Едно незнайно място

XIV

Някой чукаше по прозореца. Човек в бяла престилка викаше нещо отвън и му правеше знаци. Адамсберг се изправи на лакът още замаян, със схванати колена.

— Проблем ли има? — напрегнато попита човекът. — Ваша ли е колата?

На дневната светлина — Адамсберг веднага го установи — колата изглеждаше като проблем, откъдето и да я погледнеш. На първо място той самият, с покритите си със засъхнала кръв ръце, с изкаляните си и измачкани дрехи. После кучето с мърлява от близането на рани муцуна и сплъстена козина. Предната дясна седалка беше изцапана от кървавия вързоп с дрехите на Емил, на седалката до комисаря се търкаляха консервени кутии, парчета бисквити, празен пепелник, нож. На пода — смачканата картонена кутия и револверът му. Истинска кочина, обитавана от побягнал престъпник. Втори човек се присъедини към първия с бялата престилка, много висок, много мургав и доста нападателен.

— Съжалявам — каза той, — но сме принудени да се намесим. Колегата ми ще извика полиция.

Адамсберг протегна ръка към вратата, за да вдигне прозореца, и погледна часовниците си. Около девет часът сутринта, хубава работа, и нищо не го беше събудило, дори обаждането на Мордан.

— Не се опитвайте да излизате — предупреди го по-високият, като се облегна на вратата.

Адамсберг извади картата си и я лепна на прозореца, изчаквайки съмнението да обземе двамата санитари. После свали стъклото и им подаде картата.

— Полиция — каза той. — Комисар Адамсберг. Криминална бригада. Доведох един прострелян мъж към един и четвърт сутринта. Емил Фьойан, можете да проверите.

По-ниският набра трицифрен номер и се дръпна настрани.

— Окей — каза той. — Потвърждават. Можете да излезете.

Адамсберг излезе от колата, разкърши се, поприглади сакото си.

— Май сте се сражавали — каза високият, внезапно обзет от любопитство. — Изглеждате ужасно. Нямаше как да отгатнем кой сте.

— Съжалявам. Заспал съм, без да усетя.

— Имаме душове и нещо за хапване, ако желаете. Иначе — продължи той, оглеждайки дрехите и може би самия Адамсберг — за останалото нищо не можем да направим.

— Благодаря, приемам предложението.

— Но кучето не може да влезе.

— Не мога ли да го изкъпя?

— Съжалявам.

— Добре. Ще паркирам на сянка и идвам.

Вонята в колата забележително контрастираше с въздуха навън. Адамсберг напълни пепелника с вода, извади бисквити, обясни на Купидон, че ще се върне, взе оръжието и кобура си. Това беше една от предпочитаните коли на педантичния Жюстен и се налагаше да я излъска до бяло, преди да я върне в служебния гараж.

— Не си виновен, обаче смърдиш — каза той на кучето. — Ама тук всичко смърди. Включително и аз. Така че не се притеснявай.

Под душа Адамсберг си каза, че е по-добре да не къпе Купидон. Кучето миришеше на куче, но и на калта от фермата и съвсем леко на фъшкии. Може по козината му да са останали частици. Облече мръсните си дрехи, след като ги изтупа, доколкото можа, и отиде в стаята на санитарите, където го очакваха термос с кафе, хляб и конфитюр.

— Попитахме как е — каза високият мургав санитар, който се казваше Андре, както пишеше на забодената на ревера му значка. — Явно е здравеняк. Загубил е много кръв, стомахът му е бил пробит, лумбалният мускул е бил разкъсан, но куршумът не е счупил костта. Всичко е минало добре, не се очертават проблеми. Да го убият ли са искали?

— Да.

— Хубаво — каза санитарят с известно задоволство.

— Кога ще може да се мести? Трябва да го прехвърля на друго място.

— Не ви ли харесва нашата болница?

— Напротив — каза Адамсберг, допивайки кафето си. — Но онзи, който е искал да го убие, ще го търси точно тук.

— Загрях — рече Андре.

— И никой не трябва да го посещава. Също — никакви цветя, никакви подаръци. Нищо да не влиза в стаята му.

— Хубаво, можете да разчитате на мен. Стомашно-чревните са в моя коридор. Предполагам, че след ден-два лекарят ще позволи да го преместят. Търсете доктор Лавоазие.

— Лавоазие като онзи Лавоазие?

— Познавате ли го?

— Ако е бил в Дурдан преди три месеца, да. Изкара един от лейтенантите ми от кома.

— Отскоро е тук. Назначиха го за главен хирург. Днес не можете да го видите, през нощта е имал четири операции и сега си почива.

— Припомнете му за мен и главно за Виолет Ретанкур, нали няма да забравите? И му кажете да бди над този Емил и да прояви дискретност.

— Загрях — повтори санитарят. — Ще ви го опазим вашия Емил. Но има вид на беля човек.

— Точно такъв е — потвърди Адамсберг, като му стисна ръката.

От паркинга Адамсберг се опита да телефонира, но батерията на мобилния му беше свършила. Върна се в болницата и набра номера на Бригадата от обществения телефон. Дежурен се оказа сержант Гардон — глуповат, усърден, сърдечен, негоден за занаята.

