Едно незнайно място

XL

Този път въоръжен, Адамсберг пое по пътя към реката, после се отправи към гората, отбягвайки незнайните места. Даница не искаше да го пусне, но потребността му да върви беше по-настоятелна от страховете на съдържателката.

— Трябва да си върна живота, Даница. И трябва да разбера.

Адамсберг прие все пак Бошко и Вукашин да го следват отдалеч. От време на време им махваше с ръка, без да се обръща. Трябваше да остане в Кисилова, там, където огънят на войната не бе утихнал, Кисилова с внимателните и благотворни хора, да не се връща в града, да отбягва всички тези места там горе, да им се изплъзне измежду пръстите, да се спаси от този изпаднал от ада син. На всяка крачка мислите му по навик се изкачваха и слизаха, като риби, които се гмуркат към дълбокото и изплуват на повърхността и които той не се опитваше да улови. Винаги бе правил така с рибите, които се рееха в главата му, винаги ги бе оставял свободни да плуват накъдето си искат, да танцуват в ритъма на стъпките му. Адамсберг бе обещал на Веранк да се срещнат в крьочмата за късен обяд и след половин час ходене и заплесване по хълмовете, лозята и дърветата се почувства, кажи-речи, готов. Обърна се, усмихна се на Бошко и Вукашин, направи им два знака с ръка, които се предполагаше, че означават „благодаря“ и „прибираме се“.

— Остава само да поразсъждаваме — каза Веранк, разгъвайки салфетката си.

— Да.

— Или ще останем тук до края на дните си.

— Чакай — каза Адамсберг и стана.

Влад седеше на една маса и Адамсберг отиде да му обясни, че трябва сам да поговори с Веранк.

— Уплаши ли се? — попита го Влад, който като че ли все още бе под впечатлението на появилия се изпод земята сиво-червен Адамсберг, явление, наречено от него „Излизането от гробницата“, като в една от историите на дедо му.

— Да, уплаших се и ме болеше.

— Мислеше, че ще умреш ли?

— Да.

— Надяваше ли се на нещо.

— Не.

— Кажи ми тогава какво ти минаваше през главата, за какво си мислеше?

— За кобасице.

— Не, сериозно — настоя Влад. — За какво?

— Кълна се, че мислех за кобасице.

— Ама че глупост.

— Глупост е. Какво значи?

— Наденица. За какво друго си мислеше?

— За дишането, как да дишам съвсем по мъничко. И за един стих — О, утешителко, в нощта на гроба глух…

— Нещо те утешаваше, така ли? Кое? Съдбата?

— Никаква съдба.

— Някоя жена?

— Никоя жена, Влад. Нищо не ме утешаваше.

— Ако не си мислил за нищо и за никого — каза Владислав леко ядосано, — нямаше да се сетиш за този стих. Кое те утешаваше, кой те утешаваше?

— Нямам отговор. Защо се дразниш?

Младежът с щастливия характер наведе глава, ровейки из яденето с върха на вилицата си.

— Защото те търсихме и не те намерихме.

— Нямаше как да отгатнете къде съм.

— Не вярвах и не се притеснявах. Даница ме накара. Трябваше да дойда с теб вчера, когато излезе.

— Исках да съм сам, Влад.

— Архангел ми беше наредил — прошепна Влад. — Каза ми да не те оставям за секунда сам. Защото си бил влязъл в незнайно място.

— И това те разсмя.

— Разбира се. Не съм си задавал въпроси. Не вярвам в такива неща.

— Аз също.

Младежът поклати глава и каза:

— Плог.

Даница смутено обслужи двамата полицаи, като се усмихваше ту на Адамсберг, ту на Веранк. Адамсберг забеляза колебанието й, което отдаде на присъствието на непознат човек. Това не го оскърби, тъй като вече нямаше намерение да спи с когото и да било до края на дните си.

— Размишлява ли, докато вървеше? — попита Веранк.

Адамсберг го погледна изненадано, сякаш Веранк вече не го познаваше и го подозираше в извършване на невъзможен подвиг.

— Пардон — каза Веранк и направи знак, че оттегля въпроса си. — Искам да кажа, би ли могъл да формулираш гласно някаква мисъл?

— Бих могъл. Щом си разпознал Церк във вестника, си започнал да ме следиш, за да се увериш, че няма да го пипна. Само защото ти е племенник. Затова предполагам, че си привързан към него, че го познаваш добре.

