Едно незнайно място

XVI

Отидоха в „Чашка за зарове“, мърлявия бар в края на улицата, защото по това време елегантната „Бирария на философите“ отсреща вече беше затворена — тя работеше само в обичайните часове. Според настроението и наличните си авоари човек можеше, само като пресече улицата, да избере буржоазния или работническия живот, да си се представя като богат или като беден, да предпочете чая или чашата червено вино.

Съдържателят раздаде четиринайсет сандвича — останали бяха само със сирене, така че нямаха избор — и толкова кафета. Без да ги пита, постави на масата три кани червено вино — не обичаше клиентите да отказват виното му, чийто произход впрочем бе неизвестен. Данглар казваше, че става дума за долнокачествено „Кот дю Рон“. Вярваха му.

— Художникът, който се самоубил в затвора — каза Адамсберг. — Научихте ли нещо ново?

— Нямахме време — отвърна Мордан и отмести сандвича си. — Меркаде ще се заеме следобед.

— Фъшкиите, космите, кърпичката, отпечатъците — какво установиха за тях?

— Фъшкиите са два вида, точно както казахте — обясни Жюстен. — Емиловите са различни от топчетата в стаята.

— Ще вземем и от кучето за сравнение — каза Адамсберг. — Емил е донесъл фъшкиите от фермата, деветдесет на сто.

Адамсберг държеше Купидон притиснат между краката си, още не се бе опитвал да му уреди среща с котарака.

— Това куче вони — каза Воазне, седнал в края на масата. — Чак тук се усеща вонята.

— Първо ще му вземем проба, после ще го къпем.

— Просто искам да кажа — продължи Воазне, — че здравата вони.

— Стига де — каза Ноел.

— С отпечатъците няма изненади — подхвана Жюстен. — Из цялата къща има отпечатъци на Водел и Емил, много от тях са на масата, където са играли морски шах, на перваза на огнището, по дръжките на вратите, в кухнята. Емил е бил съвестен чистач, не е оставил много следи, мебелите са почистени. На бюрото има все пак един лош отпечатък на Пиер син и още един на облегалката на един стол. Трябва да го е издърпвал до масата, когато е работил с баща си. Четири непознати мъжки отпечатъка има на шкафа в спалнята.

— На лекаря — каза Адамсберг. — Сигурно го е преглеждал в спалнята.

— И накрая, още един мъжки отпечатък в кухнята и един женски в банята, на тоалетната масичка.

— Ето на — обади се Ноел, — появи се и жена.

— Не, Ноел, в спалнята му няма никакъв женски отпечатък. Съседите твърдят, че Водел почти не е излизал. Пазарувал е от къщи и е приемал в дома си коафьорката, банкера и шивача. Сред телефонните му разговори също няма лични. Говорил е само със сина си един-два пъти месечно. При това по-скоро младият Пиер се е обаждал. Най-дългият им разговор е продължил четири минути и шестнайсет секунди.

— Никакъв разговор с Кьолн? — попита Адамсберг.

— В Германия? Не, защо?

— Изглежда, че Водел отдавна е обичал една възрастна германка. Някоя си госпожа Абстер от Кьолн.

— Това не пречи да е спал с коафьорката си.

— Не казвам, че пречи.

— Не, не са го посещавали жени. Съседите са сигурни. А на тази алея всичко се вижда.

— Как разбрахте за госпожа Абстер?

— Емил ми даде едно любовно писъмце, което трябвало да пусне, ако Водел умре.

— И какво пише в него?

— На немски е — каза Адамсберг, като измъкна писмото от джоба си и го постави на масата. — Фроаси, можете ли да го преведете?

Фроаси разгледа писмото, смръщи вежди.

— Означава нещо като Пази нашето царство, отстоявай го, трябва да остане недосегаемо.

— Била е трудна любов — отсъди Воазне. — Дамата е била омъжена за друг.

— Но думата с главни букви накрая не е на немски.

— Това им е било нещо като парола — обясни Адамсберг — Препратка към събитие, известно само на двамата.

— Аха — потвърди Ноел. — Тайна дума. Тъпо е, но на жените им харесва. А на мъжете им е досадно.

Фроаси побърза да попита кой иска второ кафе, няколко ръце се вдигнаха, а Адамсберг помисли, че и Фроаси измисля тайни думи и Ноел я е наскърбил. Още повече че тя често си хващаше любовници, които губеше с рекордна бързина.

— Водел не го е намирал за тъпо — каза Адамсберг.

