаеше надписа наизуст, като всички в Киселево.
— Само един невеж француз може да не подскочи, като чуе страшното име на Петър Плогойовиц. В Европа историята е толкова прочута, че вече дори не я разправят. Попитайте Данглар, той сигурно я знае.
— Питах го. Знае я.
— Това не ме учудва. И какво каза?
— Глупости.
— Адрианус никога не ме разочарова.
— Влад, какво пише на плочата?
— Минувачо — изрецитира Владислав, — продължи пътя си, не се обръщай и не взимай нищо със себе си. Тук е заровен проклетият Петър Благойевич, починал през 1725 на 62 години. Дано клетата му душа намери покой.
— Защо има две имена?
— Има две имена, но човекът е един и същ. Плогойовиц е австрийската версия на Благойевич. По времето, когато е живял тук, областта е била владение на Хабсбургите.
— Защо е бил проклет?
— Защото през 1725 селянинът Петър Плогойовиц е умрял в Киселево, родното му село.
— Не започвайте със смъртта му. Кажете ми какво е направил през живота си.
— Но животът му се е повредил след смъртта му. Три дни след погребението, през нощта, Плогойовиц отишъл да види жена си и поискал да му даде чифт обувки, за да може да пътува.
— Обувки ли?
— Да. Бил ги забравил. Още ли искате да знаете, или разбирате за каква глупост става дума?
— Разказвайте по-нататък, Влад. Напомня ми нещо тази история с мъртвеца, дето си искал обувките.
— През десетте седмици след посещението му смъртта внезапно покосила девет души, все негови роднини. Изтичала им кръвта и умирали от изтощение. Докато агонизирали, разправяли, че са видели Плогойовиц да се навежда над тях, дори да ляга върху тях. Паника обхванала селяните, които били убедени, че Плогойовиц е станал вампир и ще им изпие живота. Изведнъж цяла Европа заговорила за него. Именно заради Плогойовиц, заради Киселево, в което пиеш ракиjа тази вечер, думата „вампир“ се е разпространила отвъд тези земи.
— Чак толкова?
— Плог. Като минали два месеца, селяните решили да отворят гроба и да унищожат тялото, въпреки че Църквата категорично им забранявала. Духовете се разбунили, Империята възложила на гражданските и религиозните власти да предотвратят брожението. Въпросните власти безпомощно присъствали на ексхумацията. Но наблюдавали и записвали. По тялото на Петър Плогойовиц нямало и следа от разложение. Бил напълно запазен, кожата му била съвсем свежа.
— Като жената от Лондон. Някоя си Елизабет, чийто съпруг отворил ковчега й след седем години, за да си вземе стиховете. Била като нова.
— Вампир ли е била?
— Така разбрах.
— Тогава е нормално. Старата кожа на Плогойовиц и старите му нокти се търкаляли в пръстта на гроба. От устата му течала кръв, както и от другите му отвори — от ноздрите, очите и ушите. Тези факти били съвестно отбелязани от австрийските чиновници. Петър бил изял савана си и имал ерекция. Тази последната подробност обикновено се пропуска в отчетите. Ужасените селяни издялали един кол и го проболи в сърцето.
— И той изревал?
— Да. Ужасяващият му рев се чул из цялото село, а в гроба плиснала кръв. Извадили гадното му тяло и го изгорили. Превърнали го в пепел. Изровили деветте му жертви, затворили ги в запечатана гробница и изоставили гробището.
— Старото гробище, на запад?
— Да. Бояли се заразата да не се разпространи под земята. И хората престанали да измират. Така се говори.
Адамсберг отпи мъничко ракиjа.
— В края на гората, под хълмчето, там ли е заровен прахът му?
— Има две версии. Някои разправят, че прахът му е бил разпръснат в Дунава, други твърдят, че е бил заровен в този гроб, далеч от селото. Според поверието частица от ужасния Плогойовиц е оцеляла и там, под онова хълмче, чували я да дъвче. Това показва, че токсичността на Петър е намаляла, след като е слязъл до по-долния стадий, стадия на дъвкача.
— Превърнал се е в подвампир?
— В пасивен вампир, който не излиза от гроба си, но демонстрира своята ненаситност, като изяжда всичко, което се намира около него: савана, ковчега и пръстта. Съществуват хиляди свидетелства, свързани с дъвканите. Чували са как тракат зъбите им под земята. По-добре е все пак да не се приближаваш до тях и добре да затиснеш гроба им.
— За това ли са цепениците и камъните?
— За да му попречат да излезе, да.
— Кой ги поставя?
— Архангел — каза Влад, като понижи тон, докато Даница отново пълнеше чашите им.
— А защо са отрязали дърветата наоколо?
— Защото корените им могат да плъзнат към земята около гроба и дървото да се зарази. Затова не трябва да се оставя да расте. Нито да се берат цветя наоколо, защото Плогойовиц е в стъблата им. Архангел окосява всичко веднъж годишно.
— Мисли, че Плогойовиц може да излезе оттам?