— Да.

— Чул си го да говори пред гробницата. Неговият глас ли беше?

— Бях прекалено далеч. А теб, когато те затвори, неговият глас ли беше?

— Чух го само веднъж на затворена врата. Вратата беше твърде дебела, за да се разбере нещо, дори ако беше крещял, а той не го направи. Беше пуснал предавател под вратата и това деформираше тембъра му. Но стилът му си беше същият. Знаеш ли къде си, тъпако?

— Не вярвам да е казал това — реагира Веранк.

— Каза го и още как, най-добре ми повярвай.

— Ако някой добре познава Армел, би могъл да го имитира.

— Да, може да го имитира. Бих казал, че понякога сам се имитира.

— Виждаш ли?

— Веранк, имаш ли поне един аргумент в подкрепа на тезата си?

— Неубедителен ми се струва убиец, който оставя ДНК на местопрестъплението.

— На мен също — каза Адамсберг, припомняйки си симпатичната малка гилзичка под хладилника. — Говориш за симпатичната малка кърпичка в градината?

— Да.

— Нещо друго?

— Защо Армел не е говорил с теб, след като те е затворил в гробницата?

— За да не го чуе някой.

— Или за да не чуеш ти гласа му, глас, който не би разпознал.

— Веранк, момчето не отрече убийството. Как мислиш да го спасиш?

— Като се позова на това, което е. Познавам го добре. Сестра ми остана в По, след като го роди. Нямаше начин да се върне на село с дете без баща. Аз бях в гимназията и напуснах интерната, за да живея с нея. Седем години бяхме заедно. После следвах там, станах учител и не се разделих с тях. Познавам Армел като петте си пръста.

— И ще ми кажеш, че е мило момче. Добро хлапе, което не е настъпвало жаба, когато е било малко.

— И защо не? От детството му насам рядко съм го виждал да си изтървава нервите. Гневът не му е присъщ, нито нападението, нито оскърблението. Той е неуловим, недисциплиниран, мързелив, дори равнодушен. Но досега никой не е успял да го изкара от кожата му. А можем определено да кажем, че човекът, накълцал Водел, е бил излязъл от кожата си.

— Подобни неща се прикриват.

— Адамсберг, унищожението е заложено в същността на този убиец. Армел не мисли за унищожение, защото не мисли и за съграждане. Знаеш ли от какво живее? Прави евтини бижута и ги продава на прекупвачите. Няма други амбиции. Скита се насам-натам, на нищо не държи особено. Кажи ми, как подобен човек би имал достатъчно желание и енергия, та часове наред да разпарчетосва Пльогенер и Водел?

— Вкъщи съвсем не видях такъв спокоен младеж. Видях обратното на твоя племенник. Видях един крайно нервиран тип, груб, вулгарен, злъчен и преливащ от…

— Да — каза Веранк разтревожено, без да забележи, че Даница е вдигнала чиниите и е донесла десерта.

— Завитек — каза тя.

— Хвала, Даница. Налага се да го приемеш, Веранк. Под твоя Армел се крие един Церк.

— Или зад моя Армел се крие един Церк.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че някой играе неговата роля.

— Момент — рече Адамсберг, като постави ръка върху ръката на Веранк, за да го прекъсне. — Неговата роля. Да, възможно е.

— Защото?

— Първо, защото остроумничеше, и то прекалено остроумничеше. И второ, защото тениската му беше нова. Някога обличал ли се е в готически стил?

— Никога. Облича каквото му падне. Дрехи без вкус, без мирис, без стойност. Това е горе-долу и представата, която има за себе си.

— Как реагираше, когато ставаше дума за баща му?

— Като дете се срамуваше, като порасна, навеждаше глава.

— Може би имаме нещо положително, Веранк. Нещо по-добро от тази паднала от небето кърпичка и от новата тениска. Но всичко зависи от твоята информация.

Веранк впи поглед в Адамсберг. Каквито и да бяха някогашните му възражения и подозрения, беше се възхищавал от този тип и се надяваше на някой от спокойните му проблясъци, появяващи се в момент, когато разумът му изглежда напълно помрачен, надяваше се да открие грам злато, дори ако трябваше да прерови тонове кал.

— Има ли в рода на майка ти, сред близките ви или по-далечни роднини мъж или жена, чието има да прилича на Арнаут Павле?