— Мордан да е наоколо? Дайте ми го, Гардон.

— Ако смея да ви предупредя, господин комисар, бъдете внимателен. През нощта дъщеря му си е блъскала главата в стената до кръв. Нищо й няма, но майорът ходи като зомби.

— В колко часа е станало това?

— Мисля, че към четири. Ноел ми каза. Ето ви майора.

— Мордан? Адамсберг. Обаждахте ли ми се?

— Не, съжалявам, господин комисар — каза Мордан с безизразен глас. — Ония от Авиньон не пожелаха да се раздвижат, дори се развикаха, че си имали друга работа, две катастрофи и един тип с пушка на крепостната стена. Претоварени били.

— Да му се не знае, Мордан, трябваше да настоявате. Става дума за убийство и тъй нататък.

— Настоявах, но те ми се обадиха чак в седем сутринта, след като току-що го бяха посетили. Водел си бил вкъщи.

— Заедно с жена си?

— Да.

— Жалко, майоре, жалко.

Недоволен, Адамсберг се върна в колата, спусна докрай прозорците и тежко се отпусна зад волана.

— В седем часа — каза той на кучето. — Нали разбираш, че Водел е имал предостатъчно време да се прибере. Така че никога няма да узнаем. Обаче Мордан не е настоявал, уверявам те. Другаде му е умът, отлетял е като балон и се носи по вятъра на черните мисли. Дал си е нарежданията в Авиньон и си е измил ръцете. Трябваше да го предвидя, да се досетя, че Мордан е изцяло извън строя. Дори Есталер би се справил по-добре.

Когато два часа по-късно влезе в Бригадата с кучето под мишница, никой не го поздрави истински. Цареше някаква особена възбуда, полицаите се носеха из стаите като развалени механични играчки и излъчваха мирис на утрешна пот. Разминаваха се, без да се забелязват, разменяха кратки думи и като че ли избягваха комисаря.

— Нещо станало ли е? — попита той Гардон, който не изглеждаше засегнат от суматохата.

Обикновено служебните вълнения стигаха до сержанта с няколко часа закъснение и в силно смекчен вид, както бретанският вятър утихва, когато се добере до Париж.

— Онова от вестника — обясни той — и онези неща от лабораторията, мисля.

— Добре, Гардон. Бежовата кола, деветката, трябва да се закара за почистване. Поискайте пълна програма — кръв, кал, мръсотия.

— Това ще създаде луд проблем, мисля.

— Няма страшно, седалките са от материя, която се мие.

— Говоря за кучето. Донесли сте куче?

— Да. Заради фъшкиите.

— Ще стане голям търкал, с котката. Не виждам как ще се оправим с тях.

Адамсберг почти му завидя. Гардон и Есталер си приличаха по неспособността си да подреждат нещата от живота по важност. А сержантът бе видял ужасяващата касапница в Гарш. Освен ако това не беше неговият начин да оцелява и в такъв случай определено имаше право. Имаше право и да се тревожи за съжителството между кучето и котката. Макар че огромният и апатичен котарак, който живееше в Бригадата, проснат върху топлия капак на една от копирните машини, не беше предразположен към действие. Три пъти дневно някой от служителите в Бригадата — главно Ретанкур, Данглар и Меркаде, който беше особено чувствителен към свръхсънливостта на котарака — отнасяха единайсеткилограмовото животно до паничката му и стояха до него, докато се нахрани. Затова до паничката бяха поставили стол, та полицаите да могат да си работят, без да нервничат и без да припират на котарака.

Въпросният кът бе оформен до стаята с кафемашината, така че случваше се мъже, жени и животно заедно да се разхлаждат всеки със своята напитка. Възмутен от това отклонение от нормите, дивизионният комисар Брезийон бе изискал с писмена заповед незабавното отпращане на животното. По време на инспекцията, която им правеше веднъж на шест месеца и чиято цел беше да досажда на всички, като се имат предвид несъмнените добри резултати на Бригадата, та по време на инспекцията пъргаво прибираха възглавниците, които служеха за легло на Меркаде, ихтиоложките издания на Воазне, бутилките и гръцкия речник на Данглар, порнографските списания на Ноел, хранителните продукти на Фроаси, тоалетната и паничката на котката, етеричните масла на Керкорян, уокмена на Морел, цигарите на Ретанкур, така че накрая кабинетите добиваха напълно делови и неуютен вид.

По време на тази очистителна фаза проблем създаваше единствено котаракът, който ужасно мяукаше, когато се опитваха да го затворят в шкафа. Затова някой от полицаите го отнасяше в задния двор и изчакваше заедно с него в една от колите края на височайшата визита. Адамсберг отказваше да се лиши от еленовите рога, които красяха пода на кабинета му, под предлог, че са важно веществено доказателство от проведено разследване3. С течение на времето — двайсет и осемте полицаи бяха настанени тук вече три години — операцията по замитането на следите ставаше всеки път по-трудна и по-дълга. Присъствието на Купидон нямаше да опрости нещата, но пък той, нали, щеше да е там само временно.