Едно незнайно място

XXXV

Когато дойде на себе си, Адамсберг чу скърцащия шум на опаковъчното тиксо, с което Церк го увиваше. Вече му беше обездвижил краката, когато го издърпа от мелницата и го качи в една кола на двайсетина метра оттам.

Колко време бе лежал овързан на пода в старата мелница? Вероятно до вечерта — сега трябваше да е минало девет. Размърда краката си, но останалото беше стегнато с тези залепващи ленти като тяло на мумия. Китките му бяха споени една с друга, устата му бе затворена. Виждаше само черна масивна фигура. Но чуваше. Шума на коженото му яке, тежкото му дишане, нечленоразделните звуци, които издаваше. Последва кратко пътуване на задната седалка на колата, не повече от километър, после спиране. Церк го задърпа за съединените китки, сякаш бяха дръжка на кошница. Влачи го по чакъла в продължение на трийсетина метра, като пет пъти спира да си почине. После внезапно го пусна, задъхан, мърморещ, и отвори някаква врата.

Чакълът под гърба му пробиваше ризата му. Къде в Кисилова имаше бодлив чакъл? Черен чакъл, различен от този, който познаваше от Франция. Мъжът завъртя един ключ, голям и стар ключ, ако се съди по тежкия метален звук. После се върна, хвана го за дръжката на ръцете му, грубо го смъкна по няколко каменни стъпала и го пусна на земята. Подова замазка. Церк сряза скоча на китките, свали му сакото, ризата, като използваше нож, за да го съблече по-бързо. Адамсберг се опита да реагира, но беше твърде слаб, краката му бяха неподвижни и ледени, а ботушът на мъжа премазваше гръдния му кош. След това отново тиксо, което се уви този път около торса му, притискайки ръцете към хълбоците, после около краката. Няколко крачки и Церк безмълвно затвори вратата. Силният студ контрастираше с топлата нощ, тъмнината беше абсолютна. Изба, дори без прозорче.

— Знаеш ли къде си, тъпако? Защо не ме остави на мира?

Гласът стигаше до Адамсберг деформиран, като остър шепот, подобен на звука на старо радио.

— Вече те познавам, куко, и взимам предпазни мерки. Ти си вътре, аз съм вън. Пъхнал съм предавател под вратата, чрез него ти говоря. Ако се развикаш, никой няма да те чуе, така че дори не се опитвай. Никой не идва тук. Вратата е дебела десет сантиметра, стените са като на крепост. Истински бункер.

Церк се засмя кратко и сухо.

— И знаеш ли защо? Защото си в гроб, тъпако. В най-херметичния гроб на цяло Киселево, от който никой никога не излиза. Понеже нищо не виждаш, описвам ти мястото, та да си го представиш, преди да умреш. Четири ковчега един над друг от едната страна, пет от другата. Девет мъртъвци. Това урежда ли те? А ако отвориш ковчега, дето е точно от дясната ти страна, не съм сигурен, че ще намериш вътре скелет. Може би там има съвсем прясно и преливащо от мъзга тяло. Тя се казва Весна и яде мъже. Възможно е да й харесаш.

Отново се разсмя.

Адамсберг затвори очи. Церк. Къде се беше крил през тези два дни? В гората може би, в някоя от изоставените колиби по поляните. И за какво му трябваше да знае? Церк го бе проследил и намерил. И край. Неспособен да размърда крайниците си, Адамсберг вече усещаше как мускулите му се схващат и студът прониква в тялото му. Церк имаше право — никой не биваше да влиза в старото гробище, в никакъв случай. Изоставено след ужаса от 1725-а, както му беше обяснил Архангел. Никой не рискуваше да влиза вътре, дори за да вдигне падналите плочи на дедите. Точно там се намираше, на осемстотин метра от селото, в гробницата на деветте жертви на Плогойовиц, изградена далеч от останалите и не посещавана от никого. Освен от Архангел. Но какво можеше Архангел да знае за положението? Нищо. Владислав? Нищо. Може би само Даница би се обезпокоила, че не се връща в кръчмата. Беше пропуснал вечерята, кобасице — бе казала съдържателката. Но какво можеше да направи Даница? Да каже на Влад. Който да каже на Архангел. И после? Къде ще го търсят? Например покрай Дунав. Но кой би се сетил, че един Церк с черна душа го е запрял в гробницата на старото гробище? Архангел би се сетил в крайна сметка. След седмица, след десет дни. Адамсберг би могъл да издържи без храна и вода. Но Церк не беше глупак. Така обездвижен на студа, с кръвта, която бавно спираше да циркулира в тялото му — вече усещаше изтръпване, — нямаше да издържи и два дни. Може би дори до утре нямаше да издържи. Не влизай в света на вампирите, младежо. Обзет от силен страх, Адамсберг съжали, че го е направил. Съжали за липата, за Карпатите, за отблясъците по ракиената чашка.

