Едно незнайно място

V

— Не знам дали е добре да разказвам за Хайгейт — каза Данглар, който бе поискал трета чаша шампанско, за взводния, и я пиеше вместо него. — Може би е по-добре вече да не се разказва за това. Хайгейт е един от големите тунели, които хората прокопават, нали, господин комисар, и е много стар, почти забравен. Може би е по-добре да го оставим да се срути. Защото бедата е, че когато някой луд за връзване прокопае тунел, и други хора могат да минат през него, както ни обясни Радсток по свой начин. Точно това е станало с Хайгейт.

Есталер чакаше продължението със спокойното изражение на човек, който ще чуе приятна история. Данглар погледна ведрото му лице — не беше сигурен какво трябва да направи. Да заведе Есталер в тунела на Хайгейт би означавало да подложи на риск простодушието му. В Бригадата бе прието да се говори за „простодушието“ на Есталер, а не за глупостта му. Четири от пет пъти Есталер се разминаваше с истината. Но наивността му понякога раждаше неочаквани плодове. Невинните му гафове насочваха колегите му по следи, толкова очевидни, че никой не се бе сетил за тях. Но обикновено въпросите на Есталер забавяха темпото на работата. Търпеливо се опитваха да им отговарят, защото го харесваха, а и защото според Адамсберг някой ден той щеше да се оправи. Мъчеха се да вярват на комисаря, свикнаха да правят това колективно усилие. Всъщност Данглар обичаше да говори на Есталер, когато имаше време. Защото можеше да демонстрира огромни количества знание, без младежът да изгуби търпение. Хвърли поглед на затворилия очи Адамсберг. Знаеше, че комисарят не спи и прекрасно го чува.

— За какво ти е да знаеш? — подхвана той. — Краката принадлежат на Радсток и се намират от другата страна на морето.

— Казахте, че може да са дар. На кого? Хайгейт има ли собственик?

— В известен смисъл. Има Господар.

— Как се казва?

— Нещото — поусмихна се Данглар.

— И откога владее Хайгейт?

— Старата част на гробището, западната, пред която беше вчера, е била открита през 1839 година. Но трябва да ти е ясно, че Господарят може да е бил там много по-рано.

— Да.

— Много хора казват, че понеже Нещото вече е живяло там, в стария параклис на Хампстед Хил, мястото е нямало как да не бъде избрано за гробище.

— Мъж ли е?

— Мъж. Повече или по-малко. Именно неговото могъщество е привлякло и мъртвите, и живите. Разбираш ли?

— Да.

— Отдавна не погребват никого в западната част, тя е станала историческо място, прочула се е. Там има забележителни паметници, всякакви странни неща, именити покойници. Чарлс Дикенс или Маркс например.

Взводният придоби разтревожено изражение. Есталер никога не се опитваше да скрие невежеството си, нито грижите, които то му създаваше.

— Карл Маркс — уточни Данглар. — Той е написал една важна книга. За класовата борба, икономиката, всякакви такива неща. От които е произлязъл комунизмът.

— Аха — отбеляза Есталер. — Но това какво общо има със собственика на Хампстед Хил?

— Казвай по-добре „Господаря“, така е прието. Не, Маркс няма нищо общо с него. Просто ти казвах, че западен Хайгейт е известен в цял свят. И мнозина се плашат от него.

— Ами да, щом Радсток се уплаши. А защо?

Данглар се поколеба. Откъде да я започне тази история? И трябва ли?

— Една вечер — каза той — преди почти четирийсет години, през 1970 година, две девойки се прибирали от училище и за по-бързо минали през гробището. Пристигнали в дома си тичайки, ужасени, тъй като били преследвани от черен силует и видели мъртъвци да излизат от гробовете си. Една от тях се разболяла и станала сомнамбул. Насън ходела на гробището и винаги се спирала пред една и съща гробница. Гробницата на Господаря, казвали тогава, Господаря, който я викал. Проследили я и намерили на мястото десетки трупове на животни е източена кръв. Хората в съседство започнали да се страхуват, мълвата се разнесла, вестниците я подхванали и нещата взели да излизат от релси. Заедно с няколко „озарени“ един свещеник екзорсист отишъл на мястото, за да унищожи Господаря на Хайгейт. Проникнали в гробницата и открили ковчег без име, поставен различно от другите. Отворили го. Сещаш се какво видели.

