Едно незнайно място

XXXVII

Тялото му бе вледенено и безчувствено, само главата му частично функционираше. Минали бяха часове, може би шест. Все още усещаше задната част на черепа си, когато събереше сили да го завърти. Опитваше се да задържи топлината в мозъка си, да движи очите си, да ги отваря, да ги затваря. Това бяха последните мускули, които можеше да командва. Помръдваше устните си под тиксото, което малко се бе отлепило от слюнката му. И после? За какво му са живи очи на мъртво тяло? Ушите му чуваха. Но нямаше какво да чуват, освен собственото си жалко пищене. Дин умееше да си мърда ушите, той не. Ушите му, усещаше го, щяха да са последната му жива част. Заедно щяха да полетят в този гроб като некрасива пеперуда, много по-грозна от онези, които го бяха придружавали по пътя му към старата мелница. Пеперудите не пожелаха да влязат вътре и това би трябвало да го накара да се замисли, да направи като тях. Винаги трябва да се следва примерът на пеперудите. Ушите му доловиха звук откъм вратата. Той отваряше. Връщаше се. Тревожеше се, идваше да провери свършил ли е добре работата си. Ако не, ще я довърши по своя си начин — с брадва, трион, камък. Церк. Нервен, напрегнат. Церк, кой го не спираше да кръстосва и разкръстосва ръце.

Вратата се отвори, Адамсберг примижа, за да избегне шока на светлината. Церк затвори много предпазливо, без да бърза, и запали фенер, за да го разгледа. Адамсберг усещаше как лъчът преминава по клепачите му. Мъжът коленичи, хвана скоча, който запечатваше устата му и грубо го дръпна. После опипа тялото, провери добре ли е стегнато. Сега дишаше тежко и ровеше в чантата си. Адамсберг отвори очи, погледна го.

Не беше Церк. Косите му не бяха косите на Церк. Къси и много гъсти, с червеникави оттенъци на светлината на фенера. Адамсберг познаваше само един човек с подобна странна коса, кестенява, на рижи петна на местата, където се бе забил ножът в детството му. Веранк, Луи Веранк дьо Билк. А Веранк бе напуснал Бригадата след тежкия конфликт с Адамсберг. Отдавна бе заминал в родното си село Лобазак, топеше си краката в реките на Беарн и не даваше признаци за живот.

Мъжът извади нож и се зае да реже лентите, които стягаха гърдите му. Ножът режеше зле и бавно, мъжът се ядосваше и ругаеше. И това не бяха ругатните на Церк, а на Веранк, който го беше възседнал и се мъчеше с тиксото. Веранк се опитваше да му помогне, Веранк, в гробницата, в Кисилова. В главата на Адамсберг се оформи огромна топка от признателност към другарчето от детството и вчерашния враг, Веранк, в нощта на гроба глух, топка от почти любов, Веранк, стихоплетецът, масивният мъж с нежните устни, досадникът, уникалният Веранк. Опита се да размърда устни, да произнесе името му.

— Млък — каза Веранк.

Беарнецът успя да разпори корубата от тиксо и я задърпа с все сила, изскубвайки космите на гърдите и ръцете на Адамсберг.

— Не говори, не вдигай шум. Ако те боли, толкова по-добре. Значи все още чувстваш нещо. Но не викай. Усещаш ли някоя част от тялото си?

„Не“ — леко завъртя глава Адамсберг.

— Мамка му, не можеш и да говориш?

„Не“ — отвърна Адамсберг по същия начин.

Веранк се зае с долната част на мумията и постепенно освободи краката. После яростно захвърли зад гърба си огромната купчина тиксо и започна да удря с длан по тялото, с всичка сила, като барабанист, отдал се на френетична импровизация. След пет минути направи пауза, разтърси ръце, за да се отпуснат. Зад леко закръглените си форми и полегатите контури на мускулите си Веранк криеше животинска сила и Адамсберг чуваше, без да го усеща, пляскането на ръцете му. После се върна към краката. Адамсберг мърдаше безчувствените си устни с усещането, че всеки момент ще успее да проговори.