— Утре ще си пукнал, тъпако. Ако това ще ти достави удоволствие, знай, че пак бях у вас. Убих малката котка. Само веднъж стъпих отгоре й с ботуша и се разтече. Яд ме беше, че ме накара да я спасявам. Сега не ми дължиш нищо. Взех и от шибаната ти ДНК. Така ще имам доказателство. И всички ще узнаят, че Адамсберг е зарязал сина си и какъв е станал синът му. Заради теб. Теб. Теб. И ще бъдеш прокълнат до девето коляно.

Бащите ядоха кисело грозде, а на чадата оскоминяха зъбите. Адамсберг дишаше трудно, Церк много силно бе стегнал гърдите му. Утре ще си пукнал, тъпако. Неподвижни крайници, все по-плитко дишане, прекъснат приток на кислород в кръвта — не му оставаше много. Защо образът на котето, разтекло се под ботуша на Церк, толкова го натъжаваше? След като самият той щеше да пукне след няколко часа? Защо мислеше за кобасице, без да знае какво би могло да е това? За кобасице, оттам за Даница, оттам за Влад и котешката му козина, оттам за Данглар, оттам за Том и Камий, безгрижни в Нормандия, оттам за Вейл, за Ема Карно, с която не беше спал. А с Жизел? Също не. Никога. Защо в този момент главата му не можеше да си остане на мястото, да се съсредоточи върху една-единствена трагична мисъл?

— Едно ти признавам — подзе гласът сякаш със съжаление. — Силен си. Загря за какво става дума. Взимам ти главата и ти оставям тялото. Зарязвам те тук, тъпако, както ти си ме зарязал.

Церк дръпна връвта, апаратчето се плъзна под вратата и това бе последният звук, който Адамсберг чу. Като се изключи шумът в ушите, в този момент почти изчезнал, осъзна той. Освен ако не беше въздишката на румената жена, която спеше на долната кушетка вдясно от него. Адамсберг се опита да пожелае вампирката Весна да излезе от ковчега си, да му изсмуче кръвта и да му дари вечен живот. Или просто да му прави компания. Но нищо не излизаше. Дори тук, в гробницата, не вярваше в нищо. За няколко секунди тялото му неудържимо затрепери. Конвулсии, предвещаващи пълното дерайлиране на организма му. Мисълта му панически прескочи към човека със златните пръсти, после към бушона F3. Дали лечението на доктор Жослен ще му помогне да издържи повече от другите? С поправения бушон и с оздравялата теменна кост? Нова тръпка го вледени под залепващите ленти. Не. Никакъв шанс.

За какво трябва да мисли човек, когато умира?

През ума му минаха стихове, а през живота си не бе успявал да запомни нито един. Беше като онази дума, кобасице, която не бе забравил. Може би ако доживее до утре, когато се събуди, ще е проговорил английски. И ще си спомня разни неща нормално, като другите хора.

Това беше един от стиховете, които Данглар често редеше заедно с много други. Но не си спомняше края.

Вече не усещаше долната част на краката си. Умираше като вампир, със запечатана уста и завързани крака. Та да не може никога да излезе. Но Петър Плогойовиц бе излязъл. Беше се разгорял като пламък от собствената си пепел. И бе завладял Ижгат и жената на онзи Данте, и младите гимназистки. Бе продължил да превръща във вампири роднините на сръбския войник. Роднини отмъстители, на които побърканият Церк положително беше потомък, само че вече не можеше да напише есемес на Данглар, за да се увери. Този мръсник Вейл му бе отнел джипиеса. Защо?

Спомни си продължението на стиха. Сега дишаше накъсано и по-трудно отпреди. Задушаването щеше да настъпи по-бързо, отколкото си бе мислил, Церк знаеше какво прави.

Откога отпреди? Имаше поне час, откакто Церк бе напуснал гробницата. Не чуваше черковната камбана, за да се ориентира. Беше твърде далеч от селото. Не можеше да види и часовниците си, поне за да му дадат часа, в който пикаеше Лусио.

Стихотворението имаше и продължение, нещо като на светица стон и феин вик. Да, като Весна.

Дихание, още едно. Неговото.

Арнаут Павле. Спомнил си бе името на победения от Плогойовиц войник. И вече никога нямаше да го забрави.