— Не се сещам.

— В ковчега имало тяло, но то не било нито живо, нито мъртво. Лежало там напълно запазено. Непознат мъж без име. Единият от озарените се поколебал и не го пронизал в сърцето с кол, защото Църквата забранявала това.

— А защо искал да го пронизва с кол?

— Есталер, не знаеш ли как се убиват вампири?

— А, ясно — сериозно каза младежът. — Защото това било вампир.

Данглар въздъхна, изтри с ръка запотеното стъкло на прозореца на влака.

— Така поне мислели озарените и затова били отишли там е кръст, чесън и колове. Пред отворения ковчег свещеникът издекламирал думите, които се използват при екзорсизъм: Излез, коварно същество, носител на всичкото зло. Отстъпи мястото си, порочно създание.

Адамсберг отвори очи и му хвърли заинтригуван поглед.

— Знаете я тази история, нали? — каза Данглар с леко агресивен тон.

— Не тази, но знам други. В този момент от историята се чува страшен, нечовешки вик.

— Точно така. Едно ужасяващо стенание прокънтяло в гробницата. Свещеникът хвърлил шепа чесън и зазидал с тухли входа й.

Адамсберг сви рамене.

— Вампирът не се спира с тухли.

— Вярно, тухлите не подействали. Четири години по-късно започнали да шушукат, че в една къща наблизо, стара викторианска постройка в готически стил, има духове. Свещеникът претърсил къщата и открил в избата ковчега, който бил зазидал преди четири години в гробницата.

— Имало ли тяло вътре? — попита Есталер.

— Не знам.

— Има и една по-стара история, нали? — каза Адамсберг. — Иначе Сток нямаше да се уплаши толкова.

— Не ми се ще да я разказвам — изсумтя Данглар.

— Но Сток я знае, майоре. Значи и ние трябва да я узнаем.

— Това си е негов проблем.

Не. И ние видяхме краката. Кога започва старата история?

— През 1862 година — отвратено отвърна Данглар. — Двайсет и три години след откриването на гробището.

— Продължавайте, майоре.

— През нея година била погребана някоя си Елизабет Сидал, която починала от свръхдоза лауданум. Свръхдоза от друг век — добави той, обръщайки се към Есталер.

— Разбирам.

— Съпругът й бил прочутият Данте Габриел Росети, поет и художник от прерафаелитите. Елизабет била погребана с ръкописите на съпруга си.

— Пристигаме след час — внезапно се обезпокои Есталер. — Ще имаме ли време?

— Не се тревожи. Седем години по-късно съпругът отворил ковчега й. Тук има две версии. Според първата Данте Габриел Росети съжалил за жеста си и искал да си вземе стиховете и да ги издаде. Според втората не можел да се примири със загубата на жена си. Освен това имал един ужасен приятел, наречен Брам Стокър. Есталер, чувал ли си за него?

— Никога.

— Той е литературният баща на Дракула, един велик вампир.

Есталер притеснено се намръщи.

— Историята за Дракула е измислена — обясни Данглар, — но е известно, че Брам Стокър е изпитвал болезнен интерес към този въпрос. Познавал е ритуалите, които свързват хората с теза, които никога не умират. И е бил приятел на Данте Росети.

В усилието си да се концентрира и от страх да не изпусне нещо, Есталер усукваше втора кърпичка.

— Искаш ли шампанско? — попита Данглар. — Уверявам те, че имаме време. Историята е неприятна, но е кратка.

Есталер хвърли поглед на Адамсберг, на който очевидно му беше безразлично, и прие. Ако искаше да слуша Данглар, би било коректно да пие от шампанското му.

— Брам Стокър страстно се интересувал от гробището Хайгейт — продължи Данглар, като спря минаващата стюардеса. — Там скита една от героините му, Люси, и така създава име на мястото. Някои твърдят, че интересът на Стокър бил подхранван от самото Нещо. Според втората версия именно Стокър накарал приятеля си да отвори гроба на мъртвата си жена. Но както и да е станало, Данте разбил ковчега седем години след смъртта й. В този момент, а може би и по-рано, се отваря черният тунел на Хайгейт.