Веранк се ядосваше на себе си, че не е донесъл алкохол, но нима можеше да си представи какво ще завари? Прерови без особена надежда джобовете на панталона на Адамсберг и извади два мобилни телефона и ненужни билети за автобус. Вдигна накъсаното сако от земята, пребърка джобовете — ключове, презервативи, лична карта, после пръстите му уловиха малки шишенца. Адамсберг носеше със себе си три бутилчици коняк.

— Фроа… си… — прошепна Адамсберг.

Веранк като че ли не разбра, защото доближи ухо до устните му.

— Фроа… си…

Веранк се бе срещал с Фроаси за кратко, но разбра посланието. Страхотната Фроаси. Забележителна жена, истински рог на изобилието. Отвори първата бутилчица, повдигна главата на Адамсберг и изсипа малко в устата му.

— Успяваш ли да глътнеш? Преглътна ли?

— Да.

Веранк изсипа цялото шишенце, отвори второто и завря гърлото му между зъбите на Адамсберг с чувството, че е химик, който излива чудотворен химикал в голям аламбик. Изпразни и трите шишенца и погледна Адамсберг.

— Усещаш ли нещо?

— Вътре.

— Чудесно.

Веранк отново зарови из чантата си, извади голяма четка за коса — никакъв гребен не можеше да премине през гъстата коса на Беарнеца. Уви четката в парче от риза и затърка кожата, все едно че чистеше кон.

— Боли ли те?

— Започва.

Още половин час Веранк го обсипва с удари, раздвижва крайниците му, четка го, като все питаше коя част „се завръща“. Прасците? Ръцете? Вратът? Конякът бе затоплил гърлото му и думите се връщаха.

— Сега ще се опитам да те изправя. Иначе няма да раздвижим краката.

Като се опря на един ковчег, солидният Веранк го вдигна с лекота и го задържа на крака.

— Не, приятелю, не усещам пода.

— Стой прав, трябва кръвта да слезе надолу.

— Не мисля, че това са моите крака, мисля, че са конски копита.

Докато придържаше Адамсберг, Веранк за първи път се огледа, осветявайки мястото с фенера си.

— Колко мъртъвци има тук?

— Има девет. И една не съвсем мъртва. Вампирка, Весна. Щом си тук, значи си наясно.

— С нищо не съм наясно. Дори не знам кой те е затворил в тази гробница.

— Церк.

— Не ми е известен. Преди пет дни бях в Лобазак. Изчакай да слезе кръвта.

— Тогава как си тук? Планината те е изплюла дотук?

— Да. Как са конските копита?

— Единият е добре. Мога да вървя, като куцам.

— Имаш ли оръжие някъде?

— В крьочма. Хотел. А ти?

— Аз вече нямам оръжие. Не можем да излезем оттук без чужда помощ. Онзи се връща четири пъти през нощта да проверява вратата на гробницата и да се ослушва. Изчаках да се разкара и после още чаках, да не би да се върне.

— С кого ще излезем? С Весна?

— Под вратата има процеп от около половин сантиметър. Може би ще имаме връзка. Стой прав, пускам те.

— Имам само един крак и съм малко надрънкан от твоя коняк.

— Можеш да благословиш този коняк.

— Благославям го. И теб те благославям.

— Не благославяй толкова бързо, може да съжаляваш.

Веранк легна по корем, долепи телефона си до вратата и го разгледа на светлината на фенера си.

— Имаме един-два импулса, може и да стане. Знаеш ли номера на някой в селото?

— Владислав. Виж в моя мобилен. Той говори френски.

— Много добре. Как се казва това място?

— Гробницата на деветте жертви на Плогойовиц.

— Очарователно — оцени Веранк. — Девет жертви? Да не е сериен убиец?

— Вампир е.

— Приятелят ти не отговаря.

— Настоявай. Колко е часът?

— Почти десет.

— Може още да лети. Настоявай.

— Имаш ли му доверие?

С ръка, опряна на един ковчег, Адамсберг стоеше на един крак като заподозряла опасност птица.

— Да — каза той накрая. — Не знам. Той все се смее.