Веранк изпита разочарование. Още един тон кал.

— Павле — повтори Адамсберг отчетливо. — Дори ако звучи като Павлет или като Пол, Паулус, изобщо нещо подобно. Или поне фамилно име, което да започва с Па.

— Павле. Какво е това име?

— Сръбско. Като Плогойовиц, което е било видоизменено, скрито под фамилии като Плогерщайн, Пльогенер, Плог, Плогодреску. С Плогоф не се занимавай, то е в Бретан и няма нищо общо.

— Вече ми спомена за този Плогойовиц.

— Не произнасяй много високо това име тук — каза Адамсберг и се огледа.

— Защо?

— Вече ти казах. Петър Плогойовиц е вампир, първият. И живее тук.

Адамсберг обяви това като нещо съвсем естествено, вече свикнал с вярванията в Кисилова. Загриженото лице на Веранк го изненада.

— Какво? — каза той. — Не разбираш защо трябва да говориш тихо?

— Не разбирам какво правиш. Вампир ли гониш?

— Не съвсем. Гоня потомъка на един вампир, жертва на друг вампир и тъй нататък чак до 1727 година.

Веранк бавно поклати глава.

— Знам какво правя, Веранк. Питай Архангел.

— Онзи с ключа.

— Да. Който не позволява на Плогойовиц да излезе от гроба. Гробът е в края на поляната до гората, недалеч от колибата, в която си спал. Може да си го виждал.

— Не — твърдо каза Веранк, сякаш отказваше да приеме самото съществуване на този гроб.

— Забрави Плогойовиц — каза Адамсберг и махна с ръка. — Дай да се задоволим с имената на роднините ти по майчина линия, следователно роднините на Церк. Познаваш ли ги изобщо?

— Много добре. Занимавал съм се е генеалогия. Наизуст я знам.

— Чудесно. Напиши ги на покривката. До коя година можеш да се върнеш?

— До 1766 с двайсет и седем фамилии.

— Става.

— Не е трудно да се установи. Всичките ми предшественици са се женили за хора от съседното село. Най-дръзките са се отдалечили на цели шест километра. Предполагам, че са правели секс близо до малкото мостче над Жосен.

Адамсберг скъса хартиената покривка, когато Веранк довърши списъка си, в който нямаше и следа от Павле.

— Слушай внимателно, Веранк. Убиецът на Пиер Водел-Плог и на Конрад Пльогенер е от рода на Арнаут Павле, починал през 1727 в Медведжа, недалеч от тук. Церк не е потомък на никой Павле. Така че остават две възможности за твоя племенник.

— Стига си го наричал „мой племенник“. Той е и твой син.

— Не ми се ще да казвам „моя син“. Предпочитам да казвам „твоя племенник“.

— Разбрах.

— Или твоят племенник е извършил убийствата, манипулиран от някой от рода Павле. Или убийствата са извършени от някой от рода Павле и той е оставил малката кърпичка на твоя племенник. И в двата случая трябва да открием потомъка на Арнаут Павле.

Даница постави на масата две малки чашки.

— Внимавай — каза Адамсберг. — Това е ракиjа.

— Е и?

— Опитай. Нямаше почти да умра в гробницата, ако бях имал ракиjа.

— Фроаси — произнесе Веранк с известна носталгия, представяйки си трите шишенца коняк. — И как смяташ да откриеш потомъка на Павле?

— Знаем нещо за него. Той има влияние над племенника ти и го познава достатъчно добре, за да го имитира. Помисли за някой от обкръжението му, някой заместител на бащата, когото вижда често, от когото се възхищава и страхува.

— Той е на двайсет и девет години и не знам много за живота му, откакто е в Париж.

— А майка му?

— Майка му се омъжи преди четири години и живее в Полша.

— За никого ли не се сещаш?

— Не. Теорията ти не обяснява защо, ако не е извършил убийството, се е хвалил с него пред теб.

— Напротив — каза Адамсберг, като размени ролите. — Армел се преобразява в Церк. За него това е манна небесна. Превръща се от добрия в лошия, от слабия в могъщия. Ако някой Павле го е манипулирал, той е разчитал на това. „Синът премазва бащата.“ Така ми каза. Армел е предупреден от Мордан, подчинява се и избягва. После открива вестника. Дотук съгласен ли си?

— Да.