Данглар замълча, сякаш обгърнат от сянката на Данте, под спокойния поглед на Адамсберг и разтревожения на Есталер.

— Разбрах — каза Есталер. — Разбива ковчега и вижда нещо.

— Да. Открива с ужас, че жена му е като жива, че косите й са все така дълги и рижи, кожата е гладка и розова, ноктите поддържани, сякаш току-що е починала или дори сякаш не е. И това е чиста истина, Есталер. Все едно не били минали седем години. Нямало и следа от разложение.

— Възможно ли е такова нещо? — попита Есталер, стиснал пластмасовата си чаша.

— Ами случило се е такова нещо. Имала „румения тен“ на оцелелите, била почти прекалено румена. Така са я описали свидетелите, уверявам те.

— А ковчегът нормален ли е бил? Дървен?

— Да. Чудото с Елизабет Сидал вдигнало голям шум в Англия и отвъд Англия. Веднага видели в него знака на Нещото и обявили, че то е влязло във владение на гробището. Организирали различни церемонии, явили им се видения, започнали да пеят химни в чест на Господаря. От този ден нататък тунелът зее, широко отворен.

— И вътре влизали хора.

— Много хора, хиляди. Включително двете девойки, преследвани от призрака.

Влакът забави ход. Наближаваха Северната гара. Адамсберг се изправи, тръсна сгънатото си на топка сако, прекара ръка през косата си.

— И какво общо има колегата Сток с всичко това? — попита той.

— Радсток е бил в екипа от ченгета, изпратени на място веднага щом се разчуло за сеанса по екзорсизъм. Видял е запазеното тяло, чул е как свещеникът се разправя с вампира. Бил е млад и предполагам, че е бил впечатлителен. И че да открие днес на същото място крака на мъртъвци му е дълбоко противно. Защото се твърди, че Нещото все още царува над тъмните сили в Хайгейт.

— Това ли е дарът? Кракорезача е направил подарък на Нещото?

— Така мисли Радсток. Той се бои някой луд да не пробуди кошмара на Хайгейт. И могъществото на заспалия му Господар. Но нещата едва ли стигат дотам. Кракорезача иска да се отърве от колекцията си, така да е. Но не може да захвърли на боклука толкова ценни експонати. То е все едно да хвърлиш детските си играчки. Иска да им намери достойно място.

— И избира място, съответстващо на фантазиите му. Избира Ижгат, където краката могат да продължат да живеят — обади се Адамсберг.

— Хайгейт — поправи го Данглар. — Което не означава, че Кракорезача вярва в Нещото. От значение е само характерът на мястото. Но все едно — всичко това е вече от другата страна на Ламанша и далеч от нас.

Влакът спря на перона, Данглар грабна куфара си, сякаш искаше с този съвършено реален жест да сложи край на вцепенението, предизвикано от историята му.

— Но когато сме видели нещо такова, Данглар — тихо каза Адамсберг, — някакво късче от него се отделя и остава в нас. Всяко много красиво или много грозно нещо оставя частица от себе си в очите, които го гледат. Това е известно. И точно по това я разпознават.

— Коя? — попита Есталер.

— Много голямата красота и много голямата грозота. Разпознават я по този шок, по тази останала частица.

След като Данглар си тръгна, сякаш разкаял се, че е казал толкова много, докато вървяха по перона, Есталер докосна комисаря по рамото.

— А какво правим после с тези малки парченца, които сме видели?

— Подреждаме ги, разполагаме ги като звезди в една голяма кутия, наречена памет.

— Не можем ли да ги изхвърлим?

— Не, невъзможно е. Паметта няма свое сметище.

— А ако не ги искаме, какво да правим?

— Или ги издебваш, за да ги убиеш, като Данглар, или не им обръщаш внимание.

В метрото Адамсберг се запита на кое място в паметта му ще се подредят противните лондонски крака, в кое съзвездие и колко време ще мине, преди да се направи, че ги е забравил. И къде ще се настанят изяденият гардероб и мечката, и чичото, и девойките, които бяха видели Нещото и искаха да го навестят. И какво е станало с онази, която тръгнала сама към гробницата? Ами със свещеника? Адамсберг разтърка очи и се размечта за дълга нощ, прекарана в сън. За цели десет часа, защо не. Успя да поспи само шест.