— Може да е парола — съгласи се Фроаси, свеждайки глава над хартията, — но във всеки случай е на руски. КИСЛОВА. Написано е на кирилица. Съжалявам, но не знам руски. Малко хора знаят руски.

— Аз поназнайвам — обади се Есталер.

Настъпи учудено мълчание, за което младежът не си даде сметка, тъй като беше твърде зает да бърка захарта в чашата си.

— Защо го поназнайваш? — попита Морел, сякаш Есталер бе извършил нещо лошо.

— Защото съм се опитвал да го науча. Знам да произнасям буквите.

— Но защо си се опитвал да учиш руски? Защо не испански?

— Ами така.

Адамсберг му подаде листа и Есталер се съсредоточи.

— Ако се произнесе правилно и ако е любовен код — каза той, — ще даде нещо като KISS LOVE — целувки, любов. Нали?

— Чудесно — одобри Фроаси.

— Браво — каза Ноел и взе листа. — Идеален подпис, с който да заинтригуваш жената.

— Мислех, че си против паролите — обади се Жюстен с тънкия си гласец.

Ноел направи гримаса и подаде писмото на Адамсберг. В кафенето влезе Данглар, намести се до масата и въздъхна. Беше се зачервил. Добре е минал разговорът, помисли Адамсберг.

— Тя ще дойде в Париж, той е в шок, почти в паника.

— Всичко това, фъшкии и любовни писма, е подробност — каза Ноел. — Все така не стигаме до същността. Също като кучешките косми по креслото — дълги, бели, тип пиренейска овчарка, от ония песове, които ви окъпват целия с едно лизване. Докъде ни води това? Доникъде.

— Да добавим и информацията от кърпичката — каза Данглар.

Отново настъпи мълчание, ръцете се скръстиха, погледите се отклониха встрани. Аха, каза си Адамсберг, ето за какво било сутрешното вълнение.

— Казвайте — рече той.

— Хартиената кърпичка беше скорошна — обясни Жюстен. — И отгоре й имаше нещо.

— Микроскопична капка кръв на стария — каза Воазне.

— И вътре имаше нещо.

— Сопол.

— Накратко, колкото искаш ДНК.

— Искахме да ви кажем снощи, когато узнахме, търсихме ви в осем, но мобилният ви не отговаряше.

— Батерията му беше свършила.

Адамсберг огледа лицата им едно по едно и си сипа половин чаша вино, противно на навиците си.

— Внимавайте — дискретно го предупреди Данглар, — произходът му е неизвестен.

— Чакайте сега — каза Адамсберг. — Сополът не е на Водел баща, нито на Водел син, нито на Емил. Така ли?

— Тъй вярно — обади се Ламар, който като бивш жандарм не успяваше да се отърси от военната терминология.

И който като нормандец изпитваше затруднения да гледа Адамсберг в очите.

Адамсберг отпи от чашата си, хвърли поглед към Данглар, за да му потвърди, че виното наистина не струва и е доста силно. Макар да не беше чак толкова силно, колкото онова, което бе пил предишната нощ в колата. За миг се запита дали затова не бе спал като пън, след като обикновено му стигаха пет-шест часа сън. Взе парче от сандвича, останал на масата — сандвича на Мордан, — хвърли го под стола си и обясни:

— За кучето.

Наведе се, провери дали хлябът се харесва на Купидон и се обърна към тринайсетте чифта вперени в него очи.

— Значи е ДНК на непознат човек — подхвана той. — ДНК-то на убиеца. Това ДНК сте изпратили без голяма надежда за идентификация и сте я получили. Така че имате фамилията на убиеца, малкото му име, физиономията му.

— Да — полугласно потвърди Данглар.

Адамсберг разбираше, че този толкова бърз успех ги учудва, дори ги притеснява, че са неподготвени за него, но смущението им, дори общото им чувство за вина го хвърляха в недоумение. Някъде влакът бе излязъл от релси.

— Значи имаме адреса му — продължи Адамсберг, — може би знаем професията му и адреса на местоработата му. Известни са ни приятелите му, близките му. Всичко това сме научили само преди петнайсет часа. Така че установяваме къде би могъл да бъде, действаме предпазливо и го залавяме. Няма как да го изпуснем.

Още докато говореше, Адамсберг знаеше, че греши. Щяха да го изпуснат, вече го бяха изпуснали.

— Няма как да го изпуснем — повтори той, — освен ако знае, че сме го открили.

Данглар постави на коленете си голямата си чанта, деформирана от бутилките, които често лежаха на дъното й. Извади купчина вестници, избра един и го постави на масата пред очите на Адамсберг.

— Знае — изрече майорът уморено.