— Архангел е единственият, който не мисли така. Една четвърт от селяните тук твърдо вярват, че може. Друга четвърт поклащат глави, без да се произнасят по въпроса, за всеки случай, за да не си навлекат гнева на вампира, като му се подиграват. Останалите се правят, че не вярват, казват, че това са стари легенди за простолюдието. Но не се чувстват спокойни и затова не са напускали селото през войната. Единствен Архангел наистина не вярва. Затова не го е страх и е научил наизуст историята на вампирите, от върколаците, упирите и вурдалаците до носфератите, вещиците, стафиите и морите.
— Толкова ли са много?
— Тук, Адамсберг, и в радиус от петстотин километра са съществували хиляди вампири. Но епицентърът е на мястото, на което се намираме. Където е царувал великият Плогойовиц, неоспоримият водач на глутницата.
— Ако Архангел не вярва, защо почиства гроба?
— За да успокои селяните. Всяка година подменя цепениците, защото дървото изгнива отдолу. И някои хора мислят, че понеже му е свършила пръстта, Плогойовиц е започнал да яде цепеници. Затова Архангел ги подменя и реже издънките по пъновете. Само той смее да прави това, разбира се. Никой друг не се доближава до гроба. Но хората все пак не са загубили напълно здравия си разум. Смятат, че Плогойовиц нищо не може да им направи, защото е прехвърлил силата си в потомците си.
— И къде са тези потомци? Тук?
— Шегуваш ли се? Още преди да изровят Плогойовиц, целият му род избягал от селото. Опасявали се, че ще ги избият. После се разпръснали навсякъде, никой не знае къде точно. Плъзнали насам-натам и сеели малки вампирчета. Но някои твърдят, че ако Плогойовиц успее да излезе от гроба си, ще възстанови ужасната си цялост. Други пък са убедени, че макар част от Плогойовиц наистина да е в гроба, целостта му царува на друго място.
— Къде?
— Не знам. Всичко това си спомням от разказите на моя дедо. Ако искаш да научиш повече, обърни се към Архангел. Той ни е сръбският Адрианус.
— Но знае ли се, Влад, дали някое конкретно семейство е станало жертва на Плогойовиц?
— Ами неговото, нали ти казах. Девет негови роднини са умрели. Значи е имало епидемия. Старият Плогойовиц е бил болен и е предал заразата на семейството си, което я е предало на съседите си. Толкова е просто. После изпаднали в ужас и потърсили изкупителна жертва. Затова се върнали към първия смъртен случай, забили му кол в сърцето и готово.
— А ако епидемията пак се появяла?
— Случвало се е многократно. Тогава отваряли гроба, като си мислели, че части от съществото са все още активни, и започвали отначало.
— А ако хвърлели праха в реката?
— Отваряли друг гроб, на мъж или жена, заподозрени, че са откраднали частица от чудовището, недоизгоряла на кладата, че са я изяли и на свой ред са станали вампири. И така продължавали, докато епидемията отзвучавала. Докато можели да кажат: няма вече смъртни случаи.
— Само че има, Владислав. Един Пльогенер в Пресбаум и един Плог в Гарш. Два потомъка на Плогойовиц, в Австрия и във Франция. Тук само ракиjа ли има? Това нещо ме изсмуква като твоя дъвкач. Бира? Дали няма бира?
— „Йелен“.
— Добре, нека е „Йелен“.
— Може да е станало нещо друго, което да е задвижило отмъщението. Представи си, че Плогойовиц не е бил вампир през 1725-а. Тогава? Как смяташ?
Адамсберг се усмихна на съдържателката, която му носеше бирата, и се опита да си спомни как се казва „благодаря“. Консултира се с гърба на ръката си.
— Хвала — рече и направи знак, че иска да запали, при което Даница извади от полата си пакет с непозната марка, „Морава“.
— Подарък — каза Влад. — Пита защо имаш два часовника и нито един от двата не е точен.
— Кажи й, че не знам.
— Он не зна — преведе Влад. — Намира, че си хубав мъж.
Даница се върна в стаята, където правеше сметките си, и Адамсберг проследи с поглед ханша й, който се поклащаше под сиво-червената пола.
— Ако не е имало вампир? — настоя Влад.
— Тогава бих заложил на семейна история, довела до строги наказания с фатален край. Неразкрито убийство, предаден съпруг, незаконно дете, откраднато богатство. Водел-Плог е много богат и не е оставил парите си на сина си.
— Виждаш ли? Там търсѝ. Където има пари търсѝ.
— Проблемът е в телата, Влад. Раздробени, така че нито една частица да не може да се възстанови. Селяните раздробявали ли са вампирите или са се задоволявали с кола и огъня?
— Архангел знае.
— Къде е той? Кога мога да го видя?
Кратък разговор с Даница, после Влад се върна на масата леко учуден.
— Изглежда, че Архангел те очаква утре на обяд и ще направи пълнена зелка. Знае, че си почистил и разгледал плочата — всички са в течение. Казва, че с това не бива да си играеш, ако не искаш да умреш.
— Нали каза, че Архангел не вярва?
— Ако не искаш да умреш — повтори Влад, обърна чашката с ракиjа и се разсмя.