— Физиономията му е на първа страница, изведнъж е станал важна личност, впечатляващо чудовище и враг на комисаря Адамсберг. В първия момент е сащисан. Но после вижда сгодния случай. Каква само сила е придобил! Каква забележителна възможност да отмъсти на баща си! Какво рискува, ако изиграе ролята на убиеца за един ден? Нищо. Какво печели? Много. Натрива носа на баща си, натяква му за стореното, кара го да се чувства засрамен и виновен. Дали си задава въпроса за кърпичката? За наличието на негова ДНК на местопрестъплението? Ни най-малко. Грешка при анализа, която ще бъде в най-скоро време поправена. Доказателството е, че са го посъветвали да избяга, докато нещата се изяснят. Няма много време, сега му е паднало, това е шансът, от който трябва да се възползва. Да цъфне в дома на баща си, облечен по изискванията на ролята. Да говори като убиец, да се превърне в Церк, да оскърби, да унищожи този мръсник Адамсберг. Гледай, Адамсберг, гледай, синът ти е убиец, синът ти те смазва, но вината е твоя, страдай, както съм страдал аз. И да съжаляваш, и да крещиш, твърде късно е. После си отива, фарсът е изигран, угризенията и страхът са проникнали в главата на Адамсберг, бащата е съсипан, синът е отмъстен. Твоят племенник не е чак толкова кротък.

— С теб.

— Да. Ето, че вече е доволен, пречистен. Но новината за неговата ДНК не е опровергана. Той все още е убиецът от Гарш. Фарсът се обръща срещу него. Сега има нужда от бащата, но вече всичко е признал, всичко е поел върху себе си. Ужасен, Армел се крие, обречен е да бяга. Нещо, което всеки ловък манипулатор би предвидил. И кой е той? Човек, който го познава отдавна, който има влияние над него.

— Диригентът на хора — каза Веранк и тропна чашката си на масата. — Жермен. Той има влияние над него. Никога не съм го харесвал, сестра ми също, но Армел му прощава всичко.

— Обясни ми.

— Армел е тенор, пееше в хора на „Нотр Дам дьо ла Кроа Фобен“ още на дванайсетгодишна възраст. Често съм го придружавал, присъствал съм на репетициите. Диригентът на хора си правеше с него каквото поиска.

— Как точно?

— По системата на моркова и тоягата, като редуваше ласкателствата с униженията. Армел беше като восък в ръцете му. И не беше единствената му плячка. Жермен контролираше поне петнайсетина момчета. После замина на работа в Париж и историята най-сетне приключи. Край и на „Нотр Дам дьо ла Кроа Фобен“. Но когато и Армел дойде да работи в Париж, всичко започна отначало. Пя една соло партия в меса на Росини и постигна добър успех. Това го очарова.

На двайсет и шест години отново се превърна във восък. Преди две години съдиха Жермен за тормоз и хорът се разтури. Този кретен Армел беше много разочарован.

— Продължаваха ли да се виждат?

— Твърди, че не, но мисля, че ме лъже. Възможно е да му ходи на гости, онзи много обича Армел да пее само за него. Това ласкаеше детето, ласкае и възрастния. Армел си мисли, че е важен за бащата, а всъщност бащата изцяло го контролира.

— Бащата?

— Отецът. В религиозния смисъл. Отец Жермен.

— Не знаеш ли истинското му име?

— Не. Само така го наричат.

Данглар се прибра вкъщи, свали костюма си, легна пред загасения телевизор по фланелка и засмука хапчета против кашлица, за да му е заета челюстта. Държеше мобилния си в едната ръка, очилата си в другата и на всеки пет минути проверяваше дали някой не го е търсил. В пет и петнайсет — обаждане от чужбина — 00 381. Прекара кърпичката по бузите си и прочете текста: Излязъл гробницата. Търсѝ отец Жермен хор Н. Д. Кроа-Фобен.

Каква гробница, за Бога? С влажни ръце Данглар бързо затрака по клавиатурата, разгневен и облекчен: Защо не се обади по-рано?

Липса на обхват, часова разлика. Спах — отвърна Адамсберг.

Вярно, каза си Данглар виновно. Бе излязъл от мазето чак към дванайсет и половина. Ретанкур го извлече.

Каква гробница? — написа Данглар.

Гробницата деветимата на Плогойовиц. Много студено. Възвърнах двата крака.

На братовчеда на чичо ми?

Моите. Прибирам се утре.