Едно незнайно място

XLIV

Под навеса проблясваше светлинка. Лусио хранеше котката майка. Адамсберг се приближи до него и седна на земята с кръстосани крака.

— Отдалече идваш — каза Лусио, без да вдига глава.

— По-отдалече, отколкото си мислиш, Лусио.

— От толкова далече, колкото си мисля, омбре. Ла муерте.

— Да.

Адамсберг не смееше да попита как е малката Шарм. Оглеждаше се дискретно, неспособен да я различи сред котетата, които щъкаха в сянката. Убих малката котка. Само веднъж стъпих отгоре й с ботуша и се разтече.

— Всичко наред ли е? — попита той е известно неудобство.

— Ами не.

— Какво е станало?

— Мария намери бирата под храста. Ще трябва да търся ново скривалище.

Едно от котетата несръчно пристъпи към Адамсберг и се удари в крака му. Той го вдигна с една ръка и срещна погледа на присвитите му очи.

— Шарм — каза той. — Тя ли е?

— Не я ли позна? Нали ти я изроди.

— Да. Разбира се.

— Понякога си гола вода — поклати глава Лусио.

— Безпокоях се за нея. Сънувах нещо.

— Разкажи ми, омбре.

— Не.

— Случи се в тъмното, нали?

— Да.

През следващите два дни Адамсберг непрекъснато изчезваше. Минаваше през Бригадата за няколко минути, телефонираше някому, приемаше съобщения и отново тръгваше нанякъде. Никой от колегите му нямаше достъп до него. Успя да посети и Жослен, когото помоли да провери как са му ушите. Лекарят доволно заби пръсти в ушните му миди, после постави диагнозата — шок, който може да види сметката на всяко ухо, смъртоносен стрес, нали? Но вече почти преодолян, добави учудено.

Човекът със златните пръсти заглуши пищенето в ушите му и Адамсберг дълго се вслушва в уличната гълчава, ненарушавана от паразитните шумове на личната му линия за високо напрежение. После продължи пътя си по следите на Арнаут Павле. Следствието забуксува с отец Жермен, който отказваше да съобщи каквото и да било за родословието си. Което бе негово право. А истинското му име, Анри Шарл Льофевр, беше толкова разпространено, че Данглар се препъна още при първите опити да проследи роднините му. Данглар потвърди усещането на Веранк — у властния отец Жермен, надарен с неприятна и може би привлекателна физическа сила, нямаше нищо, което да предизвика симпатия у нормалния гражданин, и имаше всичко, което да заплени вятърничавия певец. Адамсберг изслуша доклада му разсеяно, като за пореден път нарани самочувствието му.

Ретанкур бе поела Швейцария с Керноркян, Веранк живееше в бившата стая на Церк, откъдето не изпускаше от поглед Вейл. Бе скрил рижите си кичури под кафява боя, но на слънчева светлина те прозираха, неизтребими и предизвикателни. На детството ти същността / ще блесне на дневна светлина. Вейл прекарваше съвсем малка част от времето си на Ке-дез-Орфевр, през останалата обикаляше снабдителите и търсеше редки храни и продукти, включително ливански сапун с есенция от пурпурна роза. Вейл веднага покани новия си съсед на събиранията в сряда. Веранк отклони поканата не особено любезно. В три часа сутринта у Вейл още са забавляваха и Веранк охотно би захвърлил маската, ако не изпитваше силна тревога за племенника си.

Адамсберг вече спеше с оръжие подръка. В сряда вечерта той отново се обади в управлението в Нант, тъй като предишните му обаждания бяха останали без отговор. Дежурният сержант Понс отказа, както и колегите му, да му даде личния номер на комисар Ноле.

— Сержант Поне — каза Адамсберг, — става дума за Франсоаз Шеврон, жената, убита преди единайсет дни в Нант. Вие имате един невинен в затвора, а аз — един убиец на свобода.

До сержанта се приближи един лейтенант и го изгледа въпросително.

— Жан-Батист Адамсберг — информира го сержантът, като закри слушалката с ръка. — За случая Шеврон.

Завъртайки ръка до главата си, лейтенантът показа какви хубави неща си мисли за Адамсберг. После, внезапно обзет от тревога, взе слушалката.

— Лейтенант Дремар.

— Личния номер на Ноле, лейтенант.

— Господин комисар, случаят Шеврон е приключен, досието е на бюрото на съдията. Съпругът й редовно я е биел, а тя си е имала любовник. Домашна история. Не можем да безпокоим комисаря Ноле, той мрази това.

— Още повече ще намрази, ако се появи още една жертва. Номерът му, Дремар, побързайте.

Дремар набързо прехвърли през главата си многобройните и противоречиви оценки, които бе чувал за Адамсберг — от гений до бедствие, реши, че може да сбърка, каквото и да направи, накрая избра благоразумието.

— Имате ли нещо за писане, господин комисар?

Две минути по-късно Адамсберг чу гласа на жизнерадостния Ноле.

— Съжалявам, че ви безпокоя, Ноле.

— Напротив, Адамсберг — каза Ноле весело. — Наблизо ли сте? Защо не дойдете насам?

— Става дума за случая Шеврон.

— Ами чудесно!

Ноле махна с ръка, за да намалят звука, и сега Адамсберг го чуваше по-добре.

— Била е свидетел при сключване на брак в Оксер преди двайсет и девет години. Бившата съпруга не желае по никакъв начин някой да узнае за този брак.

— Доказателства?

— Страницата от регистъра е била откъсната.

— Стигнала е дотам да убие свидетелката?

— Несъмнено.

— Слушам ви, Адамсберг.

— Разпитали са майката в Женева, тя отрича дъщеря й да е била омъжена. Страх я е и я охраняват.

— Значи трябва да опазим другия свидетел, така ли?

— Именно, но още не знаем кой е. Съобщението в печата не доведе до нищо. Разпитайте обкръжението на Франсоаз Шеврон. Търсете мъж. Свидетелите почти винаги са мъж и жена.

— Името на бившата съпруга, Адамсберг?

— Ема Карно.

Адамсберг чу как Ноле излезе от стаята и затвори вратата.

— Добре, Адамсберг, сега съм сам. Настина ли споменахте Карно? Ема Карно?

— Самата тя.

— Искате от мен да нападна змея?

— Какъв змей?

— Там горе, мамка му. Огромния змей, който се върти из задните им стаи. От обикновен мобилен ли си обаждате?

— Не, Ноле. Обикновеният е разяден от подслушвателни устройства като греда от червеи.

— Хубаво. Искате от мен да нападна една от главите на системата? Глава, залепена за принципалната глава на държавата? Знаете ли, че всяка люспа на този змей е слепена със съседната в непробиваема броня? Знаете ли какво ще трябва да направя след това? Ако изобщо ме оставят да направя нещо.

— Аз ще съм с вас.

— И какво ме грее това, Адамсберг? — извика Ноле. — Къде според вас ще бъдем?

— Ами не знам. Може би в Кисилова. Или на друго някое незнайно и мъгливо място.

— Мамка му, Адамсберг, знаете, че винаги съм ви подкрепял. Но сега без мен. Вижда се, че нямате деца.

— Имам две.

— А, така ли? — каза Ноле. — Не знаех.

— Е?

— Е, не. Не съм свети Георги.

— Не ми е известен.

— Онзи, дето убил змея.

— Аха — поправи се Адамсберг. — Известен ми е.

— Значи ще ме разберете. Не искам да имам нищо общо със змея.

— Добре, Ноле. Тогава ми изпратете досието на Шеврон. Не ми се ще някой да умре, защото преди двайсет и девет години е бил свидетел на сватбата на един боклук. Все едно дали този боклук се е превърнал в змейска люспа или не.

— Змейски зъб би било по-подходящо.

— Както желаете. Зарежете за малко змея, изпратете ми досието и забравете всичко.

— Добре — каза Ноле и въздъхна. — Отивам в кабинета.

— Кога ще ми го изпратите?

— Няма да ви го изпратя, мамка му. Ще възобновя разследването.

— Или ще седнете отгоре му?

— Не подлагайте думите ми на съмнение, Адамсберг, или ще изхвърля всичко в Лоара. Малко ми остава.

Плог, каза си Адамсберг, като затвори. Ноле поемаше по следите на Ема Карно, а Ноле си го биваше. Освен ако по пътя не се уплашеше от змея. Адамсберг не знаеше какво значи думата „принципална“, но горе-долу се ориентира. Хората употребяваха значителен брой сложни думи и той се питаше кога, къде и как бяха успели с такава лекота да ги запаметят. Той обаче помнеше думата крчма, което не беше по силите на всекиго.

Адамсберг взе душ, остави оръжието си и двата телефона до леглото, опъна се още влажен под червената завивка с носталгична мисъл за избелялосиния юрган в Кисилова. Чу да се отваря вратата на съседа и Лусио да ходи из градината. Значи беше между дванайсет и половина и два сутринта. Освен ако Лусио е излязъл не да пикае, а да си организира ново бирено скривалище. Което дъщеря му Мария щеше да се направи, че открива след два месеца, отбелязвайки нов етап в безкрайната им игра. Да мисли за Лусио, за Шарм, за синия юрган, за всичко, само да не вижда лицето на Церк. Тоест грубиянската му глава, самохвалните му приказки, неотстъпния му и безмозъчен гняв. Мило момче, ангелски глас — бе казал Веранк, но не такова беше усещането на Адамсберг. Иначе доста неща говореха в полза на Церк: мръсната кърпичка, прекалено старите крака в Хайгейт, ботушите под стълбите. Но кучешките косми продължаваха настръхнало да стърчат, препречвайки пътя му към оневиняването. И ръцете на някой Павле биха изваяли съвършен убиец от мекия като восък Церк. Церк и Павле, които си разпределят задачите — единият у Водел, другият в Хайгейт. Болезнена двойка, съчетала патологичния и могъщ Арнаут Павле с неуравновесения и ампутиран откъм баща младеж. Ничий син, син на Адамсберг. Син или не, Адамсберг не изпитваше никакво желание да си мръдне пръста за Церк.